Можем всичко, но не е задължително да го правим сами, веднага и перфектно

Това е текстът на Яна Палагачева, който е един от трите наградени разказа в конкурса на FOX book cafè и People of Sofia по темата за жените, които ни вдъхновяват, променят нагласи или преодоляват истински предизвикателства. Другите две победителки са Виктория Викторова с нейния текст за нещата, които искаме да оставим след себе си, и Надежда Рангелова-Бояджиева за нагласите, които може да се опиташ да промениш.

Това няма да е история за това колко несправедлив е светът към модерната жена. Защото няма как да говоря за личните си предизвикателства като жена, без да оценя колко много имам поради факта, че съм се родила в тези времена и по тези географски ширини: право на глас, на образование, на избор на съпруг и изобщо дали искам такъв, на избор кога и колко деца да имам; право да изразявам мнението си, да имам профил в социална медия, да се облека както пожелая и да напусна дома си непридружена. Мога да имам семейство и кариера, на теория мога да имам и правя всичко.

И точно там е най-голямото ми предизвикателство като жена в наши дни – искам да имам всичко, да се справям добре с всичко, да се докажа навсякъде. Дали от лични амбиции или от натрапени ми стереотипи, дочути критики или наложени образи на перфектни жени, които се справят с лекота с всичко, често се чувствам сякаш не правя достатъчно в някоя сфера от живота си. Перфекционизъм, прегряване, mom-shaming – това са някои от най-големите предизвикателства, с които жената се бори в наши дни.

Ето няколко примера от моята камбанария:

Като майка на две деца искам, разбира се, да направя максимума за тях. Искам да кърмя бебето си по най-правилния начин и да се храня възможно най-добре. Искам да е спокоен, да спи добре, да му е винаги чисто и изпрано; да знам кога кои витамини трябва да му дам, кога му предстои имунизация и кога с какво трябва да се захрани и насън да ме бутнеш.

Искам да имам достатъчно време с по-голямото си дете за игри и разходки, за рисуване, учене на нови думи, учене на самостоятелно хранене и сядане на гърне. Да съм запозната с всички ясли около нас и да ми се изясни цялата мистерия около точки, срокове и документи.

Искам вкъщи да е чисто и подредено, да мога да сготвя за деца и големи, да направя с усмивка на уста някой интересен сладкиш или поне палачинки за закуска. Да е изпрано и да сме напазарували всичко необходимо.

Искам да продължа да работя като журналист на свободна практика въпреки децата вкъщи, да говоря с интересни хора и да пиша по любопитни теми. А след време искам да се върна на работа за постоянно, да се развивам и надграждам. Да се запиша на нови курсове и да придобия нови умения.

Искам да изглеждам добре. Да отслабна след раждането, да се грижа адекватно за кожата, косата и ноктите си. Да спортувам, да спя достатъчно и да се храня добре.

Искам да пътувам, да пробвам нови хобита, да ходя на театър, на концерти и по интересни заведения.

И не на последно място искам да имам достатъчно време за отдих, възможност да чета книга или да гледам някой интересен сериал.

Сега има дни, в които още на първата графа издишам. Не съм сигурна дали съм дала витамин Д на бебето или какво е обядвал брат му. Вкъщи е подредено максимум за 10 минути, а грижата за мен се състои основно в това да намеря време да се изкъпя. За да напиша този текст, ми бяха нужни откраднати минути дни наред и много усилия да си събера мислите. За палачинките дори няма да се обаждам.

И въпреки че осъзнавам, че всичко това е повече от нормално предвид новородено и 2-годишно вкъщи, доста често в мен се обажда една самокритичност, защото се сравнявам се с различни хора във всеки отделен коловоз. И, разбира се, избирам такива, срещу които нямам никакъв шанс за победа.

Дали ще е майката, която има толкова богата база данни по въпросите, свързани с деца, че се чувствам ужасно неинформирана в сравнение с нея – дори понякога се чудя как оцеляват децата ми. Дали ще е позната, която на моята възраст вече има успешен собствен бизнес, или пък приятелка, която обикаля света, гмурка се и пие коктейли, докато аз се опитвам да запомня кой витамин да дам на бебето.

Понякога драмите ми са много по-малко екзистенциални, даже направо тривиални, като например защо майка X успява всеки ден да сготви нещо различно на детето си, а аз без детска кухня бих била загубена. Или защо жена Y е с 10 кила по-слаба от мен един месец след раждането.

Не съм сигурна дали социалните медии седят най-сериозно зад това постоянно надпреварване, сравняване и надцакване. Все пак въпроси от старата генерация в стил „Няма ли да раждаш вече?“ със сигурност допринасят за стреса на тези, позволили си да не заченат все още, наближавайки 30-те.

Случайно дочути или прочетени коментари в стил „Всеки може да намери 30 минути за спорт/ за готвене/ за разходка/ за стартиране на проект“, „Лесно е да научиш детето на гърне/ да се храни само/ да казва по 50 нови думи на ден, стига да проявиш достатъчно упоритост“ също не помагат особено.

Натрапва се едно усещане за провал дори там, където го няма. Освен пустият биологичен часовник, сякаш има още 100, които тиктакат и ни напомнят за изпуснати възможности, за това, че можем по-добре да си разпределяме времето и да вършим още и още…

Затова винаги, когато усетя, че се давя в този кръговрат, упорито си повтарям великите думи на поета „По-полека, забави, забави“ и си припомням, че като жени в наши дни можем да направим всичко, но не е нужно да го правим сами, веднага и толкова перфектно, че да е подходящо за пост в Instagram.

Post Views: 6 361