8 март в детската градина – ужас, смърт и скандали

В дните, когато имах едно-единствено дете, бях съвършено неподготвена да се сблъскам с институциите на държавното образование, но след един паметен 8 март вече съм готова почти за всичко.

Денят започна с невинна покана за среща с родителите да отпразнуваме „най-женския празник“ и да си поговорим по някои актуални теми. Когато отидох, двайсет нищо неподозиращи майки се бяха събрали в общата стая на групата и разговаряха. След като набързо ни предложиха по една сладка, учителките настоятелно ни поканиха да се разположим на столчетата на децата, наредени в полукръг, за да повдигнем един „наболял проблем“. Думите „наболял проблем“ бяха натъртени с много сериозен тон и всички почувствахме вятъра на заплахата, който започна да духа откъм вратата.

Подчинявайки се на атавистичното правило да се слуша в детската градина, двайсет възрастни жени се настаниха по столчетата кой както може. Някои от по-едрите дами се измъчиха и едвам се крепяха на миниатюрните дъсчици. Всички изглеждахме като безпризорни луди, които клечат да мътят. След като ни инфантилизираха успешно, учителките, начело с ръководителката на родителското настоятелство, се изправиха пред нас и самата ръководителка – пищна жена с изрусена, издухана коса, половин килограм златни бижута и 18 сантиметрови токчета (за да ни потисне повече) – взе думата. Ококорена и натопорчена, ни съобщи, че сме се събрали, за да прекратим заедно една инвазия, една трагедия, която се разпространява сред децата ни. За целта тя, заедно с учителките, ще посочи виновните и ще въздаде справедливост тук и сега.

Всички изтръпнахме. Две от майките от напрежение пуснаха бримка на чорапогащниците си. Какво ли може да е? Педофилия? Отрова в храната? Инфилтрирана секта? Мозъкът ми работеше неуморно.

И тогава ръководителката се наведе над всички нас, дрънна с гривни, оголи зъби и с металически глас произнесе „СОПОЛЪТ!!!!“

Сополът…

Идеше ми да прихна (ах, колко съм била лекомислена). Сопол, боже мой!!! Вече напълно спокойна се облегнах с половин прешлен на миниатюрната облегалка, докато изслушам потомката на Хитлер, която гръмовно сочеше проблемите.

„Моето дете цяло лято пие лекарства и подготвителни сиропи, за да подсилим имунната му система и щом дойде тук, ОПРЕДЕЛЕНИ деца го заразиха със сополите си. На това трябва да се сложи КРАЙ. Затова тук и сега ще посочим майките, които пускат децата си със сополи на градина и представляват изключителна опасност за здравето на останалите!“ – след тази вдъхновяваща реч, тя кимна към учителката, която погледна всички няколко секунди, колкото да нагнети напрежението, и каза:

„Първотооо дете е…“ – всички трепереха, вперили поглед като катерички на столчетата си. Само на мен не ми пукаше, защото моята дъщеря беше отсъствала последния месец и половина поради посещения на ски училища и се беше върнала на градина преди два дни, а и тя почти не боледуваше, но наблюдавах с надигащ се в демократичните ми гърди бяс цялото представление.

„…Иван!“

19 въздишки на облекчение и една разтреперана майка. Клета майка със зачервени очи, която, заеквайки, започна да се обяснява, че държи сина си със седмици вкъщи. Иван си нямаше татко. Майка му бе касиерка в супер маркет – едвам се оправяше и ѝ беше много трудно. Половин килограм злато се наклони с цялата си мощ към нея и започна да ѝ крещи, а аз си рекох наум „Ей сега вече ше я удуша тази.“ Всички стояха като парализирани. И тъкмо да стана и да се развикам, че това не е другарски съд, учителката каза:

„Второто дете е…“ и като в сън чух името на собствената си дъщеря. Не можах да повярвам. Забравих за доброволческата си мисия да спасявам бедната майка на Иван, раздалечих границите на кръвното за 3 секунди, готова да откъсна главата на всеки, който ми каже, че дъщеря ми сее зарази. А тя, милата, като чу името си, дотича весело, без никаква представа какво се случва и, естествено, носът ѝ течеше с издайнически, бистър сопол, присъщ на децата, които са постоянно по снегове, площадки и улици без шапка. Всички ме погледнаха ужасено, аз бях “онази-с-детето-със-сопол”!

Възвърнах си дар словото и тъкмо да започне скандалът, учителката видя, че всеки момент ще я осакатя публично, затова предвидливо плесна с ръце и каза: „Хайде, хайде, 8-и март е. Нека се повеселим!“ Всички изпопадаха от столовете от облекчение и се затътриха да пият сок по случай „най-женския празник“.

Аз, обаче, не бях приключила: „Утре ще дойда с бащата на детето при директора. Искам медицинската сестра да присъства, която да удостовери колко пъти дъщеря ми е идвала болна. След това ще подам оплакване, ще ви вдигна във въздуха!!!“ и отпраших със сополивото си дете, което така и не разбра защо не успя да си дояде сладките.

На другия ден, когато мъжът ми завел дъщеря ми на градина, учителките в хор му обяснили, че не съм разбрала, че те по-здраво дете от дъщеря ми не са виждали, че всичко е наред и няма смисъл да занимаваме директорката с такива глупости .

Размишления: В много държави, като Франция например, децата ходят болни на детска градина. Това при нас не се прави, защото на държавните институции не им се занимава. Не можете да спасите детето си от някой и друг вирус, макар че голямата ми дъщеря не боледуваше и чак при малката разбрах какво е да имаш болно дете всеки два месеца. Не се пренапрягайте в тази връзка, не обвинявайте никого. Вирусите са нещо нормално, болнавите деца – също, колкото и да е тежко положението. Щом тръгнат на училище, всичко се оправя и влиза в релси. Ясно е, че основният проблем на повечето родители е невъзможността да ходят на работа, но това е рискът да водите дете на детска градина – то се социализира и – съответно – разболява.

Facebook коментари