Паспорт за 7-седмично бебе? Пригответе се за цирк!

Елена Кметова е на гости на Майко Мила!, защото съвсем наскоро е изживяла приключението „вадене на паспорт на бебе“. А това, както всички знаем, си е достойно за цирково представление (почти като циркът породени деца). Ако и на вас ви предстои такова нещо, първо прочетете разказа на Елена, за да се подготвите какво ви чака!

Няма забавление, което може да се сравни с издаването на международен паспорт на седемседмично бебе.

Явяват се, значи, в РПУ-то, гише лични документи, по азбучен ред, баща, бебе и майка и чинно се подреждат на опашката за лични документи. Докато бащата забавлява бебето, което е оцъклило поглед в небитието, майката попълва заявлението. За тази цел хвърля боб, зяпа тавана и отговаря на научно-фантастични въпроси от типа

семейно положение (??!!)
цвят на очите (все пак, лицето е още кърмаче и очите връз това лице могат след някакво време да не се съобразят с написаното в паспорта)
цвят на косата (нашето бебе все още се отличава с прекрасно оформено, но почти изцяло лишено от растителност кубе, липсват също така вежди и мигли, които евентуално да подскажат бъдещия цвят на космената покривка, бел. авт.).

Следва да се отбележи, че издаваният документ за самоличност ще отразява личността на Ева за бъдещите пет години. Предвид това, че недалновидно сме си забравили кристалното кълбо, срамежливо отбелязваме 54 см в графата ръст и продължаваме нататък.

Най-голямото забавление, което свиква целия състав от лелички от гишетата в РПУ-то, е заснемането на бебето. С положителност се установява, че лицето е в невъзможност самостоятелно да седне на столчето. Още повече да впери дързък и интелигентен поглед в обектива.

Като по чудо бебето е будно

Налага се негов представител, майката, да кацне върху въпросния стол. И да крепи наследничката си пред апарата. Като по чудо бебето е будно. Но в крепките ми ръце се разлива в доволно количество бузи и брадички, въпреки опитите ми да я закрепя в що-годе вертикална позиция.

На всичкото отгоре върху гореописаното кубе се мъдри отпечатък от ластик на шапката, с което кубето е било предпазено от октомврийския вятър отвън. Напук на цялата орда лелички, които дрънкат с ключове, клатят дървени играчки и пляскат с ръце, бебето насочва цялото си внимание в една наглед напълно безинтересна теракотена плочка на пода. И категорично отказва да погледне към обектива.

Правят се три размазани опита за снимка, лелите охкат и ахкат. Бебето обаче продължава да съзерцава плочката, майката се превива от смях и се вика тежката артилерия – бащата. Бащата поема бебето и се позиционира върху столчето с гордо вдигната глава. Освен това демонстрира исканият дързък и отговорен поглед. Резултатът – след поредния опит за снимка, софтуерът за разпознаване на лица пренебрегва нашата щерка и на мястото за снимка в документите ѝ за самоличност цъфва дръзновения лик на баща ѝ.

В РПУ-то кимат и се съгласяват, че бебето в общи линии наистина прилича на баща си. Брадата и мустаците някак развалят общата визия и се налагат още кадри.

Понеже лицето по правилник не трябва да гледа надолу, бащата решава проблема соломоновски. Той провесва бебето за краката (докато то продължава стоически да гледа подозрителната плочка)

и предлага кадърът да се обърне на 180 градуса

Това е капката, която прелива търпението на лелите в РПУ-то! Те се смиляват и избират възможно най-малко размазаната от всички направени до момента снимки. Стискат си ръцете и се поздравяват с успеха.

Връчват ни талонче с входящ номер и ни оставят да тръпнем до другия вторник. Тогава нашата дъщеря ще разполага със собствен и неприкосновен международен паспорт, па ако ще на снимката да пуска балончета, да гледа плочки и да е с отпечатък от шапка!

И утре дъщеря ми като си погледне паспорта и погледне мен с укор, без капка сарказъм искам да кажа, че не е крива системата, виновни са пощурелите ѝ родители, на които им е щукнало, че седемседмично бебе задължително трябва да се окичи с международен паспорт!