Сигурно повечето от нас се страхуват от случващото се в Украйна. И няма по-нормално нещо. В 21 век в европейска държава се води война. Може би не можем да направим много, но можем да сме съпричастни, казва Яна Палагачева, която е автор на този текст.
Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Една секунда, една сирена време?
Какво е нужно да прескочим в новата реалност? Ужасът в очите на изплашено дете достатъчно ли е?
Факт е, че много войни са се водили в съзнателния ни живот и апатията към която и да е от тях е неоправдана. Все ми се иска да вярвам, че фундаментално не сме лоши хора, а имаме много силни защитни рефлекси, които ни карат да се дистанцираме от случващото се някъде там много далече.
Колко близо трябва да е случващото се обаче, за да го вземем наистина присърце? В очите на нашето собствено дете ли трябва да видим този ужас, с нашите собствени уши ли трябва да чуем смразяващия звук на сирени, последван от този на взривове?
Допреди няма и седмица ми се струваше напълно нормално основната тема във Фейсбук да е сексизмът в предаването „Ергенът“. Струваше ми се и нормално да водим с часове дискусии на тема колко точно захар е редно да ядат децата ни.
И на майките в Украйна вероятно това им се е струвало нормално допреди седмица. Техните проблеми също са били до съвсем скоро first world*. Докато един луд човек не реши да промени това.
И сега нашата реалност вече също е различна, макар в много по-малък и далеч не толкова ужасяващ мащаб. Вече по форумите не си говорим само за авокадо, а за оказване на първа помощ, превоз на бежанци, събиране на дарения.
Знам, че ситуацията ще се променя в следващите дни. Знам, че ще наизлязат къде платени, къде уплашени хора, които ще апелират за неутралитет, ще споделят противоречиви или направо неверни факти. Ще има и такива, които ще се опитват да изместват фокуса обратно върху „Ергенът“, за да не става твърде сериозно и потискащо.
Но аз искам да кажа на тези, които като мен за друго не могат да мислят и се побъркват от това колко са безсилни – не сме. Най-важното, което можем да направим в момента е да не извръщаме поглед и да не позволяваме фокусът да се измести. Общественото мнение е винаги ключов фактор в конфликти. Ако не беше, нямаше да се влагат толкова усилия и финанси за пропаганда.
Информирайте се от адекватни източници, говорете за войната, назовавайте нещата с истинските им имена и бъдете съпричастни.
Защото колкото и да ни се иска да се върнем към ерата на first world problems, това е невъзможно, докато хора на няколкостотин километра от нас се крият в бункери, изоставят домовете си и биват убивани без никой реално да разбира защо.
Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Едно събуждане, едно пряко включване, една снимка на срутен блок, едно разплакано дете. Днес войната е срещу всички нас и апатията ни точно сега би била непростима.
first world problems – букв. „проблеми на Първия свят“; проблемите, които ни се струват много значителни, когато нямаме никакви други проблеми
Може би ще харесате
Още от И аз съм човек
Риана и втората ѝ бременност като за Суперкупа
Риана е истински майстор на това да разкрива бременността си по впечатляващ начин. Първата ѝ бременност обяви със снимка …
Какво прави мъжът ми толкова време с телефона в банята?
Така зададен въпросът от заглавието не предполага кой знае колко различни отговори. Авторката на този текст, която предпочита да е …
Отпуск заради менструация – супер на теория
В края на декември долната камара на испанския парламент прие първия по рода си в Европа закон за отпуск при …
