Голямата нужда си е голяма работа

Текстът на Албина Гълъбова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

– Чеде, моля ти се, само да не забравим гърнето на детето. Знаеш си го – усерко си е. Три пъти да ходи вкъщи…

– Да, да, добре. Спокойно. Сложи го в една торбичка и го взимаме. Отивам да заредя колата и след 10 минути ви чакам отвън. Качвам и яденето в колата, да знаеш.

Речено – сторено.

Ние с детето останахме вкъщи за последни приготовления, докато чакаме баща му да зареди гориво и да провери гумите. Бях направила заготовки за салатка, пържих кюфтенца още рано-рано сутринта, айранче направих, че детето много го обича. Десертът го купих, естествено – и мама е хора, я! Няма да се мъча! И тръгнахме! Весели, щастливи, ще ходим до Цари Мали град на пикник.

– Взе гърнето на детето, нали?
– Да, бе, как! Тука е всичко!
– Хайде тогава – с Бога напред!

***

Пристигнахме благополучно. Малкото лайненце попита само едни 284 пъти „Стигнахме ли веееееееееееееееееечеееееееееееее“. Помрънка малко. Хич не го и усетихме този час и половина път. Не е като да кажеш, че е ревал 3 часа без да спира на път за морето, когато нервите и на двама ни са изпилени на бръснач от жегата, потта и прахта по пътя.

Та, пристигнахме сравнително спокойни в подножието на красивата горичка на крепостта Цари Мали град. Имахме късмета да е хубаво времето – фуникулярът работеше и ей ни нас, тримцата, накачулени с две чанти храна, мокри кърпи, салфетки, вода, сокчета, айрян и една чанта дрехи за преобличане за отрочето. Не е като да не си мислехме, че сме взели всичко!

Бяхме уцелили наистина прекрасен ден за посещение на крепостта и пикник в близост до атракционния парк. Слънчице, птичките пеят, пчеличките жужат – една семейна идилия на хоризонта!

Порадвахме се на горския хлад.

Посетихме крепостта въпреки 4-5-те чанти с багаж. Снимах отрочето в профил, в анфас, с шлем, без шлем, с ризница и без – всичко както си трябва, както си му е редът. Все пак, не качим ли снимки във Фейса, все едно не сме ходили никъде! Свършихме цялата работа, която си бяхме намислили в тази приятна крепост и се запътихме по дървеното мостче към парка, за да хапнем.

Намерихме си слънчева маса с пейки, седнахме и започнахме да се разполагаме като царе в този Цари Мали град. Мъжлето направи салатата, аз наредих масата. Детето припкаше около нас и помагаше с малки задачки, подходящи за крехките му 2 г. и 6 м. Когато всичко беше готово, вече нямахме търпение да хапнем на природа. И тогава, както обикновено се случваше в нашето прекрасно, иначе слънчево семейство – както си седеше, детето ни погледна с онзи поглед – като влюбено теле майка си – и с тревожна нотка каза:

„Мамо? Тате? Ака ми се!!!“

Настана суматоха. Тук гърне, там гърне – няма ни гърнето!

– Нали трябваше да го вземеш, колко пъти ти повторих!
– Взех го, сигурен съм.
– Къде е тогава???
– Ами, останало е в колата, явно.

Явно…

Детето се разрева, разбира се. Това върви в куверта винаги когато усети, че нещо не е наред. Цялата поляна народ разбра за кахърите ни, въпреки че се бяхме отдалечили достатъчно, за да не се набиваме уж на очи. Започнахме да го увещаваме да опита да ака без гърне. Баща му го държа в ръце дори, но не свършихме работа.

Детенцето се притесняваше да ходи по голяма нужда другаде, освен в гърнето му. Просто си беше още малък, а ние още необиграни млади хаймани, решили, че са достатъчно вещи за живота, че да се грижат за друго човешко същество. Редувахме се с баща му – единият пазеше софрата, другият детето, но така и не пожънахме успех.

В крайна сметка, детето се отказа.

Тръгнахме към масата. Малката гад вървеше няколко метра пред мен, когато чудно защо отиде при един младеж с бяла тениска (и баща му беше с бяла тениска), който пиеше вода на чешмата при поляната. Аз гледах в недоумение и докато реагирам, малкият вече беше увил малките си ръчички около младежа и му казваше: „Татее! Татее!!“. Не искате да знаете погледите, с които мацката на оня целкаше ту детето, ту мен, ту гаджето си. Чак на мен ми стана неудобно, при положение че не съм от най-притеснителните.

– Асиииииии! – извика мъжът ми отнякъде, очевиден свидетел на цялата ситуация.
– А, ти не си тате! – с намръщен поглед много бързо констатира синът ми и се завтече към истинския си настойник.

На мен пък ми идеше да си заровя главата в земята като щраус, но все пак отидох да се извиня на младежите за недоразумението и се върнах при семейството си. Мъжът ми беше вече прибрал багажа и гладни, но развеселени тръгнахме надолу към фуникуляра.

Какво да ви кажа – прибрахме се вкъщи, стоплихме си кюфтенцата, направихме нова салата и си хапнахме до насита. Наред с хубавите спомени, въпреки наченките на неудовлетвореност от несъстоялия се пикник, имаше един безспорен хубав резултат от този ден и той беше, че не готвих вечеря.

Изводите са няколко:

Колкото и трескаво да се подготвяме, никога няма да бъдем изцяло, напълно, перфектно готови за всичко, което ни очаква в живота, особено с малко дете.

Човешко е да забравяме, нечовешко е да забравим гърнето на хлапето, и то в колата.

Дори когато всичко се обърка и плановете ни не се състоят точно както ние сме искали, винаги има втори шанс и той е да опишеш историята си, да участваш в конкурса на „МАЙКО МИЛА“ за лятна история 2022 и да си чакаш готините награди.

Post Views: 254