Помощ, ТО пак се тръшка!

😀 И аз го има един такъв! Вече почти на 9. Нито намаляват, нито отслабват тръшканията-разрушителнта сила става все по-голяма и торнадото понякога помита цялата им стая. А аз все още търся и се уча как да се справям. Но със сигурност вече не обръщам внимание на онези укорителни погледи, които се опитват да ме изпепелят, защото съм лош родител. Кураж! Ние отглеждаме бъдещите мъже на България. това, че имат позиция, която отстояват може само да ни радва 🙂 Само да оцелеем докато ги учим да впрягат силата на гнева си в нещо добро и полезно 😉

Интересно! Аз имам 4 деца, 2 момчета и 2 момичета. Характерите и възприятията им за живота са коренно различни. Угаждала съм им, само когаго е нужно. Опитвали са се да ме превъзпитават първоначално. Грешката на повечето родители е, че разрешават всичко и не поставят твърди правила вкъщи и навън. Детето трябва да знае границите на „може“ и „не може“!

Аз нямам такива „дати“ в календара, от 4 години, нямам и сън, нямам и нормален семеен живот, ей така, като жена….а може би има някъде в архива няколко нощи. Странно е как разглеждат околните нашите наследници. И понякога се питам, детето, или обществото ме измъчва повече. Лошото е че учителите в детската градина не са подготвени, не помагат, не знаят как и вместо да са полезни- клеймосват, а психолози, невролози, професори и прочее ти пльосват нещо като епикриза, и се оправяй. А ти хабер си нямаш, какво се случва, и как да овладееш нещата. И се почва, хомеопатия, скенер, леене на куршум, класическа музика с басове, билкови отвари, дет. психолог, логопед, каквото е четено и видяно в нета, и накрая човека е същия, но с по-изтормозена родитекла, която все още не е на хапчета, и не ходи на кино, за да се наспи, щото никой не ще да и гледа детето ( при две живи баби – Софиянки, пенсионерки + такива дядовци) Но като сме изтеглили късата клечка, така ще е. Радвайте се, обичайте си децата, такива са ни дадени, значи такива заслужаваме, не обръщайте внимание на зяпачите, и пиийте повечко винце вечер 🙂 Прегръщам ви, трябва да бъдем силни.

Хора, осъзнайте се! Първо пораснете вие! Децата ви са ваше отражение! Въобще това сериозно ли го пишете и мислите?????

До кога ще си обясняваме поведението на децата с някакви от горе, от долу или други извънземни сили?
Докато хората не осъзнаят, че детето е проодукт на нашите тела, емоции, мисли и изобщо начин на живот, ще си обясняват странните поведения с космически енергии и сили, зодии, външни влияния и тн..
Децата са като ренгенова снимка на семейството.
Те са негов продукт и поведението е отражение на щастието и спокойствието в това семейство.
В природата няма такива неща. Нервни и тръшкащи се чудовища!
Ако детето има много енергия и излишъци от нея- значи трябва да я намалите и регулирате.
Преосмислете цялостно какво яде това дете!
Преосмислете как се движи и колко яде спрямо движение и изразходване.

И най вече – Преосмислете колко време отделяте на това дете да му говорите нежно, да го радвате, да му пеете и пеете заедзно с него, да танцувате заедно и колко изобщо общувате с него!!!!
защото материалните деца- те са такива понеже нямат истинска любов и внимание- човешкото общуване, допир, внимание, отделени часове- концентрация на майката върху това дете както е могла да се концентрира върху работата си по 8 часа, да се напъне да се концентрира върху детето.

Като нямате време да гледате деца- защо ги раждате и после защо били нервни..

Да, трябва да се отглежда човешкото дете и да, бавно му е развитието, дълга бременност и когато жената стане „майка“ не може да бъде и слугата в къщи, и да набавя пазарите и да работи и да е съпруга. А детето по междудругото- затова са нервни децата.
Освен ако не е самотна майка, няма и баби и детегледачки и изобщо…

Жени, които имат време но най-вече желание да си гледат децата, децата са им най-кротките- понеже получават постоянно любовта на майка си и точка.

Боже, какви осъдителни коментари прочетох! А ето – майка ми казва, че и аз съм се тръшкала безподобно като 3-4годишна, макар вкъщи винаги да е царял мир, спокойствие и любов. Така ми се е стекъл живота, че караница чух за първи път в училище, а пак съм била опако дете и съм изпдала в хълцащи истерии. Ама е минало. Изтърпяли са ме криво-ляво и е минало. После пък бях ужасно притеснителна, после имах кошмарен пубертет, който докато отшуми, се бях изнесла от вкъщи. След като горката ми мама е успяла да пребута всичките ми фази и дори да запази някакви светли чувства към моята особа, явно няма невъзможни неща за родителя – дерзйте 🙂

Манолова и tralala вие сте много глупави същества. Пожелавам ви такива деца, че дъх да не можете да си поемете. И после пак казвайте, че са отражение на родителите

Отражение на нас?!? На семейството?!? Някой хора, пишат коментари наизуст,без да използват мозък…Радвайте се,че децата Ви не притежават тези „семейни черти“ и се молете ;), защото възмездие-има 😉 Айде, усмихната седмица… Дерзайте!

И аз като малка си спомням моите собствени истерии, които бяха за какво ли не – че тениската ми е с картинка, например, и си издухах сополите в нея, за да ми я махнат, но майка ми ме повлече в нея. Признавам си, правих някои неща нарочно! Сега съм с близначки и за щастие нямам такива проблеми.

Уви, запозната съм с тази проблематика. Дъщеря ми го караше на периоди – период с наистина ужасяващи кризи и период „ангелче“.Дъщеря ми не се тръшкаше. Просто сядаше някъде и беше невъзможно да я мръднеш оттам. При всеки опит започваше да ни обяснява колко сме гадни и лоши родители. На висок глас. Когато се опитвах да я набутам в количката се оплакваше толкова шумно и многословно, че събирахме тълпа. Доста намаляха с тръгването на училище на 5 години сега отново се засилват с влизането в пубертета. Лично аз си мечтая за бебешките кризи – сегашните включват дебати от по 3 часа в отбиване на невъзможни аргументи защо не може да стане нейната, тряскане на врати, силна музика и бележки „не влизай“ на вратата на стаята й.
Личните ми наблюдения напълно опровергават повечето назидателни коментари тук. Първо, инатът не е лош навик а механизъм детето да си намери място в света на възрастните. То изпробва какво може, какво не може и докъде може да стигне. При някои деца минава тихо, при други не. Ужасно много зависи от характера на детето и в повечето случаи не зависи нито от среда, нито от възпитание. Познавам много спокойни „целодневни“ майки, чиито деца се въргалят и крещят в магазините. Даже бих казала, че децата с двама работещи родители са някак по-самостоятелни и минават тези периоди по-леко. Познавам жена с две спокойни и усмихнати деца и трето абслолютна хала въпреки че е възпитавано по съвсем същия начин.
Напълно разбирам авторката в желанието й да не слуша съвети, но все пак смятам да споделя малко опит. Може пък да помогне на някой друг.
Движението много помага, особено в група. Помага на децата да си намерят поле на изява и да превърнат инатът в състезателен дух. Изразходват енергия. В България сякаш няма много възможности за деца до 3 години, но все пак има. Имах късмет с детска градина с много спорт в програмата. Отделно ходихме на бебешка и после на детска гимнастика. В дните, когато се беше налудяла и натичала рядко се е инатяла.
Тръшкането обикновено произлиза от невъзможността на детето да се изрази с думи. Затова е важно СЛЕД като кризата е минала и детето се е успокоило да се разчопли темата и да се установи причината. След което да се изгради с детето стратегия как самото то да се оправя с приливите на инат. Не знам как е при другите, но при нас след дълги разговори се установи че на нея просто й е криво и търси сръдня за да си изкара лошото настроение, а останалото са просто поводи. Затова и децата обикновено настояват за нещо, което им е ясно че няма как да стане. С времето се научи просто да си казва че й е криво, а не да разиграва театри. С „кривото“ можехме да се справяме, я с гушкане, я със сладолед, я с някой маймунджалък.
Другият добронамерен съвет, който мога да дам но никога не успях сама да изпълня, е да не се поддава човек на провокацията. Защото тръшкането е точно това – несъзнателна провокация към родителя. Ако реакцията на родителя е прекалено бурна и емоционална, детето се осъзнава и се научава да го използва. Винаги съм се възхищавала на родители, които са в състояние да застанат до разбунтувалия се наследник и да изчакат да му дойде акъла без да се интересуват от назидателни погледи и приказки. Веднъж станах свидетел на следната случка, не в България. Баща дърпаше малка каручка с продукти от магазина. До него вървеше момиченце на около 5 години и хленчеше че иска да седне в каручката. Бащата обясняваше нещо тихичко. В един момент детето се тръшна с всички сили в прахта и започна да врещи че иска сега на минутата да се метнат продуктите в кофата, че каручката си е негова и няма да мине и крачка повече. Бащата каза единствено „Аз съм там, ела при мен като се успокоиш“, намери си един бордюр на около 5 метра, седна там и си запали цигара. Детето пищя около 5 минути, мята се и хвърля погледи към бащата. Бащата си пушеше цигарата и зяпаше дърветата. В един момент детето стана, изтупа си рокличката и отиде при него. И си продължиха.

Боже, колко безчувствени коментари! Въобще не слушайте другите всезнайковци с перфектните деца (или както с приятелките ми ги наричаме „деца-еднорози“ – всеки е чувал за тях, но никой не ги е виждал.) Грешката не е у вас. Аз имам приятелка с две момчета: едното е ангел, не прави никави проблеми, никакви тръшкания; другото е кошмар. И къде тук е грешката в родителя? Най-хубавото нещо, което съм чела за тръшкането и което ми помага у дома, е следното: Децата се тръшкат, защото тестват границите. А това правят, когато са сигурни в любовта на родителите си. Ако родителите не им дават любов, децата правят всичко възможно, за да ги омилостивят и не си позволяват истерии. Но ако знаят, че са обичани безрезервно, те могат да си позволят да пробват. И понеже няма по-добър родител от този, който обича безрезервно – браво, справяте се отлично!

Имаше такава реклама – детето ляга да се тръшка, майката започва да прави същото и детето се стъписва 😀 Не знам дали работи.

Иначе сериозно – в живота си си спомням само веднъж да съм се тръшкала. Отвъртяха ми такъв шамар, че втори път не си спомням да се е случвало. И като цяло никога не са ме глезели. Затова бих се подразнила, ако изляза навън и нечие дете е извън контрол – работа на родителите е да намерят как да го накарат да миряса.

Имам три деца и мога да кажа, че големите грешки във възпитанието съм допускала тогава, когато съм мислела, че не съм достатъчно строга и го разглезвам. А напротив, винаги, когато съм успявала да подтисна гнева си и да гушна детето, нещата са се разрешавали веднага. И шамар не съм удряла никога и никога няма да го направя.

Тръшкането е съвсем нормална фаза в развитието на децата. Не знам защо толкова много хора го приемат като някакво изключение, като знак на лошо възпитание, грешка на родителите, или лош характер на детето. Това си е съвсем в реда на нещата, част от съзряването на детето – неговият начин да изпробва границите и да си намери мястото в йерархията.

Това, което е проблем в цялата работа, е че много хора първо не знаят какво представлява тръшкането в контекста на развитието на детето, и второ си нямат никаква представа как да реагират. Отношението и реакцията на родителя може наистина да влоши положението, но може и значително да го подобри. Тръшкането е провокация, а реакцията към него определя как детето ще се държи в бъдеще в такива ситуации, а и като цяло с околните.

Наистина много зависи от характера на детето, и този на родителите, но има някои неща които се отнасят до всички. Например, ако реагираме с истерия на истерията, просто разпалваме огъня и така не се постига нищо. Просто още повече крясъци и драма и от двете страни. Същото е и с наказанията, особено физически (шамари и т.н.) Огън с огън не се гаси. Детето се разярява още повече и започва да таи гняв към родителя, и да му прави напук. Ако използваме силовото си предимство, учим детето че така се разрешават спорове – по-силният печели, дали посредством физическа сила или чрез обиди и наказания. Тръшканията ни дават възможност да научим детето как да разрешава проблеми с околните по дипломатичен начин, а не чрез сила.

Знам че повечето родители не обичат съвети, особено що се касае до тръшканията, но тъй като това е блог и не е насочен към никого конкретно, искам да споделя моя опит. Особено защото в началото и аз нямах представа как да реагирам, но намерих начин който наистина работи, и може да помогне и на други родители.

Та, дъщеря ми е много добро, послушно и разбрано дете, отглеждано в дом пълен с мир и любов, но като стана на 2 и я удари бебешкия пубертет, беше все едно че някой ми я замени с чуждо дете. В началото нямах представа какво да правя, но колкото повече книги четях по въпроса, особено тези базирани на научни разследвания, толкова повече достигах до едно заключение: съвременните научни съвети по въпроса препоръчват прегръдката като най-ефективното средство за овладяване на тръшканията. Тук реакцията ми беше като в статията – прегръщането на дива котка – и в началото наистина нямаше видим ефект. Но мъжът ми е по-инат от мен и насила прегръщаше вилнеещото дете, понеже е и по-силен и можеше физически да я удържи и усмири. Странно ми се виждаше – насила прегръдка… Но, за моя голяма изненада, започна да дава резултати. Детето видимо се успокояваше, и след време даже започна сама да си казва „искам гуш!“ когато усети че губи контрол и предстои тръшкане. Осезателно се промени всичко. Сега е на 3 и все още й се случва да изпадне в истерия за глупости, но след първия автоматичен вой на протест, протяга ръце към някой от нас с „искам гуууууш!“, гушкаме се докато се успокои (тя реве неистово на рамото ми няколко минути, но не ме пуска), и като й премине емоцията, разговаряме спокойно за станалото и намираме заедно някакъв компромис. Така пише и в книгите, които четох – докато не се утешат емоциите, няма смисъл от приказки защото в този момент детето е глухо. Трябва първо да се успокои, а няма по-ефикасен метод за успокояване от любовта на родителя, изразена физически в прегръдка. Негативните реакции като караници, шамари, дори игнориране, само разпалват огъня, докато емоционалната подкрепа го успокоява и потушава. Детето разбира че сме на негова страна и искаме да му помогнем, а не сме враг, и така постигаме желание за съдействие, не за отмъщение. Но е важно след това и да се разговаря по въпроса и да се насърчава сътрудничеството с детето, не просто да му се налагат голи правила. Например „хайде заедно да почистим разлятото, аз ще ти помогна“ или „ти нали не обичаш някой да ти дърпа играчката от ръцете? Ами и брат ти не обича, затова не я дърпай а го помоли да ти я даде“.

Откакто прилагаме този метод, нещата драстично се подобриха. Пак има тръшкания, и пак са за глупости (защото все пак детето все още не е узряло напълно), но вече са много по-рядко, траят много по-кратко, разрешават се по мирен начин и, не на последно място, не предизвикват ярост в родителя, а даже обратното – умиление, като го видя горкото с протегнати ръчички как иска да ме гушне, вместо да крои пъклени планове по мой адрес. Горещо препоръчвам да опитате!

От скромния ми опит съм разбрала едно. Важна е първата реакция. Веднъж покажеш ли слабост и край, децата се възползват непрестанно.
Когато синът ми беше на около 10 месеца, един педиатър ми каза, че сега е моментът в който детето ще започне да се пробва с подобни изпълнения и ще иска да се налага. Обясни ми в тези ситуации да не виждам и да не чувам, все едно нищо не се случва. Не знам дали това е причината, или си е просто характер, но за 4 години детето ми е пробвало да се тръшка не повече от 3 пъти и то е било абсолютно безрезултатно. Вариант да треперя и да съобразявам всяко свое действие с неговите капризи в нашата къща няма. Той знае, че правилата се определят от мама и тате, това го прави спокоен.

П.П. чета сега отново текста и коментарите и ми прави впечатление, как за „потърпевшите родители“ всичко други са криви, но проблем при тях няма (свидетели, учители, психолози и т,н). Чисто човешки си позволявам коментар, само за част от секундата допуснете, че ситуацията зависи от Вас.
„Миналата седмица пък тегленето на Националната лотария приключи преди да си изяде супата и вследствие на това я метна по мен (супата, лотарията няма как) и легна на пода да страда горко, че топките вече не се въртят в сферата.“ и „Имали сме тръшкане за толкова много поводи, че каквото и да започна да правя, първо обмислям дали ще се хареса на детето“.- тези две изречения на мен ми говорят много. Не съдя никого, но е абсурдно детето да си позволява такова поведение и това е отговорност на родителя.

ППП. И последно. Всъщност накарахте ме да се замисля за всички тръшкащи се деца в моето обкръжение и колкото и да не се хареса на списващите тук, в 100% от случаите вината е в първоначалните реакции и поведение на родителите. Пак казвам, никого не обвинявам и разбирам колко много искате вината да е другаде, но истината е, че колкото по-бързо промените вашето поведение, толкова по-бързо бихте се справили с този проблем.

Дискусията е много интересна и много важна. Затова не мога да се стърпя да не пиша пак.
Когато първата ми дъщеря започна с тръшкането, не знаех как да реагирах и я наказвах. Ставаше все по-зле, аз страдах и тя със сигурност още повече. Един ден се тръшна за една дреболия и започна да си блъска главата в пода. Със съпруга ми бяхме ужасени, прегънахме я и я държахме със всички сили, докато спре да се бори, да плаче и тя най-сетне заспа. Беше невъзможно да се стигне до нея – беше не на себе си. Тогава започнах да чета книги. Това много ми помогна – да се успокоя, да разбера и да помогна на двете ни, а и на следващите ми деца. Сега не мога да преразкажа всичките книги, които прочетох, но идеята е една: че децата нищо не правят на инат или за да ни ядосат. Децата са хора и като всички хора имат само една потребност – да са обичани, да са потребни. И правят всичко за това. Проблемът е, че не винаги знаят правилния път. И че ние не винаги ги разбираме. Когато се опитаме да се поставим на тяхно място, почти всичко, което правят, придобива смисъл и в никакъв случай не заслужава наказание. Сега вече нямам никакви проблеми с тръшкането. Оставям детето да се набеснее, прегръщам го, говорим си. И децата ми са разбрани и в никакъв случай глезени. В тази насока много препоръчвам книгата „Скъпи, провалих децата“ на Алисън Шейфър.
Има и още нещо важно: Аз не искам послушни деца. Не искам деца, които следват без протести чичкото на улицата, който им казва: „Бъди послушна и ела с мен“. Или приятеля: „Бъди послушна и легни с мен“. Аз искам да възпитам деца, които да могат да казват ясно и силно Не. А това изисква да знаят ТЕ какво искат – и не аз какво искам. Надявам се да съм помогнала.

Аз освен, че седя и си го гледам блажено докато се тръшка, му правя и фотосесии. Околните си представете как гледат на мен по това време…

Искам да благодаря на авторката за статията. Разтовари ме малко от собствените ми емоции от тръшкащата ми дъщеря. Признавам си, доста се посмях, макар да знам за какво говорите.
Малко се изненадах от реакците, защото май до сега не съм попадала на толкова много назидателни коментари в Майко Мила. Но от собствен опит знам, че нещата отстрани изглеждат доста по-различно, отколкото когато се случат на теб. Аз също си мислех, че знам как да се реши този проблем, докато и моето дете не започна да се тръшка за какво ли не. Затова искам да ви пожелая кураж, стоманени нерви и повече непукизъм.
Иначе ще споделя и малко мисли за тръшкането на моето дете.
Изчела съм разни неща по темата, опитвала съм какво ли не, анализирам ситуациите, собствените си реакции, разговарям с нея и като цяло се старая. Следвам съветите, които намирам за смислени, в 60%-70% от времето, за повече нямам сили. Когато мога, гледам да си спестявам ситуациите водещи до тръшкане и все по-малко ми пука за възпитателния ефект от това. Все пак и мама трябва някак да оцелее в този процес.
Имам няколко хипотези за причините за тръшкането на моето дете, но честно казано, не се съдя много строго. Дъщеря ми, освен че на моменти е ужасно инатлива, тръшка се до небесата и ми почерня живота, също така е умна, смела, любознателна, игрива и в други моменти може да бъде много лъчезарна и весела. Не мисля, че имам голяма заслуга за хубавите страни на характера ѝ, затова гледам да не се обвинявам и за нейните чепатости. Просто се опитвам да я подпомогна и в двете, като междувременно се погрижа и що-годе за себе си. Това е.
Между другото, епизода с лекарствата много ми хареса – чудя се как не се бях сетила по-рано 🙂

Боже, за момент се зачудих кога пък съм писала до Майко Мила, че са ме и публикували 🙂 На името Ивайло вече загрях, че не съм била аз, а някоя сиротна сродна душа. Моето е момиче, вече е на 6 и не, инатът и проклетията не минават. Не се тръшка вече, както преди, но яростният поглед е все още тук, свиването на устнички и категоричното – НЯМААААААА!!!. Мераците за второ дете наистина се изпаряват с всеки следващ епизод на безкрайния сериал….

Някой по-горе беше писал, че не трябва да забравяме, че децата са хора. Ми да такива са от раждането си – всяко със своя темперамент – холерик, сангвиник …. Вие си бъдете перфектният родител, то ако е по-емоционално и не се е научило как да си изразява и овладява емоциите – ще се тръшка не ами …
Опит няма да споделям, защото знам, че това което е сработило при мен, си е моето (нашето) решение на проблема. Не че дъщеря ми на пробва няколко пъти да се тръшне, ама … слаба работа. Но тя си пада малко темерутеста и обикновено е над нещата 🙂 Това, което искам да кажа ( а и не веднъж съм казвала) е, че просто съм извадила късмет с нея. И аз съм последният човек, който може и трябва да раздава квалификации и съвети на родители с тръшкащи се деца

Обожавам когато се извъдят едни такива философи и всезнайковци, които винаги знаят какви съвети да дават и техните деца са най. Моето дете не се тръшка. Има си моменти ,но не е кой знае какво. И тук следва умисъла защо пиша-не всички деца са еднакви, едни добри други не чак толкова, това че моето дете е добро не означава, че всички са такива. На майките, чийто деца се тръшкат постоянно пожелавам здрави нерви и всичко да отмине бързо.