Теодора Илиева вече има две публикации при нас. Едната за любовните ѝ преживявания в Tinder, другата за апокалипсиса, който представлява светът на тийнейджърa. Сега на дневен ред са екскурзиите с дъщеря ѝ в различни периоди от живота ѝ. Едновременно неблагодарна работа и най-смисленият тийм билдинг.
„Твоят Роби Уилямс много псува…“. Репликата е на 13-годишната ми дъщеря. Тя изкара двучасовия му концерт в TikTok и вдигаше поглед към мен само за да се увери, че най-близкият звук на умиращ койот, съпътстващ аплодисментите, наистина идва от мен. Жената, която същия ден навъртя пеш 30 км в центъра на Барселона. Жената, която остави белия си дроб някъде по баира към парк Guel. И се закле, че ще спи в будка за хотдог на стадиона при следващо музикално пътуване. За да си спести прилива от 20 000 души в метрото и да си изпие виното по време на бисовете с кеф.
„Трансформърс“ за работещи майки
Влизайки в Palau Saint Jordi, зала с капацитета на нашата гордост в София, но с много по-отворена периферия и подвижен таван, сякаш попаднах в „Трансформърс“ за работещи майки на ръба на нервна криза. Забравих болката в прасците, лактите в метрото и миризмата на развален лук, носеща се от подмишниците на съседите по трибуните. Още с първите акорди на „Let Me Entertain You“ скочих и гордо изпъчих към света накапаната си с пилешки емпанадас тениска. Не се бях чувствала толкова добре от месеци. Дъщеря ми учтиво избра да не ме познава и раздели местата ни с яке и раница.
Тя пътува с мен по света от 5-годишна.
Професията ми на музикален журналист я обрече на добра фестивална култура от кърмаческа възраст – беше едва на 8 месеца, когато заспа по време на саундчек на Серж Танкиян на плажа на Spirit of Burgas. За Деня на професиите в градината си беше занесла пропуск за бекстейдж на Любо Киров вместо прескартата ми. Беше съобщила гордо, че „мама работи концерт“. Ако бях счетоводител или зъболекар, едва ли щеше да се среща с толкова пъстра джунгла от хора, за да различава лесно фалша и лъскавата посредственост от доброто изпълнение с душа. Показва безпогрешен радар за това от първокласник – и не само като чуе уличен музикант или като попадне на тъпо риалити шоу по телевизията. Разпознава и назовава с истинското ѝ име всяка житейска сцена, в която има повечко кофти статисти и неприятен шум, вместо музика.
С възрастта ѝ, логично, се промени и скалата на забавление за всяко пътуване.
Прекалено бързо се превърна от сладък еднорог, който получава лакомства за издръжливост при ходене, в развален транзистор, който излъчва само една емисия. Емисията „Стигнахме ли?!!!“. Понякога програмата се сменя с вселенски агонизиращото „Оф!“, след което се питаш мотика ли си му дал на това дете, или WiFi парола и мека възглавница край басейн в Дубровник.
Барселона
Юбилейният тур на Роби Уилямс в Барселона ни беше първото преживяване повече „по женски“, по-малко като майка и дъщеря. Градът е толкова цветен, вкусен и топъл, че тя забрави социалните мрежи, за да разучава папагалите край нас. Вися почти час пред саваните на жирафите и слоновете в зоопарка и си направи селфи с паун, при което никой не пострада. Когато сядахме на обяд, почти моментално се присламчваше до мен, за да ми показва всякакви щуротии от TikTok каналите ѝ, мемета с приятели, импровизирани репортажи от училищния коридор. За пет дни в Барселона ме държеше под ръка на улицата. Държеше ме в час и с живота си. И беше забавно. За един ден в София телефонът отново беше център на вселената ѝ, а в колата на път за училище сутрин пак ме блокираше със слушалки. Нормалното ни общуване си имаше вечерен час и продължихме да си го спазваме.
Барселона свърши невидима ювелирна работа по сближаването ни, след която рутината в София се усещаше като чакалня в гигантска сладкарница.
Лондон
Първото ѝ пътуване със самолет, още в предучилищна възраст. Отидохме на гости на най-добрата ми приятелка. Това беше първият и последен път, в който се държах като турист и преживях всички апокалиптично комерсиални места. В следващите години живеех като местен и се пристрастих към толерантността, динамиката и контрастите на този град. За 6-годишна дъщеря ми понесе достойно обиколките под схлупеното дъждовно небе, прояде целина вместо солети и след третия ден започна да общува спокойно на английски.
В Лондон имахме две инфарктни ситуации. Първата, когато се качихме на London Eye в кабина с 10-членно азиатско семейство. Те използваха селфи стиковете си като прътове за овчарски скок. И не спряха да се вият около нас като змиорки в търсене на перфектния кадър. Колелото се движи с охлювска скорост, за да може цялото туристическо братство да се „наслади“ на Лондон от птичи поглед. Прави пауза от две минути на различни етапи, за да може всяка кабинка да разгледа парламента и мостовете по Темза от пикова позиция. Малко преди да достигнем нашата, чувам: „Мамо, пишка ми се! Айде да слизаме!“. Бяхме в облаците, на поне 30 метра от сушата, а под нас – реката. „Или скачай, или започвай да правиш салта като азиатците и ще се разсееш, докато слезем“, посъветвах я аз. Седна по турски на пода на кабинката, погледна ме лошо и издържа.
На тръгване се прецака директната ни метро връзка с „Хийтроу“. Имаше ремонт, за който разбрах директно на перона, докато бях с дете и 20 кг куфар под мишница. В нарастващата паника на стотици хора, чийто ден току-що е отишъл по дяволите, изпсувах. Не успявах да се свържа с никой от близките ми, за да каже сега накъде. А вече трябваше да сме на летището. Охраната ни препрати към автобус, за който вече чакаха още 200 човека. Усещайки напрежението и леката безизходица, детето се разплака. Това ме преобърна повече от липсата на карта и решение.
– Защо плачеш?
– Ще се изгубим и ме е страх.
– Няма да се изгубим. Пътуваме от тази спирка всеки ден през последната седмица. Сега ще реша накъде да тръгнем. В най-лошия случай ще останем на гости още един ден. В най-добрия – ще си вкъщи още днес.
– Ама ти не знаеш накъде да тръгнем.
– Не знам, но ще разбера. Ако аз седна да плача, ще ни стане още по-тъжно и ще останем да спим в метрото. Ела сега да се метнем на лифта, че ми изглежда симпатичен.
– Пишка ми се.
– Като минем реката, веднага, обещавам ти.
Минахме Темза. В кабинката слушахме на аудиозапис история за миньорите, работили по построяването на Ламанша. Превеждах и украсявах историята, докато детето не се усмихна. В момента, в който препика първата срещната градинка, всичко се намести. Оказа се, че интуицията ме е повела в правилна посока (тогава още не ползвах свободно мобилни данни и Google Maps). Приятелката ми се включи с sms упътвания за остатъка от пътуването и стигнахме до гейта си 40 минути преди излитане.
След този случай сякаш завинаги спечелих детето в ролята си на гид. Когато корабът майка е спокоен, всичко се нарежда.
Сицилия
Тя е на 11. Играе в мрежа. Играе и по нервите ми. Особено когато сме в историческата част на Катания, зад всеки ъгъл дебне великолепна църква или средновековно пазарче, а тя не спира да пита: „Стигнахме ли?!“. „Още колко има?“ и „Не“ ли чух?“ бяха другите въпроси в репертоара ѝ, когато бързаше да се скатае за сладолед някъде. Сменяше лентата само при поредното подвикване на непознат към мен. Оказах се „принчипеса“ в очите на сицилианците, за които вида на пъстрите ми рокли в септемврийската жега беше като прошепнато обещание за безплатна бира. „Bella! Bella!,“ подвикваха мъже от 30 до 60-годишна възраст, докато ги подминавах с усмивка. А дъщеря ми, която не е полиглот, но усеща тестостерона във въздуха, ревниво ме хващаше под лакътя и ме дръпваше зад някой ъгъл.
Полудявах, когато до обяд не успявах да я изкарам от апартамента ни, защото лежеше на дивана и… играеше. За нея нямаше значение дали е в „Орландовци“, или в Сицилия. Домът е там, където е паролата за интернета. Тогава си обещах да я извеждам в чужбина само като награда за постижение.
Спря да приема Сицилия за даденост в момента, в който започнахме да правим еднодневни трипове с влак. Таормина и Сиракуза бяха вълшебни, а до Савока, планинското селце от снимките на „Кръстникът“, ни закара продавачка от сладкарница. Единственият служител в близкото градче, който не спеше на обяд и почти разбираше английски.
Берлин
Дъщеря ми е на 8. Качихме се в метро само веднъж, за да отидем до зоопарка. Беше денят на Хелоуин и тя излезе с лилава перука и котешки мустачки, които сама си изрисува с молив за очи. През останалото време обикаляхме града пеша. Бяхме настанени в апартамент за журналисти към Българския културен институт, част от блок на българската общност там. Входът ни беше съседен на отдавна неработещ хотел с името „Пулев“. Живяхме в хепи соц обстановка, но в стая с парно и най-удобното легло на света.
Това беше златната възраст на дъщеря ми като пътешественик. Минимум мрънкане, максимум километри. Преживява тур до покрива на Берлинската катедрала. Аз преживях за пръв и за последен път „Музея на Мадам Тюсо“ заради нея. Редовно хапвахме в италиански ресторант до „Чекпойнт Чарли“, където келнерите носеха фракове, демонстрираха дебели мустаци и предлагаха сочно тирамису.
Посрещнаха ни познати, изпратиха ни приятели. Оттогава детето ми не иска да се снима. Рязко наложи вето върху самоличността си. Още пазя нелепия опит да я щракна до Бранденбургската порта в бялото ѝ якенце на шарени точки. Наведе глава и захапа пискюла на шапката си.
Дотам бях с „Фото, моля“. През последните две години ми е забранила да качвам каквото и да е с нея в социалните мрежи. Наложи се да седнем заедно и да „засекретя“ видимостта на целия архив от прощъпулника до детската градина, защото „не се харесва“ и не иска да я вижда никой „с тия изпърдяни зъби“.
Водещата снимка е от туитър акаунта на Роби Уилямс.
You might also like
More from Животът с деца
Математиката: новият национален спорт в търсене на нормално образование
Автор: Андрей Любенов, баща на четвъртокласник Поредният сезон от математическия календар отново даде ясно да се види колко далеч е началното …
Да поговорим преди „клик“ да стане вик за помощ
Как родителите могат да минимизират рисковете от сърфирането в интернет. И как да разпознаят дете, което е в беда, и …
Кей-поп идол – олимпийският спорт, който те превръща във войник, ако не те убие
Един на всеки 700 души на кастинг за следващата голяма кей-поп група стига до тренировъчна програма. В нея за няколко …
