Половин слива - цял, голям проблем

Чували ли сте го това “Да отида на работа – да си почина”? Особено като имаш малки деца и работиш от вкъщи, това важи с пълна сила. В офиса е (относително) спокойно и хората нямат непременна и незабавна нужда от теб (обикновено). Но не за такъв ден разказва Диляна Сакалиева. За още от нея вижте блога ѝ, а пък вие ни кажете за най-екстремния си работен ден.

Ден като ден. Сутрешен аромат на кафе, звуци от стъпки на гълъби по перваза на спалнята, скандалът от съседната стая на комшиите. Новото строителство сплотява семействата. Гардеробът проскърцва и се почва едно ровене, мислене, прибиране обратно в гардероба, пак мислене и пак ровене, докато най-накрая не се заформя един сносен тоалет за деня. Удобен, неутрални цветове, идеята не е да бием на очи, но пък и да не се крием като мишки. Ризата е сива.

Три крачки назад и се излиза от стаята. Новото строителство, освен сплотяването, учи на изобретателно измъкване и преминаване от стая в стая без ясни граници. Та, влизаме си в хола, който не се знае откъде точно започва, но не е и толкова важно. По-важно е да знаем генерално къде ни е мястото – говоря за онова, както жабата си е в гьола, например. А без пример ще да е като онова, дето никога не го намираш, щото все примери търсиш.

Пускаме телевизора, напира желанието да се види 10-дневната прогноза. Ама то не може все да искаме, трябва и да даваме. В случая – не особено нежни потупвания на дистанционното в дивана. Оп, телевизорът е пуснат! Продължава си денят, тъй както е започнал и вчера. Еднотипни сутрини, приятни монотонни задачки в ранните зори на един работен ден. Наслаждаваш се на кафето и се приготвяш за работа. Идилия.

На всичко му се слага край в един по-късен етап от момента, времето, седмицата , а и живота, нали. След всичко, което е добре да привършиш по и за себе си, идва етапът на второ събуждане. Този път нещата са различни, някак по-постепенни и нежни. Първият път е ясно – чуваш алармата, рязко, все едно командир от запаса те вдига за сутрешната разгрявка, протягаш ръка да я спреш, не уцелваш тоя плъзгащ се екран, да му се не найдеше, и правиш повторно движение, по-съсредоточено, и успяваш.

Алармата е спряна, а ти, не с особено желание, вече си в движение. Та, втория път, при второто събуждане няма аларма. Тука са целувки, дипломация и офертиране до официалното встъпване в твоя ден и на най-важният член на семейството – детето.

Пристъпваме, или по-точно крачим смело и в забързан ритъм, може и с припяване, към особено важната институция – детската градина. Пристигаме, влизаме бавно и с уговорки, но пък засичаме родители да излизат бързо, а това вдъхновява влизащите и ги фокусира върху основната цел – да оставят детето за цели 8 часа по възможно най-бързия начин. Целта е постигната и ходът е обратен в посока друга институция – работното място.

Там нещата са различни в много отношения и сходни, разбира се, в други. На работното място няма опасения някой да се полее с горещо мляко или пък ако се случи, сам ще се погрижи за себе си. Вероятността някой да си бръкне с молива в ухото също е сравнително малка. Да не говорим, че ходенето по нужда не е с придружител и в 99% от случаите се върши на отреденето за нуждата място. Останалият 1% не е за коментиране, но животът все пак поднася изненади.

И така както си мислиш, че всичко си е в рамките на един нормален работен ден на място, където си полезен с нещата, описани в трудовата характеритика, се оказва , че животът наистина поднася изненади… и то какви.

Запретнал си ръкави да отговаряш на възагресирал клиент, с привидно спокойствие пишеш изискано, направо засукано извинение на висок бизнес стил (няма да се извиняваме като простаци, все пак сме в голяма фирма) и чуваш звук – нов е за офисното отворено пространство, но пък не чак толкова силен, за да осуети извинението.

Минават секунди, аха да пратиш поздрави на клиента, и звукът се превръща в давене – е, това вече привлица вниманието! Поздравите ще чакат, любопитството, примесено със съмнение, надделява. Обръщаш се и гледката е покъртителна – колежката се е задавила преди около пет секунди, стигнала е етапа на посиняването и ръкохватен, ветрови бой – махаш на посоки в паника, и става ясно, поне на осъзналите сериозността на ситуацията – пет секунди и боят ще приключи, ако не се вземат спешни мерки.

За още три секунди през главата минават около 104884 мисли, правят три оборота през левия лоб и изводът е, че не трябва повече да се мисли, а да се действа! При това бързо! Две крачки, прегръдка откъм гърба и четири-пет силни повдигания на задавеното и изтощено от борба тяло, успяват да изкарат сливата от централния вход и изход за храна на “пациента”. Така ще наречем колежката, тъй като приложената хватка си е чист вид първа помощ, колкото и безцеремонна, груба и непохватна да беше.

Дишането е възстановено, както и нормалният цвят на кожата. Паниката е овладяна, не че имаше особено време за такава. Колежката ще живее, но по ирония на съдбата умря от срам. Имейлът с извинението замина без поздрави, но при мисълта, че и цял един човек можеше да замине, поздравите в такъв момент губят значение. Замина и работният ден, заминаха и родителите към детската градина. Остана споменът за един необикновен работен ден и една слива. Май беше половин слива. И един шоколод, поднесен с усмивка на бюрото на спасителя с думите: “Ти знаеш защо”.

Post Views: 2,634