Много въпроси и никакви отговори след инцидент с електрическа тротинетка и малко дете

Тази история, разказваща за ужасно нелеп и доста тежък инцидент, ни сподели Ралица Иванова. Тя е майка на 18-месечно момченце. Съвсем скоро то се оказва затиснато от електрическа тротинетка за споделено ползване, която откъсва част от пръстчето му.

Ралица иска да разкаже на повече родители за случилото се, за да имат всичко едно наум, че този тип превозни средства, станали вече неразривна част от градската среда, могат да бъдат особено опасни за малки деца. Защото инцидентите стават за секунди. Дори по-бързо. И то пред очите ни.

Чудя се откъде да започна. Вече повече от седмица се опитвам да събера мислите си и да избистря в главата си това, което искам да кажа.

Да видим. Ще започна отначало.

Неделя сутрин. Средностатистическо щастливо софийско семейство – мама, тати и син на годинка и половина – отиват да закусват в центъра на София на ул. „Оборище“. Часът е 9:00 (неделя сутрин е трудно да намериш нещо отворено дори и в този час). За детето естествено това е втора закуска.

Хапваме, пием кафе, времето е супер, денят е пред нас и с усмивка се насочваме към Докторската градинка. По улицата почти няма хора, тук-таме някоя късна пиянка или ранобудни родители с деца. Насочваме се към празната площадка. Дотук пълна идилия.

ОБАЧЕ…

Щрак и за един миг всичко се превърна в кошмар, в сцена от филм на ужасите, в която майка държи в ръката си откъснатия пръст на сина си и тича като обезумяла, а бащата носи на ръце ужасеното си дете и притиска раната.

Случката

Накратко нелепостта на това, което се случи: на метър от площадката някой беше захвърлил поредната електрическа тротинетка. Синът ми – палаво момченце на 18 месеца тича навсякъде, пипа всичко, особено пък колела, тротинетки и колички му действат като магнит.

Самият той си има детска тротинетка, не са му непознати тези уреди и естествено се насочва към електрическата. Качва се, аз го виждам, съвсем близо съм до него и в този момент тротинетката пада с трясък.

Никога няма да забравя погледа му, когато извика „мама“ и се разпищя. Не знам дали някога ще си простя, че не съм спряла времето, както правят по филмите, и не съм го махнала възможно най-бързо оттам.

В първия момент видях кръв по ръчичката му, в следващия – горната част на пръстчето му останало отдолу на тротинетката. Отрязана. Шок.

Майка с дете, която явно е чула какво става извика – „Карайте го в ИСУЛ! Най-близо е!“. Последва спиране на коли, чудодейно такси и след около 20 минути се озовахме в Пирогов. Ходихме и до ИСУЛ, но там отказаха да ни приемат. Останахме си с пръст в ръка и с пищящото дете.

Няма да навлизам в подробности какво се случи в Пирогов. Веднага превързаха детето, след доста обикаляне по кабинети ни приеха в отделението по Хирургия на ръката, за да чакаме за операция.

Тя успя да се осъществи след близо 11 часа – хирург имаше, но детският анестезиолог за цял Пирогов беше само един, а спешните случаи бяха много. Обясниха ни, че шеф екипът приоритизира според степента на животозастрашаване…

Този абсурд е за друга тема – тази за важността на Детската болница в България – там, където да можеш да закараш дете и да не го върнат. Място, където да има поне двама детски анестезиолози, за да не се разчита на късмета две деца с нужда от животозастрашаваща операция да не бъдат приети по едно и също време…

Кой носи отговорност за захвърлените тротинетки?

Но сега обратно към историята с ТРОТИНЕТКАТА.

Искам да поставя фокус върху тия ми ти превозни средства, защото ги подценяваме. Аз ги подценявах, а като гледам колко деца се навъртат около тях, а родителите им стоят спокойно в близост – много хора са така! Оплаквания как представляват опасност за движението и нарушават правилника са дискутирани многократно. Сега бих искала да обърна внимание на два други аспекта.

Винаги ми е правило лошо впечатление как са захвърлени навсякъде, колко са очукани тези тротинетки. Виждала съм ги метнати по средата на улицата, в коритото на Канала, в кофи за боклук, къде ли не. Подминавах ги, не се оплаках до момента, в който това не ме засегна лично, право в сърцето.

1. ТРЯБВА ДА ИМА ПРАВИЛА ЗА ПАРКИРАНЕТО НА ТЕЗИ ТРОТИНЕТКИ.
Не може да се хвърлят навсякъде, това е предпоставка за инциденти за всички ни. Още повече не трябва да се оставят в близост до детски площадки, игрища, училища и детски градини.

2. СПЕШНА НУЖДА ОТ РЕДОВЕН КОНТРОЛ НА СЪСТОЯНИЕТО, ИЗПРАВНОСТТА И БЕЗОПАСНОСТТА ИМ.
Те са ТЕЖКИ, но само тежестта не би отрязала пръста на дете. Би го смачкала, би го счупила, но не и отрязала като с нож. В нашия случай злополучната тротинетка явно е била хвърляна къде ли не и беше очевидно доста амортизирана.

Това, което с мъжа ми забелязахме, беше, че металът на степенката беше очукан до степен подострен. Представяте си какво става с метална повърхност, чиято боя е паднала, а след това е била удряна и чукана постоянно. Става остра, става ръждива, става опасна.

Тези два основни проблема съм отправила като сигнал към Столична община, но дали и кога могат да бъдат наложени някакви ограничения и контрол, не се знае.

Всички ми повтарят, че тази случка е „малкият дявол“, че детето няма да помни нищо, но ние няма да забравим (и се опитваме да си простим). Ако можем да предотвратим подобни инциденти с този текст, поне съвестта ни би била по-спокойна, че друг няма да се среща с малки или големи дяволи около тези тротинетки.

Позитивен завършек

Искам да благодаря на всички познати и най-вече непознати участници в този филм:

на майката от Докторската градина, която ни насочи и спря автомобил на улицата, докато ние обезумели не знаехме точно накъде да поемем;
на родителите с двете деца в този автомобил, които бяха готови да ни направят място и да ни закарат до Спешното;
на таксиметровия шофьор, който като по чудо се появи отнякъде и ни качи. Не запомних от коя таксиметрова компания беше, иначе щях да им напиша благодарствено писмо. Не че има значение, но искам да отбележа, че момчето беше от ромски произход. Казвам го единствено във връзка с края на този текст;
на персонала в Пирогов – особено на сестрите и санитарките в отделението по Хирургия на ръката – за отношението към мен и детето ми, за успокоението, за грижите, които положиха към сина ми. Още си играе с един от балоните, направен от хирургическа ръкавица, който сестрата му подари.

СПЕЦИАЛНИ благодарности на доктор Кирилова, която извърши операцията и продължава да ни следи изкъсо!

Българските медици са герои!

Позитивното в тази история е, че показва, че в България добри хора не липсват. Всякакви – без значение от раса, пол, образование. Човечност има и любовта към децата ни дава сили да сме по-добри, по-смели, по-силни. Заради тях си заслужава всичко.

Разбрахме от Ралица, че малкият герой е добре. Ходи по няколко пъти на седмица на превръзка и преглед в Пирогов. Тепърва ще се изясни до каква степен ще се възстанови пръстчето му.

Post Views: 25 814