Мама, която винаги имаше време за всичко

Текстът на Ива Петрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.

Моята майка не беше като от списание – в смисъл, че не проявяваше интерес към фризьорски салони, дрехи и други майки. Тя беше заета, практична жена и в детството си я уважавах, най-вече защото не ме караше насила да ям.

Мисля, че доста хора я възприемаха като сърдечна и гостоприемна, понеже не караше и гостите ни да ядат. За мен нямаше нищо по-омразно от това да ида „у леля ти еди коя си“ и да прекарам половината време в неравна схватка с домакинята, която зорко следи по чиниите кой от какво е ял, с какъв апетит го е ял, дали го е доял.

И преследва така наречените си гости като диверсанти, докато не опитат задоволително много от всичко. Моята майка обслужваше свои и чужди усърдно, но ненатрапчиво – без да се опитва да ни натъпче, сякаш животът ни зависи от това последно ядене, а после на висок глас да се оплаче, че не е слугиня.

Мама беше силна жена, отлично приспособена към времето, в което живееше: детското ми съзнание беше донякъде потиснато от „даровете“ на късния соц – опашки за мляко в 3:00 сутринта, опашки за банани, опашки за спестявания пред банките. Българският преход към демокрацията доказано не е за слабаци.

А майка ми не само търпеше опашките и неизвестността от това къде днес ще пуснат сирене, но и не се оплакваше – сигурно защото нямаше много смисъл, а тя, както ви казах, беше практична жена.

Беше в състояние да изтърпи и много повече от това: съседа, който всяка неделя сутрин удряше по парното с чук; коварните софийски плочки, които ти обливат единствените годни за носене обувки с топла кал; деца, омазани с неясни субстанции; котка, нагазила в току-що глазираната шоколадова торта… Търпението ѝ бе забележително, но не безкрайно.

Имаше една невидима граница, отвъд която възрастните биваха пресрещани с враждебност, а децата – с отречения в педагогическата наука еднократен предупредителен шамар. Отвъд тази невидима граница се намираха още мрънкането, влаченето на крака по път за училище и скубането на косата на родната сестра.

И изобщо, ако имаше нещо, което иначе ведрата ѝ натура не можеше да понася, това бяха глезотията и несправедливостта, в този ред. На това се крепеше и цялото ми детско разбиране за равновесието в познатата ни вселена и не ме измъчваха мисли дали, например, не налагам достатъчно много и достатъчно настойчиво своята индивидуалност.

Мама правеше страшни торти. По-точно – 44 различни рецепти, направени само с четирите съставки, които можеха евентуално да се купят по това време в магазините.

Бабите от блока ѝ доставяха по своите си неведоми трафикантски канали дефицитни стоки като масло без вода и ванилин на пакетчета, за да прави торти за рождените дни на внуците им – ако беше малко по-предприемчива, можеше да отвори малка сладкарничка.

Но не и моята майка. Тя беше учен – лаборант в един институт на БАН, зафичен – за удобство на учените и потребяващите наука – отвъд Околовръстното, защото мястото на науката, нали, е на къра, а не на жълтите павета.

Между другото, в лабораторията, част от посудата се ползваше успешно за варене на чай и кафе, а в температурната камера ставаха страшни принцеси. Ако тогава, в епохата преди киноата и сладките картофи, на някого му беше хрумнало да направи кулинарно риалити, мама можеше да го спечели с принцеса.

За мен майка ми беше красива. Най-често можеше да бъде видяна в една от ония грозни лабораторни манти, в които дали отдолу е Клаудия Шифър или Цола Драгойчева няма особена разлика. Имаше една единствена официална рокля. Гримираше се най-много веднъж в годината, защото нямаше за къде толкова да се гримира, като изваждаше ритуално една кутия скъпоценни сенки.

Те хич не ѝ отиваха, но пък бяха донесени от баща ми от далечна чужбинска командировка. Но имаше толкова хубави крака, че беше все тая, че лилавото не е нейният цвят. Обичаше морето, голосеменните растения и нас.

Мама беше богата жена. Вярно, нямаше никакви пари, защото науката, или поне нейната, не беше баш основен приоритет на държавата и обществото. Но пък умееше да харчи, и то с кеф: за забавление, за култура, за книги.

От нея някак ми остана един постоянен глад за хубави преживявания и убеждението, че богатството е равно на това, което не те е страх да похарчиш, а не на това, което си напъхал в дюшека.

Четеше много и основно така поддържаше психичното си здраве. Вкъщи имаше „островчета“ – купчини от книги, които не се събираха в библиотеката – от Агата Кристи до Пруст, дето се казва, за всякакъв вкус и душевна нагласа. Говореше един такъв правилен български – като на говорителите по БНТ от преди трийсетина години – със съвсем леко изразена шопска мелодика, но само в състояние на силен афект.

Нямам спомен с нея да сме редили пъзел, да сме оцветявали макарони и ролки от тоалетна хартия, да сме месили домашен хляб, облечени в еднакви престилки с къдрички: не мисля, че беше от липса на креативност, а от липса на време.

Все пак готвенето, чистенето, миенето на чинии, кърпенето на панталони бяха служебни дейности, случващи се някак от само себе си, без наше участие, но, като се замисля, сигурно са отнемали доста от свободното ѝ време.

Инак, не може да се каже, че не поощряваше развитието на талантите ми и установяването на тяхната липса: заведе ме поне по веднъж на пеене, пиано, балет, карате, джудо, кънки, рисуване и каквото въобще се предлагаше по онова време. Ходех къде с желание, къде без, понеже вече разбирах, че всичкото това не е без пари, а след всички инфлации и деноминации ние се оказахме изненадващо бедни.

За мое учудване, тя всъщност се интересуваше от моето мнение: разбрах го след двата ми единствени, но дълбоко травмиращи урока по балет във втори клас – това си бяха два пъти по шейсет минути пълноценно унижение. В залата, пълна с тънички-мънички 6-годишни момиченца, моето едро, непохватно и пухкаво тяло стърчеше като презимувал пеликан сред ято гугутки.

Със сълзи на очи рекох, че балет, ако може, повече не искам. Тя само каза: „Добре!“ и ме заведе да пия боза и да ям скаличка. Заобичах я сякаш двойно повече, но не защото явно не държеше да преживявам тоя ужас два пъти седмично, а понеже не попита „Защо?“ и никога вече не повдигна въпроса за балета. А и защото ме натъпка с въглехидрати, от което моето настроение значително се подобри.

Мама винаги имаше време за всичко. Но имаше нужда и от лично пространство. Държеше другите да ѝ го зачитат. Заради нея, по подразбиране, и аз реших, че трябва да имам такова и да го защитавам от набези.

Всеки ден тя намираше сили за водене, взимане, хранене, къпане и обличане на деца; проверки на домашни и контролни, да не говорим за мъкненето на щайги в института и някоя и друга прахосмукачка.

Тъй че понякога, обяснимо, цялото това изобилие финишираше, вместо в извършването на зрелищно углавно престъпление, в двучасово шиене на гоблен за успокояване на нервите, което не можеше и не беше разумно да бъде прекъсвано. Вилеровите гоблени бяха една от малкото общоприети форми на медитация, подходящи за жените на средна възраст в края на осемдесетте.

Иска ми се да помня майка си като стара софийска аристократка, седнала на мижавата светлина в хола, как слуша Моцарт, докато изпод пръстите ѝ бавно излиза „Хитлеровата зима“.

Но тя, също така, често пушеше на балкона и понякога пиеше ракия. В семейството това срещаше неодобрение, и аз, някак по инерция, също не виждах причина да го прави. Вкъщи циркулираше една легенда, как на невръстна възраст мама била отказала дядо ми от цигарите като му занесла статия във вестник, където пишело, че е вредно.

Веднъж хитроумно се опитах да приложа тази същата методика, за да я отърва от този навик – погледът, който ми хвърли беше толкова немайчински, че се отказах в полет. В крайна сметка, жената не искаше толкова много.

Майка ми не хвалеше безпричинно. Не ми благодареше, че съм си измила ръцете, написала домашното, изказала членоразделно конфликта с учителката по физическо. Получавах похвала само когато беше заслужена и си спомням, че сърцето ми се разтапяше като шоколад на слънчев прозорец.

Единственото, което мама понякога получаваше от нас, бяха цветя за Осми март. По-скоро някой ни ги купуваше и ние само ѝ ги подарявахме. Но тя не държеше на тези неща.

Мама почина, когато бях на дванайсет. Не можах да ѝ разкажа за своите бъдещи творчески планове. Не можах да ѝ подаря купени от мен цветя. Тя не успя да види местата, където успях да отида с раница на гърба и вятър в косата. Не успя да види и преживее и някои забележително глупави мои постъпки.

В края на краищата обаче, тя се оказа голям експерт по човешките ресурси – избра за мен и сестра ми такава кръстница, направо – втора майка – която продължи някак оттам, откъдето мама приключи с нашето възпитание и доотглеждане.

Така че никога не съм усещала липсата на сигурно пристанище, където мога да корабокруширам спокойно: да се наям, без да ме питат искам ли още; да си поплача и да си кажа всичко.

Когато аз самата станах майка, омерзително често се прибирах вкъщи в онова особено състояние на духа – потна, изморена, нарамила гневно, пищящо и зачервено дете, чиято драма от напускането на детската площадка е станала достояние на целия квартал. И в този критичен момент, винаги е имало кой да ми каже: „Спокойно, и ти беше същото магаре и пак стана човек!“.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.