Днес споделяме с вас текст на Юлия Георгиева – е председател на борда на надзорния съвет на „Център за хуманни политики“ и член на управителния комитет на Евразийската мрежа за намаляване на вредите от употребата на наркотици.
Има опит като психолог по проект “Видове Импулсивност в Потребители на Хероин и Стимуланти”, провеждан от Virginia Commonwealth University и Българския Институт по Зависимости – София. От 2004 до 2016 година работи във фондация “Инициатива за здраве” – първата програма за намаляване на вредите от употребата на наркотици в България.
Притежава много богат опит в теорията и практическото прилагане на принципите на намаляване на здравните вреди от употребата на наркотици в България и в установяване, и поддържане на контакти с организации, работещи в световен мащаб за създаване на нови и успешни политики за употребяващите наркотици.
Юлия Георгиева. Снимка: Личен архив
Като доказан специалист в областта, Юлия Георгиева провежда и обучения за употребата на наркотици в училище и си дава сметка колко пропуски и несъвършенства има в начина, по който се работи с младите. Тя обаче си задава въпроса как може тази практика да се промени, за да бъде устойчива и ефективна, и намира отговор в изпитана и разработена програма за превенция. В момента, заедно със свои колеги, тя се опитва да даде началото на този метод у нас, и макар закостенялата система да не улеснява нещата, тя и колегите ѝ не се отказват.
Прочетете и другите нейне текставе, с които гостува на Майко Мила!: За хората и наркотиците и Напръскана с химикали мащерка – новата дрога на учениците.
******
Когато преди няколко месеца писах за новите психоактивни вещества, неколкократно срещнах репликата „Бог да пази децата ни!“ под статията си. Струва ми се безотговорно да оставяме цялата работа на Бог, който видимо е доста зает с огромното количество безобразия, които причиняваме на планетата, на себе си и на самочувствието му, като създател на цялата съвкупност. И ми се ще да поговорим за това като възрастни.
За двадесетината години, през които работя в сферата на зависимостите, винаги съм се чудила как става така, че превенцията в училищата или не се случва, или ако се случва, прилича на масово мероприятие от `60-те години на миналия век, на което ентусиазирана лелка обяснява с патос, как от наркотиците се умира незабавно. Малки дечица размахват знаменца и балони с надписи „Не на дрогата!“, а в очите им блестят сълзи, проронени за по-големите, излезли от пътя, батковци и каки. Вие се хоро, играе се футбол и всички си тръгват убедени, че никой от присъстващите няма да си помисли да употребява каквито и да е незаконни вещества до края на дните си.
Само след две – три години пубертетът е казал своето и същите тези дечица са заели мястото на смятащите се за безсмъртни каки и батковци от „тъмната страна“, и цинично се надсмиват над масовите мероприятия тип „Всички срещу дрогата!“, подплатени със „знанието“, че това е долнопробна лъжа, изфабрикувана от страхливци.
Недоумението защо целият този сценарий продължава да се случва отново и отново, винаги е било неотменна част от работата ми, но все се оправдавах с факта, че работя в сферата на намаляването на вредите от употребата на наркотици (т.е. работя с хора, които вече употребяват наркотици) и училищната превенция не е моя работа. Удобно оправдание, точно като оправданията на хората, провеждащи горните акции, и намиращи лесен и популистки начин за отчитане на дейност без измерване на ефективността ѝ. Дейност, която е много харесвана от политици и родители – от първите защото има медиен интерес и много, много шарени снимки с деца и балони, а на вторите – защото това не може да им се случи. Не и на тяхното дете! Нищо че помнят същите смехотворни акции от детството си, а и познават доста хора, които избраха другия път…
Получи се така, че през последната година и аз започнах да се занимавам с обучения за употребата на наркотици в училище и си дадох сметка колко несъвършен и незадълбочен е начинът, по който се работи с младите хора. Докато се опитвах да им обясня как действат наркотиците и какво могат да направят те, за да намалят вредите им, бях поразена от искрения интерес към темата, от блясъка на чистото любопитство в погледите им, което крещеше с всички сили „Искам да опитам!“, „Толкова е куул!“, „Искам да съм част от точно тази компания!“. Пълно отричане на всичко уж научено по време на т. нар. превантивни кампании, интернет и целия огромен информационен поток, който ги залива. И се замислих какво мога да направя, че тези млади хора да имат избор да кажат „не“ (или „да“), но в този момент да си дават сметка какво точно приемат или отхвърлят и защо, и как то е толкова важно за тях.
Тук някъде се намеси и Бог.
По същото време страхотната доц. д-р Жасмин Василева от Virginia Commonwealth University беше в България и спомена за концепцията на програмата Preventure. Бях безкрайно впечатлена – за първи път срещах разработен и проверен метод, който залага на работа с импулсивността, търсенето на силни усещания, чувството на безнадеждност и чувствителността към тревожност – все емоции и поведения, от които хората, които употребяват наркотици, са изтъкани. За първи път имах усещането, че имам отговори на въпроса как да работим с младите хора, така че не само да намалим броя на тези, които започват употреба на наркотици в училище, а и да се намалят общите нива на агресия, неприемливото поведение, като успоредно с това се увеличи мотивацията, успехът, и се подобри поведението на „калпазаните“, които са толкова непреодолимо притегателни за съучениците си. А точно тази тяхна популярност е страхотен начин да се изгради и силен „ефект на стадото“, който довежда до значително подобрение в поведението и на учениците изобщо.
Звучеше като приказка, като коледен филм с прекрасен край, като метод, заслужаващ поне Нобелова награда за мир!
Заинтригувах се дали е възможно (след Канада, Америка, Холандия и Обединеното Кралство) тази система да влезе и в България. Оказа се суперважно да познаваш правилните хора, които са толкова куул, че веднага запретват ръкави и правят възможното, за да може това да се случи. Само след месец доц. Василева потвърди, че имаме подкрепата на проф. Патриша Конрод (човекът, създател на програмата и неин основен двигател), която не просто се съгласи да даде разрешение за адаптирането на системата, а и го направи абсолютно про боно!
Освен това, едно от пътуванията на двама от колегите ми до Монреал, във връзка с други работни заетости, се припокри времево с тренинг по Preventure, провеждан лично от проф. Конрод, която без увъртания и формалности ги прие и обучи за работа със системата. (Безкрайно благодарна съм, че имам шанса да работя с д-р Георги Василев и д-р Кирил Бозгунов, които са част от борда и надзорния съвет на Център за хуманни политики, чиито председател съм.)
Супербързо, буквално като по поръчка, разполагахме с най-големия капитал за всяка подобна инициатива – имаме подкрепата на създателя на програмата, имаме двама български експерти, които вече са получили най-доброто обучение и са доказани професионалисти в сферата на зависимостите в страната. Имаме и доц. Жасмин Василева, която е готова да ни подкрепи с всичко възможно.
И тъкмо когато си мислехме, че няма какво да ни спре, стана ясно, че не е лесно да намерим необходимите средства за осъществяването на адаптирането и пилотирането на програмата в страната. Всъщност, нашите идеи не отговарят на философията на възможните държавни източници на финансиране. На тях им харесва да се правят кратки филмчета на стойност десетки хиляди левове, да се организират спортни турнири, да се правят концерти срещу наркотиците. Все неща, които са напълно ОК сами по себе си, но са и напълно неефективни за намаляването на употребата на наркотици след учениците и младите хора.
Мечтата ми беше да напиша този текст когато имаме хепи енд и очакваме съвсем скоро програмата да стартира. За съжаление, в този момент това не е така. Пиша го с надежда, че ще достигне до бизнес хората, до големите донори, до тези, зачитащи научно доказаните модели, до социално отговорните компании или поне до вас, които отделихте време да прочетете този текст. Моля ви, разкажете на повече хора, така че да имаме възможност да намерим тези средства!
Ако имате идеи, които могат да ни помогнат, моля пишете ни на: office@centerforhumanepolicy.org
Благодаря!
Може би ще харесате
Още от Животът с деца
Мислех, че дъщеря ми е злояда. А всъщност има хранително разстройство
Това е личната история на една майка, на която ѝ отнема 13 години да разбере какъв е проблемът на дъщеря …
Мамо, имаш сопол!
Теодора Илиева вече ни разказа за любовния си живот в Tinder. Сега на дневен ред е разказ за дъщеря ѝ, …
Първокласник в Испания
Дарина Рангелова е редовен гост в Майко Мила. Текстовете ѝ покриват всякакви сегменти от живота, което е съвсем нормално, защото …
