Бабите като широкоспектърен антибиотик

Текстът на Нели Цанева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 25 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.

Не бих казала, че много ме бива в писането, но МОЯТА баба заслужава похвали. И колкото и да ѝ го казвам, никога не ми стига: Бабче, обичам те!

Бабите са като широкоспектърен антибиотик – ще се погрижат за всичко, но сгазиш ли лука – горко ти! Тъй като съм първо внуче, кръстено на нея, и изминаха 22 години, докато се появят и други внучета, та винаги летата, които съм прекарвала на село, са били много значими и за двете страни. Знаех, че при баба е единственото място, където косата ми ще бъде сплетена на две плитки, окончани с големи панделки.

Панделите бяха стари, останали от детството на леля ми, но с тях аз се чувствах много красива и специална. Знаех, че след цяла нощ дълбок сън на чист въздух, стана ли – ще ме чака най-вкусната закуска на света! Обичам мекиците на баба, защото винаги от тестото ми правеше дълги тумбести мекички със сирене вътре и им казвахме барбарони.

Друг път в попарата с прясно мляко си слагах чаена лъжичка от кафето на баба, ей тъй за цвят и да се чувствам много голяма… Единствено баба ми позволяваше тия волности!

А най-вкусното, което винаги си „поръчвах“, е ръсеница. Това е закуска, направена от брашно, вода и запържен червен пипер. Казвам ви – няма по-вкусно нещо и до ден-днешен за мен! Кой ти беше чувал за киноа, чия, соево мляко и други полезни изгъзици…

Помня, че едно време не сме изрязвали тикви за Хелоуин (което не е лошо, де), но баба ми правеше фенер от някоя малка диня. Издълбаваше я отвътре, изрязваше очи, нос, уста и слагахме горяща свещ. Беше много забавно и интересно, понеже в града с работещи и заети родители кой ще ти направи такова нещо.

Помня, една вечер през зимата баба ме буди – стани, вика, да видиш какви парцали падат отвън. И аз с детския си акъл се зачудих какви пък парцали, откъде падат, нищо не загрях. Станах и гледам – такъв сняг се сипе навън! Тихо и красиво, блести на светлината от лампата на двора и ти дава надежди за голям и хубав снежен човек.

На следващия ден, аз понеже нямах шейна на село, баба напълни един чувал със слама и беше голяма веселба да се спускаме с леля ми от могилата надолу по снега, докато не се забихме в нещо бодливо, което тогава си мислех, че е роза, но не било и не помня името му. И пак баба ни вади оттам.

На печката винаги имаше един голям плосък камък и като ми измръзнеха краката в снежни игри – баба ми обуваше едни терлици, взимаше камъка, поставяше го на земята и аз си слагах краката отгоре му, за да ги стопля.

И колко пъти ме е лекувала баба пък… Там какви безбройни денонощни грижи съм получавала. Веднъж си бях разбила буквално устата, зъбите, лактите и коленете след падане с колело. И някак ми замириса на банани, а банани вкъщи няма.

Баба отиде на мига да ми купи и сега на това време не е някакво събитие, но тогава бабини живееха наистина много скромно, да не кажа бедно, както и ние, де. Затова ми стана много мило…

Въпреки че вече съм на 29 години и живеем в различни краища на България и въпреки че другите внучки на баба са малки наистина, до ден-днешен при всяка среща и аз получавам от баба шоколад.

Сега вече съм я направила и горда прабаба и се надявам единствено да е здрава, за да е по-дълго с нас и синът ми съзнателно да усети от обичта ѝ. И от вкусните гозби, разбира се. То „слънце-баница“, то „осмянка“… Потекоха ли ви лигите?

Моята баба е изстрадал, но много много добър и отдаващ се човек и много я обичам.

Нали ви казах в началото, че не ми стига да го казвам? Това е съвсем накратко за нея. Имам още доста какво да кажа, но ви оставям, защото ще се стягаме за път.Отиваме на гости на баба.

Facebook коментари