Третото ми дете на практика се самоотгледа

Да имаш три деца е велико щастие и ужасно, ужасно, ужасно много работа. Всъщност – по три.

Това важи с пълна сила, когато и трите ти деца са породени, както в случая с авторката на този текст Джил Солоуей Джонсън.

Тя си спомня много ясно момента, в който е осъзнала, че въпреки нейното чувство за вина третото ѝ дете ще се оправи в този живот по-добре, отколкото си е представяла.

Третото ни дете – Номер 3 – практически се самоотглежда, откакто се е родило.

Когато се появи, вече бях майка на две деца с разлика 1 година. Имах много видеа от първата му година, но той рядко се появяваше в тях. По-често го чувах, че плаче в миманса, докато камерата се фокусира върху нещо сладко, което правят Номер 1 или Номер 2.

Един от любимите ми спомени с Номер 3 е ден в парка.

Когато се чувствах достатъчно смела да напускам комфорта на дома си, обикновено ги водех в близкия парк.

По-големите деца се разкопчаваха, отваряха вратите на минивана и почваха да тичат в противоположни посоки, изоставяйки ме с Номер 3 (и голяма доза адреналин).

Бързо се окопитвах, грабвах Номер 3 под мишница и тичах към бебешките люлки.

Слагах Номер 3 в люлката и знаех, че не може да избяга никъде, което значеше, че мога да се концентрирам върху това да “паса” другите двама.

Един ден тичах след Номер 2 и Номер 1, докато извършваха подвизи, обикновено запазени за цирковите артисти и олимпийските бегачи. Номер 3 (както обикновено) наблюдаваше хаоса от люлката, където го бях стоварила, веднага щом пристигнахме в парка.

Аз бях майката на детето, което правеше циркови номера на самия връх на катерушката, както и майката на детето, което тичаше към хоризонта, твърдо решено да се отдалечи от мен колкото се може повече.

И – да, почти забравих – бях майка и на онова клето дете, практически изоставено в люлката (благодаря на човека, който е открил люлките с предпазител).

Последвалите събития се случиха за части от секундата.

Майчинският ми мозък въртеше на най-висока скорост. За части от секундата прецених кое дете е в най-голяма опасност и затова реших да спринтирам към онова, което се е засилило към улицата, тъй като знаех, че другото на катерушката има уменията да балансира поне още минута-две.

Третото в бебешката люлка нямаше къде да ходи…

Така че се впуснах да бягам след Номер 2, грабнах я и я заведох пак на детската площадка. Потна, с разтуптяно сърце, почти без дъх чух сладкото гласче на Номер 3, който се обръщаше към някой преминаващ в близост: “Хей, може ли да ме залюлеете? Мама е малко заета.”

Това беше моментът.

Стоях в парка и се чудех в какво се забърках – три деца в рамките на две години и половина. Стресирана, пълна с вина и кълняща се, че повече никога няма да изляза от вкъщи.

В онзи момент, когато чух Номер 3 да моли някой да го залюлее, си дадох сметка, че ще си е добре.

Беше се научил да моли за това, което иска, и е експерт в преценяването на ситуациите, в стратегиите даже. В търсене на най-добрия възможен начин да отговори на нуждите си.

Беше усвоил това умение през многото дни в парка, прекарани в люлката.

Толкова много вина изпитвах към Номер 3, който плаче в столчето в колата, Номер 3, който го няма на видеата, Номер 3, който гледа от люлката как другите деца играят.

ВИНА.

Обаче онази люлка му беше дала най-добрия поглед как работи животът. Научи го да наблюдава внимателно и да разбира фините нюанси в човешките взаимоотношения.

От тази люлка ме е наблюдавал как трескаво тичам след другите две деца и е осъзнал, че ако иска да си прекара весело в парка, трябва да намери някой, който да му помогне. Видял е, че ръцете ми буквално са заети.

Номер 3 сега е на 16. Уверен, независим, мил и винаги, винаги забелязва детето в люлката в парка, което може би има нужда някой да го залюлее.

P.S. Бих искала да използвам възможността да благодаря на всички онези хора, които намериха време да залюляват от време на време Номер 3. Супер сте!