Почивка с малко дете (и куче) – няма

Текстът на Ванина Хаджиева е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Ето, дойде времето за първото ни море. С детето.

Миналата година беше твърде малък и някак имахме оправдание, но сега, на 1 година и 3 месеца – няма мърдане!

Още в началото, с риск да бъда мразена и съдена от всички настоящи и бъдещи майки, трябва да ви споделя: моето дете е от еднорозите. Спи, яде, реве рядко, не се буди, коликите не ги усетих, а нощното хранене го прекратих като беше на 10… дни. Въобще, в сравнение с други бебета, които познавам и за които съм чувала, се води УАУ. Детето чудо. Но дали?!

Планираме море за десетина дни, като според мъжа ми следва да вземем всичките си прилежащи роднини (и техни близки приятели), които да гледат детето ни, докато ние релаксираме на плажа с коктейл в ръка.

Решавам, че няколко дни преди пътуването поетапно ще започна да подготвям своя багаж, този на детето…

А, и казах ли ви – ние имаме и куче. Ама не от онези, дето ги слагаш в чантичката и може да идеш и на дискотека с тях, а един палав, игрив, да не кажа леко луд, лабрадор, който никога не се изморява. Тоест трябва да оправя и неговия багаж. И ако сега си казвате „Айде бе, то пък голям багаж за едно куче…“, значи вие нямате куче! То са купички, хавлии, колкото за цялото ни семейство общо, порции с храна, играчки за водата, играчки за извън водата, награди, каишки, нашийници, бандани (за да е красив). Общо взето, второ бебе.

Та, започвам аз амбициозно, с освежаване/изпиране на дрехите, които смятам да си взема. Те ще са точно определен брой според дните ни (а не както преди, по 5 тоалета на ден с прилежащите аксесоари), защото как ще съберем този багаж в нашето Клио е неразгадана мистерия. Те детските дрешки са малки, ще ги побера в един сак, куфари изключено – заемат много място, а ние, както стана ясно, ще редим Тетрис в колата.

И ето, прането на дрехите започва. Аз ги слагам в пералнята, детето ги вади. Аз я пускам, той я спира. Но нали затова съм започнала отрано, за да няма напрежение и суматоха в последния момент. А и искам да съм авторитет в неговите очи, та накрая успявам да пусна една пералня. Дрехите изпрани (от пералнята излизат и играчки, които е пъхнал, без да разбера), то пък и времето се оправи, няма как нещо да се обърка. Дали?

Много съм горда и доволна от моята предварителна подготовка.

Но детето нещо ми топлее. Аз не мога да познавам, сигурно си въобразявам, ама нали съм отговорна майка, дай да му сложа термометъра. Опааа, той не топлее, той гори. „Здрасти, Ива, абе от зъби колко температура може да се вдигне? Ахааа… А 39.5? Ясно, значи не е това. Мерси“. Той отпада за минути, а оттам отпадат и моите планове. Спокойно, имаме няколко дни до заминаването, той дотогава ще оздравее. Пфу, май безплатната анулация изтече, но без драми, време има. Слагам свещи, паля свещи, пък да видим.

И ако до преди малко се чудех към колко часа точно е най-удачно да тръгнем, за да е най-безболезнено, то вече се чудя ние изобщо ще тръгнем ли, за да не се глася напразно. Ама айде бе, те ония хора с проклетите деца ходят, та нас ли ще ни бутне един вирус.

Следващите няколко дни минават като насън.

Температура, багаж, сополи, багаж, обрив, багаж, но, както съм планирала детето оздравява. Всички дисаги влизат някак в колата (реденето започва от предния ден и продължава до достигане на желания резултат) и ние, отстрани изглеждащи като гастербайтери, потегляме. Ура!

Еднорогът спи почти през целия път, а аз си свиркам, предвкусвайки аперолите на плажа и си мисля, че съм страшна късметлийка.

Пристигаме, настаняването ни трае извънредно дълго, защото трябва да направим 10 курса до колата, за да свалим всичко. Междувременно кучето реве за нас, защото за около 30 секунди ни е изгубило от поглед, детето тръгва нанякъде, ние започваме да го гоним, кучето се отвързва, после гоним него. В крайна сметка след около 1-2 часа успяваме всички да се съберем в едно помещение, няма липси. Оправяме се и отиваме да видим моренцето, в трепетно очакване на първите реакции на детето. За кучето ни това е поредно море и въпреки че знаем за какво става дума, отново сме го взели с нас.

Първият плаж е в рамките на около 2 часа, в които еднорогът стои като гръмнат в пясъка и почти не мърда.

Вече съм убедена, че съм ударила шестица от тотото, като съм родила именно него и че това ще е една чудна почивка. (Дали?) Поръчвам си със задоволство едно мохито (първият ми и последен коктейл за това море), щракам снимки от първото море и с леко съжаление наблюдавам тичащите след децата си родители, които дават за пример нашето колко е добро. В мен напира гордост, но реагирам с „Еее, ама моля Ви се и Вашата принцеса е прекрасна“, мислейки си „Боже, благодаря ти, че не ми се падна на мен такъв ревящ звяр“…

Следващите няколко дни преминават в едно безкрайно носене на басейни, кофички, лопатки, хавлии, чадъри и какво ли още не. Все пак, наличието на лабрадор ни задължава да избираме по-закътани места, за да не безпокоим истински почиващите си хора (които тайно ненавиждам, заради тази им привилегия). Детето се отпуска, явно спекът е бил само при първата му среща с морето, за да ми замаже очите, и се започва едно непрестанно препускане по плажа, точно като онези хора, които съжалявах.

Тича към морето, сякаш е плувец от години и не показва никакъв страх.

Докато кучето пие от морската вода (която после излиза от всички входове и изходи), детето яде пясък и миди (аз псувам наум). После се разменят – кучето започва да копае и яде пясък, а детето пие вода от басейна и му дава да яде камъни.

Кучето ни е много добро. По душа. Види ли човек да плува или да се гмурка, смята, че се дави и иска незабавно да му помогне. Ако е вързан за чадъра, просто го отскубва и се втурва да помога на нищо неподозиращите „удавници“. Това води след себе си викове, крясъци, „Ела тук ВЕДНАГА“, „лошо куче“, „ела да видиш какво ще ти дам“ – всякакви изпитани и импровизирани тактики.

Разбира се, винаги се намира някоя възмутена леля, която да цъка с уста и да коментира на висок глас, че това да заведеш кучето си на плаж е ПЪЛНО БЕЗОБРАЗИЕ и че ти си най-големият изрод на света. Всичко това продължава до момента, в който на мен и таткото вече нервите ни са тотално опънати, писва ни и се заемаме да прибираме цирка и да си тръгнем (и дано тоя път не забравим нищо на плажа, че пак ще трябва да се връщаме като вчера). Не че в хотелската стая нещата са по-спокойни, но поне никой не се налага да държи кучето, а и, дори за кратко, в колата детето ще заспи.

Еднорогът си хапва принципно добре, но морският въздух отключва неподоризан потенциал и капацитет на стомаха му.

Не спира да яде, поема количества, които самата аз не бих могла да изям. В заведенията сервитъорите се обръщат към него по име и му носят филии хляб само като го видят. Като му свърши храната, започва да обикаля по масите, да оглежда чиниите на напълно непознати хора и да гледа тъжно. Нещо, което дори кучето не прави (защото е вързано). И докато кучето чака нещо случайно да падне, то детето ближе рекламите и менютата, на които има нарисувана храна. Срам!

Ние се храним на смени, общо взето кой когато свари слага нещо в устата, а който в момента е отговорник куче, не трябва да става от стола, за който то е вързано. Идилична картина, от която няма как на цялото заведение да не стане ясно как се казват детето и кучето ти и че си в крайно неравностойно положение (това, че те съжаляват се вижда и с невъоръжено око). От всяко заведение „сладкото дете“ си тръгва с рев, защото всичко налично е изядено, а аз очаквам във всеки един момент това малко същество да се пръсне от преяждане.

Разбира се, като идеш на море с дете, е най-подходящият момент за никнене на нови зъби.

Разбирайте рев, рев и пак рев (поне сме сигурни, че няма как да е гладен). Казваш си „майната му“, утре ще отидем на плаж в 12, точно както НЕ се прави. Но не! Ти не си спал цяла нощ, детето също, но сякаш приело няколко енергийни напитки, то, точно заспало, се събужда в 6, крещейки „Ееееееее“ и сочейки морето през прозореца – готово за нови подвизи – пясъчни, хранителни, всякакви.

Та така до края на престоя ни, който приключва ден по-рано, поради удар на крак в скала (таткото), опитвайки да озапти кучето. Връщането ни трае около 7 часа, усещат се като 17… В началото добре. Спа около 3 часа, но после се събуди (нормално). Спирахме, тръгвахме, пяхме, танцувахме, предлагахме му всичко, което може да се намери или разглоби в колата. Махахме на другите участници в движението, пак спирахме, пак тръгвахме, пак се правихме на маймуни. Пловдив-София го взехме за време, за което и самолет не може да го прелети. Прибрахме се някак – кой ревящ, кой с отекъл крак и посещение в Пирогов, изтощени, раздърпани и окаяни, ама се връщаме от ПОЧИВКА.

И от мен запомнете едно – почивка с малко дете (и куче) – няма. Коктейлите на плажа са мираж, дългите вечери с аперитив са само спомен, милите семейни снимки са лъжливи, а еднорозите не са това, което бяха. С две думи, положението е МАЙКО МИЛА, но пък винаги е забавно!

Снимка най-горе: личен архив, автор

Post Views: 1 125