Нищо не е наред. Абсурдите на детското здравеопазване у нас

Съвсем скоро ви споделихме историята на едно семейство, обикаляло с обезводненото си дете няколко болници и впоследствие чакало за прием в Инфекциозна болница, който така и не се състоял. Под публикацията ни във Фейсбук се включиха десетки родители с още такива истории, в това число и такива, които са били на същата опашка в същия момент.

Днес публикуваме историята на една майка, която пожела да остане анонимна. Тя е изпратена към страхотните хора от Проект #ЗАДОБРОТО, които междувременно са сигнализирали на новия директор на Педиатрията (където се случва всичко). Д-р Здравков се е ангажирал да проследи казуса и да направи всичко възможно това да не се повтаря повече.

От #ЗАДОБРОТО са изпратили и сигнал до Министерство на здравеопазването и до столичната РЗИ, както и до депутати, имащи отношение към детското здравеопазване, във връзка с условията в Инфекциозна болница и липсата на възможност за прием на деца в обективно влошено състояние.

Ето го поредния епизод от абсурда, наречен „българско детско здравеопазване“. (Понякога абсурдът е комедиен, в случая обаче е трагедия.)

Преди години на една лекция за Lean водещият разказа за опита си в British Airways. След не знам
колко летателни часа всеки Airbus трябва да бъде разглобен до съставни болтчета, инспектиран
обстойно и сглобен наново.

Извършвали са наблюдения седмици наред и едно от нещата, които установявили, е, че главният механик губи много време в това да извървява дълги разстояния по пистата, за да си вземе необходим инструмент и да се върне отново при машината.

Веднага били назначени хора, които да вършат това вместо него. Тичайки. Защото важният е той. Заплатата му отговаря на квалификацията му и е ценен заради това, от което разбира.

Вследствие British Аirways съкращават времето за тази поддръжка с X часа. Умножени по XXXX самолета и по XXXXXXX полета в годината, стигат до съкращаване на разходите в десетки, стотици хиляди долари.

Открийте „механика“ в следващата история:

Наложи се да заведа детето в Педиатрията по настояване на наблюдаващия го ендокринолог. Каза: „Ще ви хоспитализираме в понеделник.“ Ама нали САМО за изследвания? „Спокойно. Само за няколко часа. Протоколът е такъв“. Викам си, нямаме друго място с толкова много детски специалисти. Явно много ще са пълни тези изследвания. Така трябва.

8:15 понеделник

Разцепвам секундата. Казано ми е да сме навреме – все пак сутрешни изследвания на гладно. Чакаме. Май да отвори Приемната.

Има задължителните вендинг машини с лакомства и детски топки. Обяснявам защо не трябва да се яде нищо и защо няма да купим топче сега.

8:30

Подканват ни. Попълвам всякакви съгласия. Давам Документи (1). Служителката звъни поне два пъти по телефон да потвърди някаква пътека. И протокол. Скараха му се да не говори.

8:50

Регистратура. Давам същите документи (2) и нови от Приемната. Казват ми да се кача на горния етаж и да чакам да ни приемат.

9:05

Отделение по диабет. Няма звънец. По едно време някой отвори вратата. „Носите ли документи (3)?“ Направо да влизаме. Никой не е чувал за калцуни. Апаратът за дезинфектант зад вратата е счупен. Има столчета за изчакване точно до столовете и масите за хранене на пациентите. Виждам закуската. Една филия и варено яйце.

9:30

Чакаме. Никой не ме пита нищо. Суматоха е. Чува се, че за някой няма легло. Извеждат дете с диария от близката стая. Детето се изпуска. Хигиенистката е отвратена. Кара се на този и онзи бързо да се махат от там, докато позачиства с парцал. Подвиква на родителя откъде да си извади чаршафи и да си ги смени, защото „всичко е омазал тоя вашият“ .

9:40

Успявам да спра случайно минаващ с болнични дрехи. Идея нямам на каква длъжност е. В 5 секунди трябва да формулирам за какво сме там. Казва: „Олееее, това е детето за еди какво си. Ама ние нямаме места! Дайте документите (4). Ще ви викнем. То не е яло, нали?“

Вратите на болничните стаи са отворени. Мърлящина. За една майка явно няма място вътре при детето ѝ. Стои на масата до филията с яйце.

Детска болница е. До нас има една играчка върху рафт. Отдавна частите ѝ са изчезнали. Има и шкаф с няколко книжки. Никога не е бърсана прахта там. Отиваме да ги разгледаме. Скъсани са. Казвам: „Нищо. Ще разберем за какво става въпрос“. Мисля си: „Има ли някаква малка поне радост за дечицата, на които се налага да стоят тук с дни?“.

10:00

„Ей сега след малко влизате вие, че нямаме хора.“ В този момент се появява и ендокринологът ни. Тя е професор. „Минахте ли? Къде са ви документите (5)?“. „Не, не са ни повикали. Дадох ги на…. “ Следва сърдит фасон. Не разбирам защо. Отминава ме.

Влизат голяма група специализанти. Не знам защо ги върнаха от коридора, по който бяха тръгнали. До края стояха на масичките и си говореха.

10:15

Продължавам да наблюдавам, че са заети. Влиза дете с 40 градуса температура. Чака до нас. Сцените със спешните случаи са пред очите ми. Не настоявам пред никой нищо. Ние не сме спешни. Други са наистина зле. Не сме и заразни. До момента поне не бяхме.

10:25

Викат ме с детето да даде урина „ей там“. Алеле… смрад! Става ми неудобно пред него защо го водя на такова място. Няма сапун. Раждала съм в Шейново, затова знам и хартия да не търся. Ок, нося си такива неща.

10:35

„След малко ще ви повикаме за кръв“.

10:40

Професорът се връща от друг етаж и директно на най-важния въпрос – „Вижте, госпожо! Цялата болница обикалям за вашите документи (6). Имате ли идея колко са важни тия неща! Тук не се влиза без направление номер…“

Тя ги е търсила! В цялата болница! Професорът търси документи в цялата болница!? Ама аз го имам направлението. Тя ми го издаде миналия четвъртък. Нали се опитах да обясня, че дадох документите на колегата още в 9:00. „На кого!?“. Бях видяла къде влиза човекът с болничните дрехи. „Ето там!“ Водя я. С документите (7) е подпрян един прозорец. Никаква шега не е.

Тук някъде си въобразявам, че ще излъжа Зелена зона, ако протакам есемесите с по 10-тина минути.

10:50

„Доведете детето за кръвта и внимавайте къде стъпвате, че пак стана…“

Влизаме. Вътре е и детето с диарията. Бащата е изправен и го държи на ръце. Поглежда ме сякаш да се извини, че е изцапано. Момченцето му е с полуотворени очи.

10:55

„Дайте една игла отнякъде! С какво да го бода това дете!“ Вади се „отнякъде“. За ръкавици поне от кумова срама изобщо не можем да говорим. „Искам сега да го хванете за ръцете и главата и да не мърда.“

11:20

Успокоила съм го. Той все още дори не мига от ужас. Вече мога да му дам закуската от чантата си. Нося го на ръце. Нося и документите (8). Бързо трябва да слезем до рентгена. Там приключваме за кратко.

11:45

Чакаме на някой си етаж да дойде администраторката и да попълни документи (9). Откриват я и идва. Професорът диктува близо час. Идва човек с цивилни дрехи, който ми дава серум. И този човек го търсиха преди малко. Питам това за какво е? Трябвало да изследвам кръвта и в частна лаборатория. Често се случват отклонения! Никаква шега не е и това.

12:45

Отписване от Регистратурата. Оставям огромна папка с документи (10). За мен не остава нито един лист дори. Тичаме до колата. Там е!

В следващите дни се легитимирам по телефона, за да получа резултатите от изследванията. Разбирам, че скоро ще трябва отново кръв. Защото неща като витамин D, TAT и MAT в болничната лаборатория не могат да тестват.

Изобщо нещо редно дали имаше в историята?

Вместо заключение

И къде е „механикът“? Лекарят за пациента, професорът за специализанта, майката за детето… всички търсят документи! А административните звена преброихте ли?

Правя уточнение, че публикацията е единствено израз на уплах и тъга. В нея изказвам наблюденията си
за утежнена администрация и ниска хигиенна поддръжка. От години държавните лечебници не са
предпочитани от немалко хора поради незадоволителните битови условия в тях.

Не поставям под въпрос експертизата на докторите. Твърдя, че те трябва да са освободени от грижи за документация и трябва да изпълняват това, в което са незаменими, а именно – грижата към
пациента и бъдещите лекари.

Нямаме доктори под наем и не можем без тях, а те изнемогват и трудно предлагат качество без условия, материална база, стимули, реформи, иновации. Светът се развива със светкавични темпове и ако мениджърите не се движат със същата скорост, операцията под тях първо изостава, а в кратки срокове – застива в точка.

Facebook коментари