Те всички реват! – мотото на българската детска градина

********************

2017 г. България. Малък провинциален град някъде там, край морето.

Държавна детска градина.

Едни родители решили да изпратят детето си да се социализира. Едно дете на 2 години и 5 месеца. Момче.

Градината е тази, която аз съм посещавал. Спомням си някакви неща със смесени чувства. Ходихме да я разгледаме. Същата е. Съ-ща- та.

Струва ми се тясна, мрачна, ниска и потискаща. Жена ми ме успокоява, че все пак и аз отдавна не съм 1 метър.

Решаваме да го пуснем в четвъртък, преди Великден. За един ден. Отиваме сутринта с моя синковец. Той хубав, спретнат. Чуден. С един касетофон се тътри към градината.

Носи си го като чанта, музиката бичи и въобще е пич. Влизаме. Радва се на някакви висулки. Аз му ги подухвам да се веят. Той ме копира и резултатът е рамото ми в плюнък. Някаква радост кипи в него. Аз съм на друг полюс. На друга планета съм.

Слизаме по стъпалцата към нашата група. Влизаме. Има-няма 10 деца. По-скоро няма. Всички ни зяпват. Някои започват да реват като ме видяха. Познават ме. Искат да ги взема.

Не мога, дете, не мога да те взема.

Къде е мойта мама?

Не зная, мила. На работа е сигурно.

Касетофонът бичи. Госпожата ни посреща. Тонът на госпожата е доста приповдигнат. Моя се навира в мене. Мхм.

Събличам го. Обувам му пантофите. Влизам с него. Говорим си, че ще остане да си играе с децата, с играчките, че има куп нови неща, има да ги разглежда два века и т.н. Слага касетофона на земята. Усилен е до дупка. Децата вече не просто го зяпат. Не мигат. Тези, дето реват, вече се дерат. В някакво очакване са. Очакването се оправдава.

Мойто чадо започва да танцува. „Зайченцето бяло“ е до дупка. Хили се и им танцува. На мен ми пада ченето. Госпожата ми казва, да си тръгвам. Аз – не. Убеден съм,че трябва да има някакъв период на адаптация. Имаме примери от Германия. Там ходят с родителите в началото.

Пак ме подканят.Трябва да се уверя, че това, което виждам, ще продължи. Той се заиграва. Хили се, показва някакви неща на децата. Добре. Аз излизам. Стоя до вратата скрит и чакам.

Аз знам какво чакам.

Виждам една ръка, опитваща се да отвори една заключена врата. Чувам….Чувам най-отчаяния плач. Плач от края на тая Вселена. Плач от безпомощност. Плач на плача. #защомеостави

На раждането му пак така стоях на една врата. Пък какво раждане беше. 5 пъти умрях тогава. 5 пъти. В този ден умрях още веднъж. Но някак пó ме болеше. 10 минути рев от дълбините.

Виждам, че госпожата го разнася на ръце. Утихва. Аз си тръгвам. Някой ми казва да дойда на обед. Това е пълен абсурд, казвам. Ако реве, ми се обадете.

ТЕ ВСИЧКИ РЕВАТ…. НЯМА КАК!

Кому е нужен този стрес? Кому?

Прибирам се бесен. На себе си, че съм го оставил. На СИСТЕМАТА! На методиката. На жена ми, че съм го изоставил аз. ЧЕ ЩЕ МИ Е СЪРДИТ, ДОКАТО СЪМ ЖИВ. Че и след това. Че ще помни! Че ще помни…

Мразя се. Телефоните мълчат. 1 час. Не записах тези на ГОСПОЖИТЕ. Отивам да видя какво се случва. Влизам. Мисля си, че го чувам още отвън. Слизам по стълбите и го чувам. На края на силите си. Казвам да ми го дават с багажите. Крия се да не ме видят другите деца, че пак ще зареват „що не ги взимат и тях?“.

Госпожата го носи. Гóрко плаче. Червен. Потен. Носи едно боядисано яйце. Стои в нея. Не се протяга. Няма тате, няма мате. Стои в нея. Сърдит ми е. #защомеизостави #защо

Взимам го. Гушвам го. Отпуска се, спира да плаче. Той е друго дете. Отчаян, посърнал, мрачен, изоставен. Плувам в очите на тъгата. Истинска и всепоглъщаща. Прибираме се. Аз съм по-бесен. Хем си знам, как трябваше да се случат нещата. Във вторник влизам с него. Идва вторник. Въобще не отиваме. Айде, в сряда. Сряда е. Отиваме. Пак двамата. Разговорите по пътя са оптимистични. Влизаме и се почва.

Остави го. Ела еди кога си.

Няма да може да свикне.

И все от тоз род. Аз съм категоричен, че без адаптиране няма да стане. ТОЙ НЕ ВИ ПОЗНАВА! Гледат ме на въпреки. Аз съм благ. Все още. Отнякъде „случайно“ се появява и директорката.

Какво сега? Просто го остави. Знаем, че ще му/ ви е трудно. Те реват тука, майките -отвън.

И така…

Да де, ама аз съм баща. И пак си знам… Германия така и така.

Щом е така, влизаш. Ама ще си играеш с всички.

Така се върнах близо 30 години назад. Видях се и аз до тая чиния, дърпайки една ръчка, за да може едно лайно да си отиде по каналния ред.

Имах чувството, че се върти така от 30 години. Може би то измерва времето тук.

Закуска – филия с пастет и айрян. Не.

Игри в салона. Всичко си е от едно време. Имаше едни топки – червени на бели точки, от една твърда гума. Все още са си там. Стана ми едно мило, та драго. Бягах и аз с децата, ритахме, по пързалката. Обратно в стаята.

Ябълка. Пак игри. Две деца се спъват, падат. Едното си удря брадата в главата на другото. Това с брадата реве. Намазват му брадата с плюнка и по живо, по здраво.

Мисля си, че плюнката-лек трябва да я дадат при Гала.

Музика. Там сме силни и двамата с моя. Госпожата по музика отбелязва, че съм за операта. Аз си знам. Мойто чадо през цялото време не искаше да им пея. Явно иска да къса билети преди това.

Обяд. Кюфте с картофено пюре и моркови с броколи (салата). Яде само хляб, а обожава кюфтета. Идва и другата госпожа. Започват се пак уговорките.

– Утре ще го оставиш и ще си тръгнеш. За 2 часа. После ще дойдеш.

– Ама той не ви познава.

– Е, нали сега се запознахме, как да не ме познава.

Офффффффф. На следващия ден сме с тази дето я познава. Вече. Посрещат ни. Толкоз ни се радват и толкова високо се говори, че моят се стресна и се навря още по дълбоко в мен.

Вече съвсем губя надежда, че ще се случат нещата. Обличам го. Подканвам го да влиза. Не иска. ТЯ го вика непрекъснато. Стоим на вратата и ТЯ се опитва да го вземе. Той се е вкопчил в мене и пищи. Иска да ѝ помогна да ѝ го дам. Казвам ѝ, че това няма да е начинът с това дете.

Щяло да стане. Всички били така.

Къде? В коя година? В кой строй? Вече не съм благ. Казвам, че не стоя ли с него, да се почувства уверен в обстановката, го взимам и повече няма да се видим. Повече няма да се видим.

Това не е нашата система. Това не са нашите госпожи. Те и двете са пред пенсия.

Това не е нашият век.