Scary mommy са дали трибуна за дискусия на един все по-често срещан съвременен въпрос: дали съпругата да се откаже от фамилията си и да приеме тази на съпруга си. Ние, в Майко Мила!, сме си запазили бащините фамилии, но знаем, че много жени избират да вземат тази на бъдещия си съпруг. Ето какви са доводите на авторката, която е избрала имената ѝ след брака да останат такива, каквито са били и преди брака. А вие споделете вашите – независимо от избора ви.
Омъжих се преди около 12 години и хората все още се чудят. Фамилията ми се превърна в загадка, която озадачава роднини, приятели и колеги.
Не знам защо. Не се е променяла.
И въпреки това хората се чудят защо е така, не са сигурни как да се обръщат към мен. По фамилия на мъжа ми? По някаква сборна комбинация от „моминското“ ми име и неговата фамилия? Някакво хибридно име?
Да, дори и днес все още се смята за странно една омъжена жена да запази собствената си фамилия. Често ме питат защо съм избрала така или как това ще се отрази на децата ми. Случвало ми се е жени да ме питат дали мъжът ми се е разстроил, че не съм приела името му, а мъже да декларират, че никога не биха позволили на жените си да си запазят моминското име.
Защо е толкова противоречива тази тема?
За мен нещата са простички. Това е моето име и затова ще го запазя. Без да се обижда мъжът ми или който и да е друг. Просто не виждам достатъчно добра причина да го променя.
Това че се омъжих за него, не значи, че искам да се превърна в него.
Омъжих се за съпруга си, защото го обичам и уважавам, защото знаех, че ще е добър партньор и защото се допълваме. Този баланс поддържа връзката ни – силните страни на всеки от нас укрепва семейството ни. Така че защо бих се отказала от собственото си име заради неговото? Не се стремя да се превърна повече в него. Не целя да се преобразя в негов свят, в негова орбита. Това, което ни прави силни, са различията ни. А една от тези разлики, колкото и незначителна да е, са имената ни.
Моето име е част от идентичността ми.
Това е било част от мен през целия ми живот. Това е отражение на историята и наследството ми. Освен това съм работила усилено, за да изградя репутация зад името си, която да ме кара да се гордея. Тогава защо се очаква да зарежа всичко, само защото съм се влюбила? Въпреки терминологията, не съм била „мома“, която чака някой да я спаси. Била съм жена със собствена история и собствена идентичност, не по-маловажна или по-значима от тази на съпруга ми.
По каква причина моята идентичност се смята за непотребна?
Традициите са носталгични, но не достатъчно убедителни.
Вероятно най-често чуваният аргумент срещу това да запазя моминското си име е това с традциите. „Но така се прави“, казват хората. „Защо не искаш децата ти да спазват традициите?“ Извинете, ама това не ме трогва. Само защото нещо е традиция, не значи, че има смисъл или трябва да бъде продължавано.
По дяволите, в САЩ имаме традиция президента да „помилва“ пуйка за Деня на благодарността. Сладко е, нали? Да. Необходимо ли е? Не. А хайде да не започвам с изреждане на мрачните традиции, които са белязали историята на нацията ни.
На нас не ни пречи, че не всички в семейството сме с еднакви имена.
Защото, както казах, всички сме отделни личности. Мъжът ми има своето родословие и име, аз имам своите, и децата имат свои (решихме да носят имената и на двамата с тире помежду им). Различните фамилии не ни правят по-малко семейство. Нито объркват децата ни. Всъщност, мисля, че е по-лесно да обясним защо носят имената и на двамата, отколкото да обясним защо носят само на татко фамилията. Те са част и от двама ни и имената им трябва да отразяват това.
Не очаквам съпругът ми да вземе моята фамилия.
Също така не очаквам да премести фамилията си като презиме. Или да приеме фамилия от моята и неговата с тире помежду им. Тогава защо от мен се очаква да го правя? Ако и двамата партньори искат обратното, страхотно. Да си промениш името след сватбата е въпрос на личен избор, който не бива да бъде подлаган на критика. Обаче ако и двете опции не са достатъчно добри, тогава защо? Което ме води до следващата причина.
На съпруга ми не му пука дали ще взема фамилията му или не.
Една от причините да го обичам е, че не е дребнав. Нито веднъж не ме е карал да приема неговата фамилия. Не мисля, че дори го е искал от мен. Веднъж спомена, че приятелчетата му го бъзикали, задето „ми позволил“ да си запазя фамилията, но не изглеждаше да му пука. Това просто никога не е било важно за него. Той е сигурен в брака ни и семейната ни динамика, и се съмнявам да гледа на избора ми да запазя фамилията си като някакво съществено събитие.
Голяма разправия е.
Нямам никакво желание да се занимавам с всичко, свързано с промяна на името. От шофьорската книжка до паспортите и обръщението „г-жа“, и още толкова много, за мен това е излишен труд. А какво става с хората, когато се разведат? И се оженят повторно, понякога няколо пъти? Ама че главоболие. Никога няма да ми се налага да полагам усилия да доказвам самоличността си, както преди, така и след брака. Името ми си остава мое име доживот. Всеки може да ме намери по всяко време, именно зашото не съм променила името си след брака.
Моето презиме ще умре с това поколение.
Баба и дядо, които обичах много, имаха синове. Тези синове (един от които е баща ми) се оженил и имената им са преминали към следващото поколение, обаче само дъщерите от нашето поколение имаме деца. Което значи, ако спазвахме традицията, че това презиме ще умре с нас. Понеже смятам моето потекло за еднакво важно, колкото това на съпруга ми, и не искам името да умре, това беше още една причина да запазя моминското си име.
По дяволите обичаите.
И малко от това има, да. Трябва да се отчете и факторът да се движиш срещу течението, когато няма достатъчно добра причина да вървиш с тълпата. В края на краищата, това си е мое решение. И всеки, на когото не му харесва, не е длъжен да прави същото.
Тези, които още се колебаят или чудят – смятайте загадката за разгадана. Не се превърнах в друг човек, когато се омъжих за съпруга си. Личността ми не се разполови на една преди сватбата и друга, след сватбата. А и вероятно никога не бих се омъжила за човек, на когото би му хрумнало „да ми позволява“ да си запазя името.
За добро или лошо, тази девица запази моминското си име.
Може би ще харесате
Още от И аз съм човек
Риана и втората ѝ бременност като за Суперкупа
Риана е истински майстор на това да разкрива бременността си по впечатляващ начин. Първата ѝ бременност обяви със снимка …
Какво прави мъжът ми толкова време с телефона в банята?
Така зададен въпросът от заглавието не предполага кой знае колко различни отговори. Авторката на този текст, която предпочита да е …
Отпуск заради менструация – супер на теория
В края на декември долната камара на испанския парламент прие първия по рода си в Европа закон за отпуск при …
2 Коментари
Мисля че логиката е същата и при запазването на моминското име. И в двата случая това не е „мое“ име, а име на някой мъж, който ми го е дал по патриархални причини. Дори и майка ми да си беше запазила своето, така че аз да запазя „майчино“ а не „бащино“ име, на нея все пак нейният баща й го е дал, и пак се връщаме до изначалното мъжко превъзходство. Колкото и назад да копаем, всичко опира до това че по „традиция“ жената е собственост. Знам, че все някъде трябва да се постави ново начало, и не можем да изтрием миналото. Може би след достатъчно поколения, всяка жена ще може да проследи името си до друга жена много поколения назад, и наистина ще има „свое“ име. Може би затова е по-добре жените да започнат да запазват имената си и да ги дават (под някаква форма) и на децата си, за да се заличи патриархатът.
В моя случай конкретно, се чувствах по-репресирана с името на баща си, отколкото с това на мъжа си. При все че и в двата случая ползвам нечие мъжко име, „по-малкото зло“ беше да го сменя с това на мъжа си. Изборът ми беше лесен – кой мъж уважавам повече, и кой от тях заслужава повече името му да продължи да живее чрез мен и децата? За хора с нормални семейства, това би бил труден избор, но при мен беше лесен защото баща ми е пиян кретен който съсипа детството ми и живота на майка ми (таман по темата за домашното насилие!). Асоциациите с фамилното ми име са само негативни, и с радост се отървах от него при първа възможност. С мъжа ми сме заедно от 11 години и през това време от него съм получила само любов, разбиране и уважение. За такъв мъж си струва смяната на фамилията дори и без контекста на моминското ми име! Предвид ужасната статистика за домашното насилие в България, е много вероятно жените с травми от детството да искат да приемат ново име по сходни причини – за да се отърват символично от баща си, макар и само на хартия. Може би затова тенденцията за запазване на името все още не е особено популярна.
Аз също не смених фамилното си име след сключването на брак. Не исках да променям нещо толкова основно, с което съм свикнала. Аз съм си аз. Съпругът помърмори, че традицията изисквала да носим една фамилия. На което отговорих, че по закон и той може да избере моята и така да имаме една. И той млъкна. На пощенската кутия и звънеца има две фамилни имена, не сменях лични документи, не си променях профила във Фейсбук от сорта Х ех Y, както виждам при приятелки, нямам нужда от удостоверения за идентичност за щяло и нещяло. Но, както често се случва, равенството между половете е докарано само донякъде. Децата поначало носят фамилията на бащата, освен в много редки случаи („освен ако семейните, етническите или религиозните традиции на родителите налагат друго“ ), които не съм срещала на практика. И така вкъщи сме трима с една фамилия, а аз – с моята си друга. Което, освен че ме кара понякога да се чуствам изолирана в собственото ми семейство, е наистина проблем при пътуване в чужбина, когато винаги трябва да нося и актовете за раждане на децата, за да докажа, че съм им майка…..