Мирише ми на... нищо!

Днешният ни текст засяга проблем, с който се сблъскваме за първи път – липсата на обоняние. Първоначално изглежда като нещо невинно и дребно, но след като прочетете текста на Сабина Хадживасилева, ще разберете колко много неща изчезват от живота ти, когато загубиш обонянието си… Миризмата на бебето, уханието на вкусна храна, натоварването да мислиш непрекъснато за собствената си миризма. Да загубиш обонянието си завинаги е истински недъг, с който – щеш-не щеш, трябва да свикнеш да живееш!

Здравейте! Аз нямам обоняние! Чувствам се като някакъв специален екземпляр – рядко се среща такова нещо, като липса на обоняние, а може би просто рядко се говори за това.

Не знам защо. Всъщност загубата на обоняние е един от недъзите, с които може да се живее – не е като да загубиш очите си, да не чуваш или да не можеш да вървиш… Но пак не си човек на 100%.

Ще ви разкажа моята история и искам да ви уверя, че не съм спряла да се боря с този си мой недъг. Но мисля, че след толкова години най-доброто лечение е именно да го приема и да живея с него без да се притеснявам.

Преди мноооого, много години – вече станаха 12, се разболях. Типичната зимна простуда с много сополи, кашлица и всичко останало. (Зимата също мирише, нали се сещате?) Тогава тя продължи доста по-дълго от обичайните настинки. Не обърнах голямо внимание, както винаги, понеже аз не съм любител на медикаментите и се надявах и това да мине от само себе си.

Да, мина.

По това време бях студентка в чужбина. За да си изкарвам парите, работех като барманка в една дискотека. Тогава още се пушеше вътре…

„Не усещаш ли тази смрад???”

Та една вечер на работа, докато сновях напред-назад зад бара, всички мои колеги започнаха да си стискат носовете и да махат с ръце пред тях. Оказа се, че някой е изхвърлил запален фас в кофата за боклук и тя дими, и разнася зверска миризма на изпържени салфетки, лимети и други глупости, които, в съчетание с малко огън, наистина могат да задушат някого.

Аз стоях до въпросния кош за боклук и съвсем нормално си вършех работата. Въздухът за мен беше чист и не разбирах какво им пречи на всички останали.

„Не усещаш ли тази смрад???”, попитаха ме колегите и аз казах – „НЕ!!”

Помислих, че се дължи на настинката и не обърнах много внимание.

След време реших да си купя нов парфюм. Влязох в парфюмерията и я, ИЗНЕНАДА – мирише ми на НИЩО.

Тук една малка вметка – когато бях малка, майка ми имаше една приятелка, която нямаше обоняние. Двете бяха много близки. Приятелката все караше майка ми да я мирише, защото се притесняваше да не издава незнайни и нечовешки миризми. Освен това се пръскаше през половин час с дезодорант. На мен това ми беше много смешно – докато не се случи и на мен.

Та, разбрах, че имам проблем и реших да се възползвам от лекарите в чужбина, за да намеря изход от ситуацията. Бях сигурна, че е нещо временно и ще мине много бързо.

В болницата, в която ме прегледаха, казаха, че имам изкривяване на хрущяла, което най-вероятно е причина за липсата на обоняние. Трябва да се направи операция, тогава дори и хъркането и невъзможността да дишам нормално ще изчезнат. В чужбина ме подложиха на купища изследвания – такива, за които тук в БГ още не съм чувала – от ЯМР, през видео наблюдение на синусите с камера (нещо ужасно болезнено и неприятно) до наблюдение на мозъка за реакции при различни миризми.

Затворена в клетка с миризми

Затвориха ме в една специална клетка, в която на всеки 10 минути се пускаше различна миризма и наблюдаваха как реагира мозъкът ми. Поднасяха ми всякакви миризми под носа – от смляно кафе до фекалии и следяха с камери как реагирам – не аз външно, а клетките в мозъка.

Нямаше реакция.

Лекарите така се амбицираха, че решиха да правят и допълнителни изследвания, които не влизаха в разходите от здравната каса.

Накрая ми направиха операцията на носа – изправяне на хрущял. Когато се събудих от операцията, ми идваше да избия всички около себе си. Бях с подут нос и посинели очи и бузи, не можех изобщо да дишам и да говоря.

Сега искам да благодаря на всички около себе си. След месец възстановяване започнах да спя нормално и да дишам през носа, спрях да хъркам и можех да си поема дълбоко дъх, не се изморявах толкова много. Олекна ми.

Но от обонянието нямаше и следа.

Изследванията продължиха, но без резултат. Лекарите казаха, че има специални клетки, които запаметяват и превеждат информацията за дадена миризма към мозъка. Тези клетки при мен не съществуват. За съжаление, не могат да се възстановят по никакъв начин. Мозъкът има една база данни за определени аромати, но не приема нова.

Как се тренира обонянието

Препоръчаха ми тренировки на носа. С етерични масла, с току-що смляно кафе – това е най-силната миризма за един мозък, с лимон, с роза, със спирт… Всяка сутрин и вечер трябваше да правя тренировки и да “помирисвам” определени неща. Нямаше ефект.

Така. Тук идва един момент, в който човек трябва да вземе решение за себе си – ще го преживея ли или няма?

Много е трудно – да не усещаш миризмата на току-що откъсната ягода, мириса на ракетите, изстреляни в зарята по Нова година, ароматът на палачинките с ванилия, миризмата на близкия, на детето…

Трудно е да не знаеш и какви са миризмите на неща, които не си изпробвал до сега – мирисът на бебе!

Как мирише памперсът

Боже, как ми се иска да знам как мирише това бебе и защо всички въздишат така блажено когато се допрат до него… Убийствената миризма от памперса – да, тя не е от приятните, но, повярвайте ми, бих дала мило и драго да я усетя!

Реших да живея с това. Трудно е, но казват, че когато човек загуби едно от сетивата си, другите се засилват.

Вярно е – слухът ми е толкова силен, че чувам съседите през 2 етажа. Чувам и как телефонът на съседа над нас вибрира, защото се е включила алармата.

Но всички ми мирише на… НИЩО.

Трудно е да се живее с това, защото се оказва, че за възприемането на много вкусове е виновно именно обонянието. Когато то се загуби и синусите престанат да изпълняват своята функция, вкусовите рецептори се ограничават само до тези, свързани с езика – солено, сладко, горчиво, лютиво.

И няма вкус

Друго няма. Ако ми завържете очите и ми дадете да опитам някаква храна (може и да не е храна) – няма да мога да ви кажа какво е. Досещате се, че оттук се губят още много неща – липса на апетит, защото всичко има един и същ вкус, липса на желание да готвиш – защото не знаеш какво си направил и не можеш да експериментираш с различни подправки или да си позволиш за малко да се отклониш от дадена рецепта…

Не знаеш кога млякото е вкиснало, винаги трябва да мислиш да изключиш котлона или печката, защото може да се самозапалиш и да си умреш в собственоръчно направения пожар или дим…

Другото, което пречи, е психическото натоварване от вечното притеснение на какво “ухая” – слагането на парфюм по 3 пъти на ден, къпане поне по 2 пъти на ден, дезодорант… Откакто загубих обонянието си, се научих да чета мимиката на хората – нещо също много полезно.

Имала съм случаи, когато съм се качвала в претъпкан автобус и съм вдигала ръка да се хвана за лоста. Забелязвала съм мимическа реакция на човека до мен или срещу мен и вместо да изчакам 4-те спирки, слизам на следващата – от притеснение, че аз съм причината за тази реакция.

Близките ми твърдят, че не е така – и сигурно не е, при тази хигиенна грижа, която полагам за себе си. Но все пак може и да го казват просто защото са ми близки! Съмнение има винаги.

Да се преструваш и срамуваш

Много дълго време не споделях недъга си с други хора. Имала съм много ситуации, в които е трябвало да помириша или опитам нещо и да си кажа мнението – ами… преструвала съм се, казвала съм това, което са искали да чуят от мен, отново научена от това как да разчитам мимиката на хората.

Сега вече не се срамувам – мога да ви кажа, че направих всичко по силите си да се преборя с това и все още търся методи – алтернативни, хомеопатия, акупунктура…. щом след 12 години изследвания лекарите, включително и такива от чужбина, казват, че все още няма медикаменти или по-напреднали начини за лечение (което според тях дори не е възможно), не съм сигурна дали някога ще се “излекувам”.

Но знам, че успях да се преборя с този проблем до степен да не ми тежи.