История с връзка

Текстът на Йолина Брунер е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.

Нямах търпение да стана чавдарче. Само като си спомня за вълнението тогава и до ден днешен ме заболява корема от вълнение. Самата организация, леко политизиран вариант на скаутската, бегло ме интересуваше. Мотивацията ми да съм част от нея се свеждаше до едно – униформата.

Няколко години по-рано бях попаднала на зашеметяваща илюстрация – на последната страница на книжката „Мечкоборец“: в голям формат се беше изправило момиченце с къса кафява коса, плисирана пола, три четвърти чорапи и синя връзка.

За първи път виждах картинка, която приличаше на мен, с други думи беше на светлинни години от русите, синеоки принцеси, които бяха център на интересите ми тогава. Въпреки огромното ми желание да бъда принцеса, видът им студено ми напомняше, че тази работа няма да стане.

Момиченцето в „Мечкоборец“ изведнъж се оказа алтернатива. То обясняваше без думи значението на израза „голямо дете“ – изльчваше увереността на възрастен, вдъхваше респект и – сега си давам сметка – някакъв социалистичестки гламур.

Веднага реших, че точно това искам да бъда, трябваше ми униформа. През следващите две години желанието ми се засилваше многократно от наличието на все повече истински деца с връзки, които прекосяваха ежедневието ми.

Безспорният елит в тяхната класа бяха „официалните“ деца, които посрещаха с цветя политически делегации на летището, бяха винаги в началото на телевизионните новини и явно не трябваше да ходят на училище, защото бяха твърде заети да бъдат обект на завист от всички останали на тяхната възраст. Дори униформата им беше с една идея по-шик, с опълченски калпачета, недостъпен елемент за простосмъртните чавдарчета.

За мое голямо разочарование униформата не идваше в началото на първи клас, а чак половин година по-късно, на Трети март. Подготовката беше интензивна, песни, стихотворения, и допълнително вдигаше настроението ми.

С наближаването на деня стана ясно, че тържеството ще се проведе в Дом Народен флот в центъра на града, на което майка ми реагира с възторг. Това ѝ даваше възможност едновременно да присъства на моя празник и да си напише материала (тя беше редактор в местния официоз „Народно дело“) с минимална загуба на време, тъй като редакцията също се намираше в центъра на Варна. Такъв късмет!

Тя повтори щастливото стечение на обстоятелствата в традиционните 88 дневни телефонни разговора със социалния си кръг: „Ще изпратя и фотограф да ги снима, че да имаме и хубава илюстрация!“, повтори тя на няколко пъти.

Още повече се развълнувах и започнах на свой ред да повтарям детайла със снимката в разговорите с моите приятели.
Тук трябва да отбележа, че майка ми беше журналист още далеч преди да се родя и ако професията ѝ през 80-те минаваше за екзотична и елитарна, аз съвсем не я намирах за такава.

Никога не съм имала желание да ме показват по каквито и да е медии, всъщност дори ми беше малко мъчно за хората, които се оказват неочакван център на внимание. Но една моя снимка във вестника би била венец на цялото събитие, обществено потвърждение на новия ми статус на голямо дете. Такъв късмет, наистина! Щях да сложа изрезката в „Мечкоборец“ и да се гордея със себе си.

„О, ама чакай малко“, сепна се изведнъж майка ми дочула мой разговор за събитието. „Аз ще изпратя фотограф, но той няма да снима теб.“

Помислих, че не съм я разбрала правилно. Защо ще идва фотограф, ако няма да снима мен?!

„Защото не е етично“, отговори тя без въобще да си прекъсва гладенето.

Разговорът навлизаше в абстрактни води.

Какво значи етично, поисках все пак да разбера.

„Това означава, че за всички ще е ясно защо на снимката си ти – защото майка ти работи във вестника.“

Е и?

„Е, това не е правилно. Тъй като снимката илюстрира събитие, което се случва на много деца, то не е редно тя да показва точно моето дете, трябва да е случайно дете.“

Продължавах да не я разбирам. Съвпадението да сме семейство беше, в този случай, чист късмет, защо да не беше редно да се възползвам от него?! Другите деца също имаха късметлийски връзки – например татко, работещ на далечно плаване, който им носи пластмасов електронен часовник в неонови цветове.

„Като пораснеш ще разбереш“, изключи тя ютията. „Гарантирам ти, че снимка ще има и че на нея няма да си ти.“ Тонът ѝ подсказваше, че темата е приключена.

Не ми оставаше нищо друго освен да пратя разговора в категорията „неща, които един ден би трябвало да станат ясни от само себе си, но за момента нямат никакъв смисъл освен да ме нараняват нарочно“.

Друг мелодраматичен разговор от подобен тип беше забраната ѝ да имам дълга коса, защото не било „практично“ за малко дете, от което следваше и невъзможността ми да бъда принцеса.

Спомням си много добре как я видях от сцената в Дом Народен флот благодарение на високия фотограф, който стърчеше като мачта в морето от деца и жени.

Тя го придърпа към себе си, посочи ме, той кимна. След това престанах да обръщам внимание.

Радостта от униформата до голяма степен изтри разочарованието, че на следващия ден във вестника имаше не моя снимка, а на Надето Миткова, която, още тогава си признах, беше сто пъти по-добър избор от мен. Надето беше от сияещите, дългокоси момиченца, като от реклама на шоколадово яйце.

Към униформата получих и допълнителен бонус – бял найлонов чорапогащник, далеч от „практичните“ бебешки памучни, които бяха задължителни дотогава. Изглеждах страхотно! Ентусиазмът ми към плисирани поли и чорапогащници попремина с времето, но и до сега комбинацията от бяла риза и пъстър шал ми е любима.

Днес майка ми щеше да е на 72. През петнадесетте години откакто я няма ежедневно ме занимава въпросът как да я запазя жива за околните, особено за моите деца.

Вярно е, че човек живее докато го помнят, но спомнянето при мен не се получава на гробища, църкви и задушници. Религиозните ритуали са ми чужди и не ми носят никакво удовлетворение, когато ги спазвам, но пък и чувство за вина, когато ги игнорирам.

Така стигнах до извода, че най-голямото уважение към паметта на майка ми не са цветята на гроба ѝ, а уважението на принципите, които цял живот беше следвала. И да, нетърпимостта ѝ към конфликта на интереси беше един от тях.

Тя вярваше също така, че историите които ми се случват, са интересни и трябва да бъдат споделени. Това са историите, които бих ѝ разказала по телефона, ако все още беше жива. Затова я споделям и тук.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.