Три години почивка

Текстът на Стела Генчева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Забележка: Всички описани събития са по действителен случай. Преди да питате – случката с дивана също.

Нека ви се представя. Казвам се Стела, на 33 години, и живея във Варна. От една година съм в лигата на майките и гордо развявам флага на изтощението, докато бързам за детската кухня. Жегата и опашките под жарките лъчи на слънцето не могат да ме уплашат, защото съм лятно бебе и чайките са ме събуждали сутрин заедно с боклукчиите.

Като истинска варненка не ходя на плаж.

Тенът ми е на панталони и тениска – работното облекло на всяка недоспала майка, която се опитва да не бъде разкъсана между торбата с покупките в едната ръка и дърпащото я малко чудо в другата. Ще отидем скоро на моренцето, повтарям си аз като мантра и претоплям пицата от вчера…

Отлагам слънчевите бани с още един ден, докато не е задухал северният вятър и не ме е отвял. А и плажуването през зимата си има своите предимства: няма кой да се изтръска върху теб като мокро куче и да ти напълни хавлията с пясък, няма грозни лелки с огромни увиснали гърди без бански, които са в твърде близко съседство, няма мургави продавачи на царевица, които крещят с пълно гърло: „Вземете кочана на Майкъл Джордан само за два лева!!!“. То и хора няма, но това си е друга тема.

Само да се оплача, че моят мъж ме поизлъга за любовта си към плажа.

Преди да се вземем, ми вика:

– Хайде, Стеле, да те водя на Шкорпиловци!

(Ние от Варна си знаем, че централният плаж не е най-добрата идея да се изкъпеш. Там често се носят и други неща освен миди от съседните заведения.)

– Знаеш ли как да стигнем дотам?

– Знам, как да не знам!

– Ама да вземем да питаме някой все пак!

– Не, как ще питаме? Сами ще се оправим!

Е, не знаеше. Но на един мъж никога не трябва да му кажеш, че не знае къде отива. След като се въртяхме в кръг поне половин час, твърдо отказвайки да погледнем картата или да спрем да се ориентираме, излязохме на една поляна, определена като най-близкия маршрут. То и да искам да спра местен, няма кой в тази дивотия!

Да кажем, че намерихме скоро Шкорпиловци.

Късният следобед. Тъкмо да напича добре. Но имаше и паркинг за плащане. После и шезлонг за плащане. И тоалетна за плащане. А да ви кажа, че моят мъж си е и малко стиснат. Направихме няколко крачки и той ми сподели, че имал алергия към слънцето. И си тръгнахме. Вика да го отложим плажа за следващата година. Каза ми, че щял да ме води чак на Созопол.

Следващата година забременях и пак отложихме плажуването. Мъжът ми разправя, че не го бил планувал изобщо така да стане и да оставим Созопол за някой друг път. И без това банските не ми ставаха вече. Замених плажуването с повръщане, естествени горещи вълни, потене и оригване. Душа не ми остана! На 3-ти август започнах ударно влизането в ролята на майка като ми спукаха водите и ми вляха системи окситоцин. Това е хормонът на щастието и спокойствието. Но в онзи момент ми беше крайно неспокойно и нещастливо.

Заведоха ме в една зала с гръмкото име: „Зала за облекчаване на болките“.

Ха-ха. Такива болки не бях изпитвала никога! В залата бяха две легла и с колежката по раждане от съседното легло се редувахме да стенем все по-високо. Тя крещеше „О, майко мила!“, а аз довършвах с „О, Боже!“. Със сигурност бихме влезли в хора на родилките. След осем часа системи първо изведоха нея и ми стана едно такова страшно и самотно. Затова самичка реших да редувам „О, майко мила!“ с „О, Боже!“ и да дърпам настойчиво доктора за престилката, когато го видя да минава.

Накрая се качих на магарето. Винаги съм си представяла раждането като интимен момент, където си само ти, докторът и акушерката. Носи се лека музика и всички са усмихнати, спокойно и нежно ти помагат. Да, ама не! Родилната зала беше кошер от крещящи бъдещи майки, няколко души на компютъра, които записваха всичко или просто дремеха, лекари, акушерки и санитарки. Навсякъде сновяха хора и някой раждаше. След двадесетминутна борба Емилия се появи на бял свят посиняла от викане и недоволство защо сме ѝ спрели почивката. Сигурно е сънувала, че е на Созопол …

Най-накрая дойде годината за отиване на море. 2022.

Съставих списък. Решихме да тръгнем рано сутринта и към обяд наистина бяхме готови да отпътуваме. Съседът пак беше паркирал най-спокойно пред целите стълби и трябваше да вдигаме количката във въздуха, за да се промушим между спрелите коли. Обичам да правя такава въздушна аеробика с бебе, количка и няколко килограма багаж. Защото иначе ще ми е твърде лесно, ще ми почне добре денят.

– Взе ли всичко? – попита ме мъжът ми, защото аз отговарях за бибероните, храната, пелените, играчките, дрехите и не на последно място – за цената на газта, глобалното затопляне и прогнозата за времето. А да се появи облак, а Стела пак не е слушала синоптика. Абе, майката винаги е виновна.

Най-накрая се натоварихме цялото домочадие в колата и след като се преборихме с няколко души за място за паркиране, се дотътрихме до плажа с триста чанти и едно бебе. Едната за нас и другите 299 за дъщеричката ни. Забихме си гордо чадъра, разпънахме хавлиите, извадихме торбата с храната.

Надухме дюшека, възглавничките, намазахме се с плажно олио, заобиколихме се с дузина играчки за пясък и се запитахме поне десет пъти „Това за какво го взехме? “ и „Как не се сетихме да вземем онова?“. След дългите приготовления настъпи моментът Ема да се докосне до морето. Хванахме я, топнахме ѝ краката, тя започна да маха радостно с ръчички и ние си отдъхнахме. Хареса ѝ. Но радостта ни бързо се разтопи като сладолед, защото малката започна да реве все едно ще я колим.

Трябваше набързо да си приберем дисагите и да потеглим към вкъщи с подвити опашки.

В колата мъжът ми не спря да се оплаква: „Знаеш ли колко бензин се хаби за цялото това упражнение? Ти си виновна, ти я разглези толкова!“. Аз пък не му оставах длъжна и му отговарях: “Цялата на теб се е метнала, с твоята алергия към плажа! Къде те намерих такъв?“. И така се редувахме да си разменяме любезни коментари по целия път на връщане.

Но все пак имахме една свободна седмица, през която моят мъж реши, че трябва да правим нещо, щом така и така няма да ходим на почивка. Може ли спестените пари да отидат за преживяване по-хубаво от ваканцията? Какво ли може да е това по-хубавото?

Ремонт, как какво?

Грррр. Тази дума води класацията ми с омразни думи с Р като „работа“, „рев“ и „ръководство“. И нали сме си ентусиасти започнахме да си правим всичкo сами. Казват, че „трудът краси човекa“, но предпочитам грозна да си остана.

Сваляхме тапети, мажехме, лепяхме плочки. Все едни такива хубави и забавни ваканционни неща. Съседите ни подкрепяха морално, като чукаха от време на време в синхрон с нас. Как да не искаш да живееш в панелка?

Мръсна жега цял ден. Съседката отгоре цепи дърва и посред лято, съседът отстрани има едно огромно куче, което обича да скимти и да лае тъкмо, когато всички сме заспали. (Общо взето прилича на малката, но e по-голямо и с по-големи лиги.) Като излизам с Ема, възрастната съседка от другата страна започва да удря с бастуна по вратата си и да крещи: „Кога ще спре да реве това дете! На нищо не го учите! По мое време какви бяха децата!“. Мили хора ти казвам.

Да не забравя и най-важното. Какво ще е ремонтът без да мъкнеш боклуци и мебели по етажите?

Намерихме си евтин диван за носене по стара българска традиция. Отидохме при човека, който живееше на 7-ми етаж. Спазарихме се за следващия ден да дойдем с буса. Всичко хубаво, но асансьорътот сутринта спрял да работи.

– Сега какво ще правим? Нали щяхме да го слагаме вътре и да го свалим за две минути?- заръмжах.

– Какво да правим? Хващаме се двамата и почваме да го носим.

Хванах аз, но това чудо тежи, та се не трае.

– Не мога да го нося! Отказвам се!

– Как ще се отказваш? Това да не ти е конкурс за красота да се откажеш?

– Ама много тежи!

– То и ти тежиш много, но аз да съм се оплаквал? Вдигнах ли те като се оженихме? Вдигнах те!

– Не мога! – заинатих се аз и пуснах дивана на стълбите.

Седнахме двамата и си мълчахме сърдито. И диванът мълча с нас от съпричастие.

– Хайде, още малко, скъпа, и сме готови. – примоли ми се той.

– Стига си ме скъпосвал! Като ме сваляше, не даваше и косъм да падне от главата ми, а сега мъкна този миризлив диван! Ще видиш ти!.

Още не знаех какво ще види, но със сигурност нямаше да му хареса.

– Да беше си взел хамали, ако съм ти толкова скъпа! Няма да ти говоря повече!

Той ми се ухили ехидно насреща. Ей, като се ядосах!

– Защо се смееш? Тогава ще ти говоря повече! Няма да спра да ти говоря! – кълнях и влачих.

С триста зора го примъкнахме до тротоара. Разпаднахме се върху дивана и си проснахме ръцете и краката на всички страни. Точно тогава мина един човек покрай нас и се заприказва:

– Все едно сте се излегнали на плажа, нали?

– Да, почти същото е. – отговорих му аз кисело. Само че сега трябва да качваме дивана нагоре, след като сме го смъкнали. Нали „прекалено дългата почивка е ръждясване“?

Пропуснах ли да спомена, че освен всичките си качества моят мъж е и много романтичен?

За годишнината ми подари чушкопек. Каза ми, че това е най-великото българско изобретение на XX век и всяка жена трябва да го има. Да си пека по-бързо пипера (по нашия край чушките се наричат пиперки и никой не може да ме убеди в обратното). Все за мен мисли хубостникът. Даже ми донесе няколко чувала с пипер на промоция да мога да направя лютеница в свободното си време, докато малката спи. Нали няма да ходим на почивка, да си запълня времето с нещо интересно. Хоби да съм имала.

Как да не го обичаш? Но „то чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи и мъж ако не мълчи, де ще му излезе краят, а?” Като се замисля, и ми замирисва на изгоряло. Не, то наистина нещо е загоряло! Трябва да ви оставям, че пиперките ми станаха на въглен. Ще ми дойде този Созопол догодина…

Post Views: 377