Терорът на въшката

Днес в Майко Мила! пускаме текст по една скъпоценна на сърцето тема за всяка майка – ВЪШКИТЕ. Ние, по-отлежалите във времето майки, помним сместа от газ, мас и оцет, памук, навит на молив, който се топи в отвратителната смес, и безкрайното пощене на гниди и въшки върху бял лист. Въпреки че тези времена отминаха, въшките очевидно са си вечни, и нашата авторка – Нели Трендафилова, е нападната от тях по всички фронтове. Много ѝ благодарим за смешния разказ и ѝ пожелаваме дълготрайа безвъшливост!

**********************

Веднъж гледах един захаросан филм със Сара Джесика Паркър в ролята на преуморена, работеща в офис, майка на две деца. Имаше сцена, в която детегледачката съобщава на Сара Джесика Паркър по телефона, че децата имат въшки – точно преди важна бизнес среща с Пиърс Бросман. Сара Джесика Паркър започна веднага да се дръгне по главата като гламава, а аз си помислих, че цялото нещо е изсмукано от пръстите. Във всеки случай засуканата Сара Джесика Паркър изглеждаше неубедителна в ролята на въшлясала майка!

Тази година моята любима дъщеря навърши първо кръгло десетилетие и като по часовник, влезе в пубертета и психически, и физически. Докато първото се изразява в слушане на досадна за родителството музика и още по-досадни променливи настроения, второто, освен в издължаването с половин глава, се изразява в едно непрекъснато, несекващо боледуване.

Детето ми се разболяваше много първите две-три години от детската градина, но после настъпиха блажени 5-6 години, когато се разболяваше рядко и за малко, въпреки всичките ски, разходки на -17, курсове по плуване през зимата и детски лагери на Северно море в началото на юни.

От това лято и паметното море, което напуснахме панически с 40 градуса температура, се заредиха болести. Германската държава (където живеем) плаща за гледане на болно дете 10 дни на година, които почти са изразходвани до този март.

Преди две седмици детето си докара ангина. Тъй като аз бях отсъствала цяла седмица преди това от работа заради грип, вкъщи си остана мъжът ми. Антибиотикът подейства, дъщеря ми тръгна на училище. През уикенда заради хубавото време направихме един преход с колелата и вечерта тя отново се тръшна с температура.

И двамата имаме проекти, вече сме пресрочили крайни срокове, не можем да отсъстваме. Майка ми може да дойде чак след седмица.

И сега какво?

Слава Богу, и двамата с мъжът ми имаме свестни работодатели и направихме нещо като смени. През настоящата седмица всекидневието ми изглеждаше така:

Аз ставам в пет, до шест и нещо вече съм в офиса. Работя и до три се прибирам. Мъжът ми е поработил малко от вкъщи, прескочил е до магазина за пет минути и тръгва в два на работа.

Играем си с детето, пиша имейли, варя чайове, сготвям две яденета и един десерт, в девет вече съм полузаспала. Мъжът ми се прибира залитащ от умора след десет и успяваме да легнем чак в 12. През нощта се будим през час да мерим температура, да слагаме капки или просто защото се притесняваме и не можем да спим.

В резултат на този режим в четвъртък съм се зомбирала дотолкова, че се съм на автопилот. Инженерът на проекта, по който работя, ми се обажда да ми каже че сградата не може да се захрани с парно, а трябва да се правят някакви сложни комбинации от газови котли, термопомпи и колектори.

При нормални обстоятелства тази новина би ме накарала да се метна на пода и да вия от горест, че трябва да преработвам сутерен за 3758 път. Сега успявам само да благодаря и да му пожелая приятна вечер (в два на обяд)

Вие сигурно вече се питате какво общо, по дяволите, има тази история със Сара Джесика Паркър. Стигнахме и до там.

В четвъртък вечерта пращам детето да си измие косата, която покрай болестите не е мита от две седмици. Когато тръгвам да я суша, установявам, че е ужасяващо, брутално въшлясала. Превъртам лентата и осъзнавам че тази седмица детето е спало в неговото си и в нашето легло, лежало е на канапето, както и че няма възглавница, одеяло, юрган или друго парченце текстил, в което да не се е отъркало.

И че след всичкото гушкане и при мащабите на въшлясването, няма как да не съм прихванала и аз.

Тази сценка се разиграва в девет и половина вечерта. Проверявам за денонощна аптека в интернет. Звъня на пожар на мъжа ми. Той не ми вдига. Когато се прибира, е 11 часа. Заявява, че няма да търси никакви денонощни аптеки по нощите, нито пък ще ми разреши да се мотая из нощен Берлин в търсене на шампоан за въшки.

Аз на другия ден трябва да придружа шефката на среща с бъдещата управителка на хотела, който проектираме в офиса. Управителката е дама с чип нос и сложна двойна фамилия, в комплект със съпруг с някаква титла. Свекърва ми гледа едни австрийски филми, в които стройни ботоксирани тевтонки на средна възраст изживяват любовни драми на фона на замъци или круизни кораби.

Тази жена сякаш е отлята по такъв типаж. На последната среща ме гледаше сякаш съм нещо изпълзяло от шахтата и се бях зарекла за тази да съм перфектно облечена, гримирана и с прическа.

Цяла нощ сънувам как се навеждам над някакъв чертеж и върху белия лист, под чипия нос на управителката, от косата ми започват да падат въшки, въшки, въшки.

На другия ден се появвям на срещата с прорасла къса прическа, след трети пореден изпуснат час за фризьор тази седмица, и сенки под очите като панда. Негримирана. Кой ще ти се гримира след 4 часа сън?

Косата ми е пълна с въшки и вече съм над всякаква суета.

Срещата мина добре, въшки не се видяха, дамата се оказа симпатяга и в крайна сметка дори ни покани като пробни гости в най-новия си хотел, преди той да влезе в есплотация.

В единствения ми почивен ден тази седмица ми предстои обезпаразитяването на жилището, на две деца и на нас самите, най-малко седем перални, 14 сушилни и изваряване на четки и гребени.

Една приятелка на дъщеря ми е при нас за уикенда, родителите ѝ са на спа и всичко е уговорено преди месеци. Със сигурност и тя е прихванала, а има коса до кръста. В неделя съм на работа, че сутеренът ме чака и имам да отработвам часове.

С деца реалността често е в състояние да засенчи всяка фикция.