Не на 20, а на 12

Текстът на Ния Йотова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Съзряването и след това възрастта идват първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7 А клас – си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат момичета на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.

В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица, а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета.

Знам, знам – започнах да се превръщам в типична мъжка майка.

Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.

След час хвърляне във вълните Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена, мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо му е скучно.

Емо веднага взима нещата в свои ръце. Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе, Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“

Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.

Вальо, от своя страна, пуска дълъг, пъпчив, космат поглед към баща си.

Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.

Вечерта се храним с децата и едно приятелско семейство в ресторант до плажа. Идилия!

Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.

Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20-годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. „Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция!“ – минава някак си небрежно през главата ми.

Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство, с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:

– Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!

Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! Откъде накъде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми и отгоре на всичкото го представя като „батко“.

Светкавичната ми асоциация като чуя „батко“, е за свалка.

„Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно – “Я, елате, пиленца, при батко”. Но освен това, сещам се, че преди, така да се каже, да „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „Бат’ Ем4о“. Много в стил 1999-2002 година.

Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно, поведение на приятелката ми Мария. Ама тази Мария вярно какви ги върши?! Отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си казва тихичко „Бат’ Ем4о о6те го бива в игри4ките”!

Разярено се обръщам на другата страна към Мария. Ако ѝ е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат’ 4ефо (нейният си мъж и стар авер на Бат’ Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).

Но за голяма изненада, нашата маса излъчва трети, неочакван за мен, представител на „батковците“.

– Алекс, запознай се с батко Вальо! – Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!

– Ти 2010 година ли си? – пита Алекс, подавайки си ръката

– 2009 съм роден – изревава мутирало Вальо.

– Еййй, ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2010-а. – Алекс изчезва в мрака, оставяйки след себе си облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно „Въпреки това, малък си за мен”. Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.

Оказа се, че Алекс е на 12, а не на 20.

Мария, която е приятелка на майка ѝ, ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2011 г. Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа с кофичката и лопатката на батко Вальо“.

Емо ме сръчква: „Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си”.

Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20-те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава) „женички“ на 40-ина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „Ами ние с теб сме с еднакви дупета“.

Признавам си, тогава си казвах „Когато стана на 40, няма да съм като тези. Аз ще остарея с достойнство“. Във въображението си се виждах като една достолепна 40-годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.

На 42 не правя нито едно от тези четири неща.

Но за сметка на това правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си (чудя се защо – предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли?!). Сега пък се притесних от 12-годишно дете!

Сетих се за моята домашна помощница, 75-годишната Оксана. Тя не не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден, защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“.

В търсене на съвременник на хан Аспарух, който да свидетелство от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:

– Окси, а ти била ли си приятелка на хан Аспарух? Ако си го познавала – помниш ли дали е можел да се набира?

Замръзнах.

Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на хан Аспарух…

– Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.

Оксана ми намига. Аз ѝ се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на хан Аспарух“. И ако „Приятелката на хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана “приятелка на хан Аспарух”. Защото това е да остаряваш с достойнство… Всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се – исках да кажа – това е да живееш с достойнство.

Post Views: 1 318