Мечтите се сбъдват, когато най-малко очакваш

Текстът на Ива Цонкова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

От два дена бяхме на нашето Черноморие – в Лозенец. Отидохме и този ден на плажа, без да предполагаме как късно вечерта ще свърши всичко.

Аз, мъжът ми и кумците – страшна комбинация. Разпънахме чадъра, кърпите и легнахме. Скучно беше, липсваше нещо, някоя щуротия, която да направим. Затова надухме едно голямо розово фламинго и един крокодил. Война по двойки в морето.

Кой ли ще падне първи?

Само че падна и се изгуби не някой от нас, а на мъжа ми брачната халка. Хайде, два часа гмуркане и безуспешни, отчаяни опити да я намерим.

Седяхме мълчливо все едно някой е загинал в морето и тогава ни хрумна страхотна идея.

ВТОРА СВАТБААА

Събрахме набързо, изкъпахме се, изтупахме се и тръгнахме на лов за нови халки.

Първа греда: В Лозенец няма бижутерия или по-точно единствената работи след 18:00.

Втора греда: Църквата не работи.

Трета греда: Вече бяхме много гладни, работеше само един ресторант и се принудихме да ядем боб. Колко романтично!

Ядейки и мислейки какво да правим, разбрахме, че в Царево има църква с много красива гледка към морето. Хванахме такси и аз, умницата, ще упътвам шофьора къде да ни остави. Пресметнала бях всичко на навигацията. На 10 минути от нас има бижутерия. Дааа, само че на 10 минути с кола, а не пеша – така ставаха 30 минути.

Вече беше късно, трябваше да повървим, и то много. Всички бяхме изморени, потни и изнервени. Стигнахме и там купихме и пръстени най-накрая. По път наобратно видях един ножар и ми хрумна гениалната идея да му дам да ни гравира пръстените. Думите му бяха, че трябва да е нещо много просто, защото толкова може.

С мъжа ми решихме да напише номер 2.

Мрънкало съм си аз и реших да ги коткам да си вземем още едно такси, учудващо бързо се съгласиха. Дадохме на кума да пази халките и се запътихме към църквата. Беше наистина красива. По пътя нагоре решихме, че за сватбата трябва още някой свидетел и си взехме котката, която пишкаше в поляната. Забавно.

Оказа се, че в църквата има кръщене, трябваше да чакаме цяяял час. Решихме през това време да си направим сватбена фотосесия и така кума опусна халките в куп дърва за огрев…. Нали се сещате вместо фотосесия какво правихме. Намерихме ги, де, след като преместихме един кубик дърва от едното място на другото и обратно. Вече не приличахме на младоженци, а на клошари.

Завършвам с историята, че влязохме в църквата и там беше най-бързата част. Венчаха ни – наново, но беше толкова бързо, че кумът не беше разбрал от разговор по телефона и пропусна цялата церемония. Амин.

Имахме да убием само още 4 часа на някоя пейка, за да хванем евтинията – автобус! 3 лева! Таксито е 30! Автобусът ни откара късно вечерта с два комарника, намерени на улицата, решени, че трябва да ги вземем, за да ги използваме в Северозапада.

От автобуса до квартирата ни удари буря с много проливен дъжд, но вече бяхме изтръпнали. Заспахме мокри като моржове.

За мечтата – винаги съм мечтала морска сватба. Е, получих я!