Наближи ли септември, в международния интернет обмен започват да се появяват картинки и клипове на щастливи родители, които отпращат децата си на училище и танцуват весела пачанга зад гърбовете им.
Keshia Leeann Gardner
С годините оставам с впечатлението, че това е някакъв международен празник, който касае по-голямата част от света, но не и нас!
В България идването на учебната година никога, ама никога, не е била повод за веселие, купони, колене на прасе и производство на забавни клипове, които милионите български родители да гледат и да въздъхват облекчено „Ей, на!!! Тръгна най-накрая!“, a после да се тръшнат на дивана и да се затъркалят весело в облекчение, че са се отървали.
У нас учебната година идва заплашително, страховито – като зимата в Game of Thrones, само дето там зимата идва веднъж на незнамтиколко си години, а тук учебната година идва неизменно всеки петнадесети септември за ужас на изстрадалите родители.
Аз, персонално, смятам, че тази година няма да мога да я преживея. Не съм специалист, но ми се чини, че още миналата година, българското образование изсмука де що имах съпротивителни сили и ме остави да лежа напълно безпомощна на пода, та тази година ще завърши или с фатален край, или със санаториум, обслужващ психичното ми здраве.
Но какво толкова се е случило миналата година, ще възкликнете вие, а аз ще ви отговоря:
„Имах първокласничка и седмокласничка.“
Разбирате ли ме? Първокласничка… и седмокласничка.
Е, имаме и едно дете в яслените групи, но що се отнася до него, гледахме просто да е добре нахранен и с еднакви обувки, за да не се излагаме пред хората.
Но нека ви кажа как българското образование ме остави напълно изтощена, сянка на човек и превърна живота ми в ад.
Да започнем с разбор на седми клас:
Аз съм тази майка, която премина през горeщите въглени на подготовката за матурите за седми клас. Аз видях как река от пари, нерви и надежди се изля по посока на учители, за да се опитат да подготвят детето да се яви на най-страховития изпит в живота му, който ще предопредели ще се гордеем ли с нея следващите пет години или срамотно ще навеждаме глава, мърморейки „Еми, опита, ма нещо… не се получи“.
Една година плаках, пищях, крещях и изнасях ужасяващо дълги и скучни лекции на тема „Какво безрадостно, мъчително и страшно бъдеще ни чака, ако не учим“. Всяка лекция започваше с класическото изречение „Не мога повече!!!!“ и завършваше с „Ако ЕДИКАКВОСИ, ще ти взема компютъра и телефона“.
По средата на лекцията разказвах потресаващи истории за жени, които са загърбили ученето като млади и към днешна дата ходят из света тъпи, нещастни и с пробити чорапи – жертва на патриархалния ред и липсата си на образование.
Цяла година дебнах колко е прочела от Декамерон, знае ли какво е синекдоха, може ли да реши задача с октагонен басейн и седем тръби, които изливат вътре нещо напосоки, както и дали не играе тайно на World of Warcraft, вместо да наизустява части от Хъшове.
Това ме разсипа като индивид и докара сцени, които ни убедиха, че всички индийски сериали са по действителен случай. Майка със сари и червена точка влиза при дъщеря си и вижда как тя играе на компютърна игра. Камерата се завърта, всички гледат втрещено, звучи драматична музика, в стаята нахлуват всички съседи, роднини и врагове на дъщерята. Майката се провиква „Ти си срам за семейството“ и припада. Роднините я поемат, а дъщерята плаче „Майко, прости ми“.
Това беше сцената, която се разиграваше почти всеки ден и мисля, че никога няма да мога да се възстановя от този кошмар.
Но да беше само това… Отиваме в първи клас.
Тадааааа!!! Аз съм отново в първи клас. Отново трябва да подвързвам тетрадки, да осигурявам пастели, екипи за физическо, да изрязвам от картон безумни неща, за да бъдат залепени в безумни класьори. Отново събираме есенни листа, отново сричаме, а после четем. Отново има по няколко допълнителни помагала от различни издателства, които трябва да се набавят, отново трябва ставам в шест часа!
Освен това в първи клас има неща, наречени изходни и входни нива. Цялото ни усилие – интелектуално, физическо и емоционално е насочено да преминем успешно тези нива, за да покажем на света, че можем. Че можем да минем входа и изхода без проблем.
Голяма част от лятото пресмятаме текстови задачи и ще ви излъжа, ако ви кажа , че минава добре.
Аз: „Георги имал 11 круши. Иван имал 3 круши повече от него. Колко круши има Иван?“
Тя: „Много?
Аз: „Престани да се разсейваш!!! Георги имам 11 круши. ЕДИНАЙСЕТ!!! Иван има три повече от него. Колко са на Иван крушите?“
Тя: Три?
Аз: „Виж какво!!! На този свят… В ТВОЯ СВЯТ има само двама души. Това са Георги и Иван. Георги има 11 круши. Иван има повече от него. Разбираш ли? Повече!!! Иван е прецакан. Ох, не, обърках се, не Иван – ГЕОРГИ Е ПРЕЦАКАН. Той има само 11 круши. А Иван има повече – с три повече!!!
Тя: Да няма 14?
Аз: (падам на стола) Господи!!!!
Не смея да питам колко круши имат общо. Просто оставам така… и не мърдам. Защото нямам сили.
Но това е зад гърба ти, ще кажете вие, ако решите да ми говорите на „ти“, което никога не ми е било особено приятно.
Нищо не е зад гърба ми. Нищо! Иде втори клас и всичките му круши, ябълки, помагала, гланцирани блокчета, декларации за разрешение да се посети екскурзия ще нахлуят в живота ми с бесен ритъм.
Към него прибавете осми клас в съвсем ново училище, на съвсем друго място и нов, екзотичен език, който не само никой в къщи не знае, ами вероятно и целия квартал си няма понятие от него и няма да мога да крещя от кухнята, че не си е научила добре склоненията, защото нищо няма да отбирам.
А не знам дали споменах, че третото ми дете тръгва на детска градина за пръв път. Отсега съм в паника дали няма да попадне в група с дете, което се бие. Или самото мое дете да се бие. Или всички да се бият. Може би даже предпочитам всички да се бият, за да няма спорове и обвинения.
Дали ще има алергични към глутен, дали ще ни карат да правим сладки за коледното тържество? Дали той ще си научи песничката за тържеството? Въпроси, въпроси и все ужасни…
Чакат ме безброй родителски срещи, безброй здравословни, пълнозърнести закуски, правилно окомплектовани чорапи, тетрадки, чанти, лагери, екскурзии, въпроси тип „А как млякото става кисело и може ли да стане пак прясно?“ и безброй часове ставане по тъмно.
Не знам защо майките в чужбина толкова се радват. Не знам. Декларации ли не попълват, текстови задачи ли не решават, тетрадки ли не подвързват, помагала ли не купуват или не стават в шест с реалното усещане, че от децата им няма да излезе нищо свястно и всичко е по тяхна вина (на родителите, не на децата ).
Надявам се да ми вдъхнете кураж и да ме успокоите, че ще оживея и тази година и че децата няма да пропаднат и да отидат да живеят в каравана нейде из Добруджа, където по цял ден да се наливат с домашна ракия и да пеят фалшиво.
А аз ви пожелавам и вие да оцелеете и един ден и ние, като другите, да се радваме, че учебната година иде.
Дотогава, brace yourselves!!! Учебната година is coming!
Може би ще харесате
Още от Животът с деца
Несъществуващите проблеми, заради които се редиш на опашка
Едно от “забавните” неща в живота е, че той е пълен със ситуации, които не би трябвало да са проблемни …
Човек не е живял, ако не е пуснал пост в майчинска група
Александра Попова решава да пусне пост по някаква тема в група с майки във Фейсбук, но бързо се отказва. За …
Ако си мислите, че децата ви ще станат по-чисти и подредени като пораснат – лъжете се
Чували сме истории, граничещи с началото на хорър филм, в който майка влиза в стаята на тийнейджър (момче или момиче, …
