Един ден с нас се свърза жена на име Красимира Петрова. “Здравейте, много ви харесвам. Написах книга с главен герой момиченце с протеза. Книгата се казва “Фантазия”. Показах я и на д-р Даниела Данчева, тя написа посланието към нея. Искате ли да ви я покажа?”
Искаме ли? Искаме, разбира се!
Преди години имаше телевизионен репортаж с д-р Даниела Данчева, в който тя показа как шофира и навигира през живота с четири протезирани крайника. Бяхме напълно завладени от видяното и чутото. Колко често виждате такива хора? Колко от тях са в България? Искахме моментално да се срещнем с нея. Защото Даниела Данчева не само функционира като всички останали хора – шофира, пътува и работи, но и управлява единствения по рода си център за протезиране в страната, връщащ живота на десетки хора у нас.
Можете да си представите какво беше вълнението ни, когато уговорихме среща с Краси Петрова, д-р Данчева, екипа на протезен център “Алегро”, който тя ръководи, и родители на деца, протезирани в центъра. Отидохме заедно с нашия приятел, фотографа от People of Sofia, Вихрен Георгиев, и изкарахме четири изключителни часа, пълни с възхищение и – ще си го кажем направо – гордост, че в България има център за протезиране на такова ниво и че тук се прави нещо “като света”.
Накратко: напомпахме се качествено с надежда за по-доброто бъдеще на човечеството и още ни държи.
Посрещна ни Красимира заедно с цяла тумба деца, които хвърчаха като хеликоптери на колелета и тротинетки, обикаляйки невъзможно зелената поляна на центъра към 900 пъти за 15 минути. По-късно, в течение на разгорите, разбрахме кое дете е посетител на центъра, защото има нужда от протезиране, и кое е придружител – братче, сестриче, приятелче. Докато тичаха като свободни електрони, не ставаше ясно.
После се появи д-р Данчева, която ни строи в две редици с „Тука ще правите каквото казвам аз!”, и докато се чудехме колко точно сериозно говори, тя вече беше прихнала в смях и търсеше къде са ѝ “адютантите”, за да ѝ подадат една цигара.
“Хайде тук да си говорим, а? Вижте колко е хубаво!”, каза, докато държеше дървеното цигаре, специално изработено за нейните цигари. И наистина: центърът се намира близо до резиденция Врана в парцел, който гледа директно към Витоша. Наоколо всичко е обезкуражаващо зелено, като в някаква изпусната към Балканите Швейцария, тревата е разкошна, слънчево е и – да – пеят птици, съжаляваме за клишето. Как да не ти се седи навън?!
Обаче после бързо си промени решението: “Не, защото трябва да влезем вътре и да ви покажа центъра”.
Посрещнаха ни всички страхотни хора, които работят там. Вкараха ни в лабораториите, в работилниците, при инструментите, показаха ни как се правят високотехнологични протези и ни разказаха десетки истории, в които протезата спасява живота.
И не защото физически няма да си жив без нея, а защото колкото по-зависим си от друг, толкова по-малко човек остава в теб самия. Зависимостта чупи духа на парчета. И като казваме “дух”, в главата ни зазвучава д-р Данчева: “Абе дух, дух… Ти си имай дух, ама ако нямаш една хубава протеза, с която да отидеш да си купиш хляб и мляко от магазина, с високия си дух ли ще ходиш? На хората, които могат да бъдат протезирани, им трябват протези – да видиш тогава какъв дух имат!”.
И бяхме дотук с търкалянето по милозливите клишета за човешката воля и тинтири-минтири.
В този текст ще ви срещнем с д-р Данчева и ще ви “прожектираме” няколко епизода от нейния живот така, както ни ги разказа тя и както ги видяхме ние. В следващата част ще ви запознаем с родителите на две прекрасни деца, които са част от децата на “Алегро” и се радват на живота и детството си благодарение на сръчните ръце на ортопедичните техници в центъра. Ще ви представим и един от най-големите ентусиасти, когото сме срещали напоследък – Красимира Петрова, която освен че написа “Фантазия”, направи възможна тази фантастична среща.
Не си спомняме кога за последно сме били на такова място сред такива хора. Благодарим им за отделеното време и дано успеем да ви предадем поне малко от този свиреп копнеж по живота, радостта и неприлично зелените в работен ден поляни, който се зароди у нас след времето, прекарано в “Алегро”.
Пет епизода от живота на д-р Даниела Данчева
Онзи път, когато бях номенклатура
Инцидентът с мен се случи през 1984 г. Протезираха ме за първи път през 1985 г. в Германия. По това време тук в Горна баня правеха дървени протези. Първите протези, които получих, бяха безумно тежки – трагедия! Тогава дойде един немски професор, прочут ортопед, проф. Шлегел. Той беше придворният ортопед на всички от ЦК. Той ги оперираше в Германия и идваше тук да ги преглежда.
Някак през връзки на майка ми успях да се срещна с него. Щом се видяхме, се заговорихме веднага. То за музика, то за книги… „Даниела“, каза ми той, „нямаш проблем. Ще те взема в Германия!“. И така той ме вмъкна в програмата си и ме взе още по комунистическо време.
Направиха ми протезите в Дудерщат и после професорът ми каза: „Виж какво, като знам в България какво е, няма да се връщаш там, докато не свикнеш да правиш всичко сама“. Той тогава беше професор в медицинския университет в Есен. Осигури ми стая в общежитието за лекари, защото аз вече бях лекар. Осигури ми възможност да чета лекции в университета. И ме държа там една година.
До такава степен се грижеше за мен, че един ден ме попита къде всъщност живея и как ще се справям, защото всичко трябва да е приспособено в жилището ми. Обясних му, че живеем в една стара къща, която не е пригодена за инвалид. Тогава той се обади на Владко Живков, с когото членуваха в Lions Club, и му каза: “Значи: д-р Данчева се прибира сега, да ѝ осигурите жилище!’’. И като се прибрах, Владко Живков изпрати една лимузина и ме развеждаха из София да си избирам жилище.
Онзи път, когато изкарах книжка с четири протезирани крайника
Като падна Берлинската стена, веднага си казах, че без кола не мога и отидох до Германия. Още преди това, като бях в Есен, проф. Шлегел ме заведе на едно грамадно изложение, на което имаше всичко за инвалидите – коли, колички, какво ли не. “Сега ще те запозная с г-н Завацки, който прави коли за инвалиди“, каза той.
И първата ми работа като падна Стената, няма да забравя, беше да отида при Завацки в Хайделберг. Казах му, че искам кола. “Ето тук имам една кола на старо, ако искаш ще ти я дам, я дай да те пробвам!’’, ми каза. А то няма какво толкова – колата трябва да е автоматик и на волана да има едно приспособление като вилица, за да мога да го хващам. “Ооо”, казва Завацки, “нямаш проблем, ей този Рекорд ти го давам, взимай го!”.
И така сестра ми, която тогава беше цигуларка в Германия, ми докара първата кола до България. Записах се на курсове, защото инвалидите трябва да карат курсове на приспособената кола и си взех изпита веднага.
За съжаление, в момента в България има само три комисии в цялата страна, които освидетелстват медицински инвалидите, които искат да си изкарат шофьорски книжки. Ходила съм къде ли не да се разправям и мога да кажа, че това е вследствие на липсата на всякаква човещина в чиновниците. Ти си вземаш изпита, имаш кола, представяш си, че се качваш и започваш да караш, но ти дават дата за комисия след 5 месеца и край – няма кола, няма независимост.
Онзи път, когато промених закона
През 1992 г. започнах работа в Социалното министерство, за да мога отвътре да въздействам на промените, които бяха необходими. Тогава с Евгения Спасова направихме първия закон за инвалидковците и той си се казваше точно така – “за инвалидите”, не “за хората с увреждания”. Аз предпочитам думата “инвалид” пред “човек с увреждане”. За моето музикално ухо „инвалид” звучи меко, мелодично и красиво като L’hôtel national des Invalides в Париж, докато „човек с увреждане” ми звучи като урунгел. Освен това хайде да ги нямаме тези политически коректни манипулации как сме еднакви, как няма различия помежду ни. Е, на мен ми го няма половината тяло – естествено, че не сме еднакви!
Та, след като направихме първия закон, съм тичала денем и нощем из парламента и по депутатите, за да можем постепенно да променяме другите закони. Например, специално за ограничението за мощността на колите при инвалиди съм ходила да се разправям в парламента и да внасям предложения, в които се обяснява, че да има ограничение е безумие.
Тогава имаше ограничение на конските сили, защото, видиш ли ти, инвалидът ще трябва да си кара трабанчето и това е. Даже няма да забравя как една министърка на околната среда ми каза: “Ама, д-р Данчева, то е много опасно инвалидите да карат!“. А между другото моят Опел Рекорд беше 2000 кубика и аз я попитах: “Вие карате ли кола?“, и тя: “Не, аз велосипед карам”. “Ами като не карате кола, тогава ще мълчите!“, отговорих ѝ аз. “Една голяма кола е много по-безопасна, отколкото една мъничка кола, така че не ми казвайте кое е опасно и кое не е.”
И тогава успях да премахна това ограничение, макар че пак не се съгласиха съвсем да няма, но поне качиха максималните конски сили на 150 коня и 2000 кубика.
Онзи път, когато една министърка не пожела да влезе в едно телевизионно студио с мен
Много хора ме питат защо протезите са толкова скъпи. Скъпи са, защото големите фирми производителки на тези съвършени технологии инвестират милиони в разработките им, а пазарът е малък.
Ти си хвърлил милиони за разработката на едно микропроцесорно коляно или хидравлично коляно, или карбоново стъпало, но пазарът, на който можеш да го продадеш, е лимитиран. Това не е смартфон, а скъпо медицинско изделие и здравните каси по света го заплащат.
Ние имаме наредба с предвидена сума за “помощ за изработване на протези”. Разправяла съм се десетки пъти, че една протеза не струва толкова, колкото е предвидено. Отговорът: “Да, ние знаем, че не струва толкова, само че ние плащаме помощ.’’
През 2008 г. за една подколянна протеза даваха 400 лв., за една бедрена – 600 лв. И когато отидох да се разправям с министър Масларова по бTV, тя каза: “Не, с д-р Данчева няма да влизам в едно студио!“. Тогава журналистите снимаха нейните обувки и проучиха, че струват повече от сумата, отпускана за една протеза за крак от нейното министерство.
През 2008 г. бях направила вече какво ли не, за да се променят тези пусти 400 и 600 лв. Казах на германските партньори, с които работех, че трябва да направим семинар с политици и поканихме президенти, министри, депутати. Дойдоха и пациенти, протезирани в Германия, и им демонстрирахме разликата. Нищо не се случи.
След този семинар обаче на единия родител на един от най-големите хора, присъствали тогава, се наложи да му направят протеза в Горна баня – дървеничка, тежка… И в онзи момент той разбра за какво става въпрос. Дойде им акълът и извикаха мен и още двама души, за да напишем промени на тази наредба.
Тогава от 400 лв. за подколянна протеза помощта се увеличи на 1680 лв., а за бедрена стана от 600 – 3580 лв. И записахме още, че тези плащания ще бъдат актуализирани ежегодно. Още на другата година тихомълком махнаха думата “ежегодно” и от 2008 г. досега тази помощ не е мръднала и със стотинка.
Онзи път, когато ме интервюираха за Майко Мила
Махнете ги тези клишета за високия дух. Това са журналистически вдъхновения: “Какъв висок дух!”. Не го ползвайте това. Ако човек няма крак, с високия дух ли ще ходи, ако няма протеза?! Във всеки човек е заложено да се движи, да е независим. Естествено, че има мързеливи и работливи хора, глупави и умни хора. На един мързеливец и глупак каквото и да му дадеш, все ще си е такъв.
Преди време при нас дойде пациент, който не вдигаше поглед от земята. Не искаше нищо, не говореше. Направихме му протеза и проговори. Онзи ден се появи усмихнат, щастлив. Когато човек дойде първоначално при нас, му казвам: „Не си мисли, че ще получиш крак. Крак няма да получиш. Слез на земята. Оттук нататък, стъпка по стъпка, трябва да влезеш в добра физическа форма, защото, за да проходиш с това чуждо тяло, трябва да си в достатъчно добра кондиция. Трябва да можеш да се изправяш, да стоиш прав, с проходилка да се движиш и тогава ще дойдеш да ти направим протезата“.
Всъщност това, което най-вече изумява пациентите ни, не са протезите. За тях е ясно, че ги правим на европейско ниво. Те не могат да повярват къде са попаднали заради отношението. Обикновено идват от болници, където са били третирани, меко казано, доста „дисквалифициращо“. И идват тук, и получават внимание.
Подбирали сме екипа точно по това – могат ли да бъдат внимателни, доброжелателни, милосърдни и търпеливи. При нас са кандидатствали много хора, но човек, на когото му липсват първите 7 години, човешкото отношение, възпитанието и емпатията, ако ще и да е превъзходен техник, никога няма да взема.
(Край на 1 част)
Благодарим на всички чудесни хора от протезен център „Алегро“ за гостоприемството.
Материалът е създаден съвместно с People of Sofia.
Всички снимки, публикувани в текста, са на Вихрен Георгиев от People of Sofia и не могат да бъдат използвани под никаква форма без разрешението на фотографа.
Може би ще харесате
Още от И аз съм човек
Какво прави мъжът ми толкова време с телефона в банята?
Така зададен въпросът от заглавието не предполага кой знае колко различни отговори. Авторката на този текст, която предпочита да е …
Отпуск заради менструация – супер на теория
В края на декември долната камара на испанския парламент прие първия по рода си в Европа закон за отпуск при …
Как да направим новогодишна равносметка, за която да ни завидят всички
31 декември е. Моментът от годината, в който от Младост до Люлин замирисва на барут, отвсякъде се лее Дунавското, а …
