Трагикомичното пътуване

Текстът на Любов-Мария Бекова (18 г.) е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Всяко лято аз, родителите ми и сестра ми ходим на море и все нещо се обърква – или някой ще се разболее, или ще вали постоянно. Но всъщност тази година изобщо не беше толкова лошо, дори напротив. И с една съществена разлика – семейството ни се бе увеличило с още един член и вече имах не една, а две по-малки сестрички.

Вълни, море, пясък, миди…

Невероятно приятно ми е всеки път, когато усетя допира на пясъка върху кожата си. А също и когато вълните се удрят в тялото ми. Вечерните разходки под нощното небе оставят дълготраен отпечатък. Магазините с интересни сувенири и дрехи приковават погледа ми във витрините. И почти винаги ме изкушават да си купя няколко сувенира и чифт обувки, чанта или нова дреха. Освен това бяхме наели апартамент на брега на морето. Щом излезеш на балкона и погледнеш напред, виждаш морето и чуваш приятното му шумолене.

Най-малката ми сестра е още бебе, но не ни създаваше никакви притеснения.

Дори беше толкова тиха, че в една приятна вечер решихме да се повозим на двуетажен автобус до Несебър. Навън беше тъмно. Само пълната луна, уличното осветление и светлините на хотелите правеха атмосферата загадъчна и някак романтична. Вятърът брулеше лицата ни и аз се наслаждавах на това усещане.

Е, досега всичко изглеждаше наред и кой можеше да предположи, че най-лошото тепърва предстоеше.

Беше време да пътуваме обратно към родния ни град. И… кошмарът беше нашето завръщане. Качихме се в колата. Слънцето ставаше все по-ярко и горещо. Не успяхме да стигнем дори до Стара Загора и колата започна да се разваля. Баща ни беше изключително притеснен. В крайна сметка той караше кола с три деца, едно от които е 8-месечно бебе.

Наложи се да налее вода в разширителния съд за антифриз. Дори дадохме част от водата, която имахме за пиене. Но най-лошото не беше това, че почти нямахме вода за пиене. Чакахме половин час, докато колата се охлади под жарките лъчи на слънцето, при това без климатик в колата.

Продължихме пътуването си. Но тъкмо минахме Стара Загора и колата отново се затопли. Спряхме още веднъж на поредната отбивка на магистралата. Баща ми се обади на един свой приятел, който поправя автомобили. Но той сигурно е бил зает или не е чул телефона. Тогава баща ни се обади на друг приятел, който не беше автомеханик, но често ремонтираше собствената си кола. Не успя да се свърже и с него.

Все повече се притеснявахме как ще се приберем у дома.

А и бяхме още толкова далеч. Татко реши да се обади на неговия брат, нашия чичо. Той беше готов да дойде и да ни вземе, но трябваше да чакаме поне шест часа, за да дойде. Добре че баща ни беше запомнил телефона на Пътна помощ, който беше видял на предишната отбивка. Обади им се и те обещаха да дойдат бързо.

Не знам колко бързо дойдоха, но чакането ми се стори като цяла вечност. И ето, че след около 40 минути дългоочакваната помощ дойде. И никога няма да познаете какво се случи! Тяхното превозно средство също се повреди. Ние им се обадихме да ни помогнат, а в действителност татко беше този, който им помогна, като тичаше и буташе буса им, за да може да потръгне.

Да се смееем ли, да плачем ли, се чудехме ние! Какъв трагикомичен момент! Явно нямахме никакъв късмет. А как ли се е чувствал баща ни в този момент, притеснявайки се, че не може да прибере у дома семейството си?

След известно време те успяха да го поправят. Качихме се в буса им, а те прикачиха колата ни. И ние продължихме по пътя си към Пловдив. Е, никога досега не бях преживявала подобно друсане. По пътя татко се обади на една колежка, тъй като тя и съпругът ѝ имали приятел в Пловдив, на когото се обадили да ни посрещне там и да ни заведе в Кюстендил.

Стигнахме до Пловдив. Отидохме първо за малко в апартамента на човека, който се отзова да ни помогне, за да можем поне да отидем до тоалетна. Оставихме нашата кола до блока му и се качихме в неговата. Мъжът ни закара до вкъщи. А той щеше да закара колата ни до една автокъща в Пловдив. Идната седмица щеше да ни я докара. И така, след дългото и изтощително пътуване се прибрахме у дома някъде около 12 часа през нощта.

И най-интересното е, че нашето бебе нито плачеше, нито създаваше някакво допълнително напрежение за мама и татко в този труден момент.

Така че това е една от най-интересните почивки, които съм имала, и искам да изразя огромната си благодарност към нашия спасител от Пловдив. Не мога да кажа, че е най-лошата или най-добрата почивка, защото тя си беше една от най-добрите, но завръщането до дома беше направо трагично. Въпреки това съм сто процента сигурна, че никога през живота си няма да забравя това пътуване.

Post Views: 220