Обичта си тежи на мястото

Текстът на Николет Дишкова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.

Много ми се иска тази история да стигне до мама. До мама и до всички жени, които биха се припознали в нея.

Мама се казва Силвия. Никога с нея не сме били близки, не сме били приятелки, които са си говорили за всичко една с друга, не сме обсъждали книги, нито изкуство, не сме споделяли вярванията, идеите си и представите си за живота.

Ние сме изключително различни, във всичко. Аз не одобрявам някои нейни постъпки, тя сигурно не одобрява мои. В крайна сметка, всеки човек е съвършено различен и това не трябва да е лошо. Но и всеки човек избира сам родителите си. Аз поне вярвам в това и все съм се чудела, защо съм се родила точно в това семейство, с което комуникацията ни се е свеждала до един телефонен разговор седмично.

Не знаех, но и никога не съм била ядосана или разочарована, не съм се бунтувала, всеки от нас си крачеше през живота и някак не се и опитваше да разбере идеалите на другия.

Винаги съм знаела, че мама ме обича, че никога няма да ни остави, че винаги ще ни посрещне, когато сме имали нужда от нея, но и никога не съм и звъняла да ми даде съвет, не съм я търсила за помощ, когато ми е било трудно, защото в моите представи тя нямаше да ме разбере и нямаше как да ми помогне. Нейната любов беше тиха.

Е, мама сега е с рак. Рак на гърдата. Голям тормоз, за нея и за всички нас. Не че съм си казвала, че такова нещо няма как да се случи на нас, при положение че една от осем жени е с такава диагноза, просто когато дойде и ти захлопа на вратата се чувстваш сякаш си вътре гол и не си готов да отвориш.

Страх те е. Притеснено ти е. Не го познаваш. Не искаш да го посрещнеш. Обаче той влиза и не пита. Покосява и нея, покосява и теб, защото ти не си готов да изгубиш майка си, нали? Никой не е, колкото и да сте различни.

Вече фактът, че майка ти не ти е давала съвети за живота няма никакво значение. Сега единствената ти мисъл е, дали точно твоята майка няма да е в онзи 1% болни, на които не им опадва косата от химиотерапията и дали изобщо тая химиотерапия ще има ефект.

Мама е силна, знам го и знам, че е силна и заради нас, защото ние и показваме колко прекрасен може да бъде животът и как не трябва да се отказваш от него. Сега си мисля, че понякога аз ставам майката, която бди над нея и помага, осъзнавам как дори и мълчаливо, дори и без излишни думи, дори и коренно различни, тя винаги е стояла зад мен, винаги е била горда, винаги ме е обичала така, както аз я обичам сега. Без да разбирам, без да съдя. Само обич.

Може би “обич“ е една от най-красивите думи в българския език, защото обичта не се описва, тя тежи на мястото си без необходимост от обяснение. Тя се показва без действия и се усеща без прегръдки.

Обичта е способна да опише изцяло майката, защото майките ни са обич. Те са домът на нашите лутащи се през живота душици и тяхната топлина. Майчината обич може да бъде не само едностранна, от майката към детето, тя може да бъде и обратната. Тази връзка е неразрушима.

Сега майка ми ме учи да бъда и нейна майка, да я карам да се чувства щастлива, да я правя силна, да бъда просто до нея, дори и без думи, дори и без да ѝ споделям убежденията, в които аз вярвам, а тя не.

И въпреки че не го осъзнава, в момента ми дава най-смислените съвети за живота. Как да оцелявам в трудните моменти, да бъда силна и да не се предавам. Как създаването на такава обич е може би най-ценното, за което може да се бориш, защото винаги можеш да разчиташ на нея.

Сега тя е моето вдъхновение. Ако болката е пътят към щастието, както казват доста по-изстрадали от мен, аз бих искала да добавя, че болката е и познание, себеоткриване. Болката е менторът, който не ни оставя да стоим и бездействаме, защото ще се саморазрушим.

Но е истина, че майчината обич е тази, която ни крепи винаги. Тя е прекият ни път към щастието, тя ни лекува от болките. Тя ни вдъхновява.

Тази история няма за цел да бъде тъжна или съжалителна. Тя е доказателство, че дори и да сме толкова различни, нашите майки са нас, ние сме тях и винаги можем да се огледаме и да намерим в тях по-силното и прекрасното си аз.

Бъди силна, мамо. Аз сега ще бъда твоята майка, защото обичта ни е еднаква. Вдъхновяваща.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.