50 нюанса пъпки

Гергана Миланова е при нас, за да ни разкаже как си е пожелала големият ѝ син най-накрая да вземе да я изкара тая варицела, та да се приключва и с този дерт. Обаче нали знаете, че човек трябва да внимава какво си пожелава – така към големия син се присъединява и малкият, а също и бащата, и на Гергана внезапно ѝ се стъжнил животът. Все пак е намерила сили, макар и неспала от 2 седмици, да разкаже всичко доста смешно, така че ви го оставяме тук и на вас и тематично за 1 март ви пожелаваме да сте здрави и по-надалеч от шарките!

*******************

Когато в градината обявиха първия случай на варицела, вътрешно се помолих горещо големият ми син – почти на 7, най-сетне да я хване и да я изкара тая шарка, защото от септември ще е в първи клас и ми се виждаше направо нередно да се разболее от подобно нещо СЛЕД детската градина. Все си казвах:

„Какво толкова, една варицела, едва ли е толкова страшна, щом всички я карат… Я, Моника от съседната група я изкара с 1 пъпка, а пък Иванчо от горния етаж даже не разбраха, че я е изкарал“….

Изобщо, гонеше ме див позитивизъм отвсякъде пък и на мен ли – извинете, на МЕН ли, ще ми се опре някаква си там варицела?! Преживяхме скарлатина, пневмония, дихателни спазми, цепене на брадичката, откъсване на горната устна – та няколко пъпки ли ще ме стреснат….

Мисля, че когато съм си ги мислила всичките тези, Съдбата или Господ, или кой в каквото е избрал да вярва – се е смял няколко дни.

Надявайки се за баткото, някак тънко съм пропуснала, че първо – в този период ми предстои атестация на НОВОТО работно място и никак, ама никак не е подходящо да взема да отсъствам има-няма 10 дни; после – баткото (или Индивид 1) има братче (Индивид 2 – Корнишончето), което вероятно – само вероятно, ще се тръшне СЛЕД, а не заедно с него; и на последно място (но не по важност) – Индивид 3 или Баща им на тези двамата, също не е карал въпросната шарка.

И така, очевидно добре съм разсмяла Онзи горе, защото Индивид 1 се „нашари“ няколко дни по-късно. Имаше пъпки на места, на които никой никога не трябва да има, също и така и на места, на които не би ми хрумнало, че може да има – като между пръстите на ръцете, например. Опъпчи се качествено, но пък нямаше температура и всички пъпки избиха в рамките на 3 дни – и после вече беше въпрос на завяхване и отшумяване.

Излишно е да обяснявам, че всекидневието ми, дотук изпълнено със срещи с много хора, организиране на какво ли не и т.н., сега се превърна в безкраен кръговрат от мазане с гел против сърбеж, даване на имуностимулатор и повтаряне на новата любима дума в къщи „Престанидасечешешведнага“, допълнена от нежното и почти напевно (във високата октава!) „Щетиостанатбелези-чувашликаквотиговоря“.

И така, помните ли какво бях пропуснала, докато се надявах за баткото? Аха, една прекрасна събота Индивид 2 реши и той да заприлича на свеж, пресен корнишон, тъкмо откъснат от градината на баба.

Аз – вече гърмян заек при варицелоболни, смело заявих „Е, какво толкова, я батко му колко леко я изкара“, с което очевидно отново съм предизвикала Небесата да се посмеят и да ми приложат изненадваща Червена стая на „удоволствията“, като от оня, нюансовия филм. Само дето „удоволствията“ са точно толкова приятни, колкото да ти нашарят задника с каквото там се пляскаха главните герои, и после ходи обяснявай, че обичаш ванилов сладолед….

Индивид 2 качи температурата рязко през нощта и се покри с пъпки на всеки възможен милиметър по тялото си. Сега установих, че имало още неочаквани места за пъпки – например, в ушите, в устата, по езика, по гърлото и т.н., което, в комбинация с много високата температура, е направо съсипващо и за Индивидчето, и за майка му.

Някъде между високооктавното „НЕСЕЧЕШИ! Говоря на теб! Не на теб! На брат ти!“, установихме, че и номер 3 е болен.

Сега вече всекидневието се сви до мазане, молби, умоляване и почти рев някой нещо да хапне, да спре да мрънка – всеки от тримата, мазане, гонене за мазане, хващане, мазане, рев – в това число и аз!, умоляване за хранене, сваляне на температура, даване на лекарства…и пак отначало.

Дори едно минаване от спалнята до хола ми се виждаше като безкраен процес, защото първо минавах покрай Бащата и извиквах „Несечешиии“, после покрай Индивид 1 – крещейки същото, накрая сваляйки ръцете на малкото индивидче, повтаряйки същото на фалцет…и накрая почесвайки се сама себе си, щото като гледах как всички се чешат – и мен ме сърбеше!

За да е още по-весело, малкото корнишонче реши да се окаже алергично към варицелата (дааа, имало и такова нещо) и направи подуване на ларинкса, при което взе да се задушава, посивява – във всички 50 нюанса възможност, и накрая отиде към синьо.

Междувременно аз редувах ходене на работа, взимане на спешни 2-дневни отпуски, излитане от офиса на пожар в средата на работния ден и безкрайни безсънни нощи на сваляне на температура и носене на ръце, тихичко просвирвайки „Несечеши“ на мъжа, едното дете и другото дете, докато с палеца на някой от краката се опитвах да се почеша.

От солидарност, разбира се. Аз варицела съм изкарала в първи клас.

И сега да не мислите, че всичко е минало? Нееее….Баткото е с бронхит като усложение след шарката, ВЪПРЕКИ даване на имуностимуланта през цялото време; Корнишончето и Баща му са си все така шаркави, а аз в петък съм на работа. Не съм спала от миналата събота, ако не броя няколко придрямвания на обяд и в ранните сутрешни часове, когато температурата е свалена, а малчо е заспал за 2 часа от изтощение.

…..Чудя се, оная Червената стая от нюансовия филм, дали наистина е толкова кофти? Щото все пак има легло и е шумоизолирана….Би могъл да поспи човек…