Тате, напълних гащите!!!

Родителството не е цветя и рози, това всички много добре го знаем. Много често, особено в първите години, то е по-скоро осрани гащи – ние тази тема сме я развивали вече два пъти. Първият текст беше на Деница Гроздева – Детето каза: “Мамо, ака ми се!” и всичко се покри с… конфети, а след това Мая Рангелова ни разказа как един път отишла на кафене с две деца и те… сещате се… По тази причина разказът ѝ се казва Да отидеш с деца на кафене, да ти… и само чакахме да се появи естественото продължение на този разказ – до днес. Защото тук и сега се включва един силен мъж, който ще ви накара да квичите от смях с разказа си. Николай Липовански е бил на море с двегодишния си син и там му се случило нещо неописуемо… какво, какво – много ясно какво – осиране!

Балчик. Лято. Прекрасна утрин. Слънцето започва да напича. Човек търси да се отърка в някой по-дебел лъч. Всичко е чудесно.

Разбирам, че до обед ще се гледаме с още по-прекрасния ми сински син. Това леко ме напряга, но знам, че той е едно вълшебство и само ще се забавляваме.

Обличаме се. Спираме край морето зад един от хотелите. Свалям го от колата. Ще има и други деца, затова, вървейки към уреченото място, аз приличам на зле сглобено китайско нещо. Кола, мотор, топка, 2-3 търкала, въртележка (40см/диаметър) и някъде между тези неща съм и аз. Детето бяга около мен, радва се на живота.

Сядаме на масата. Поръчвам си кафе. На него – фреш. Има вече деца. По масата има солети и (по думи на жена ми) други боклуци.

Пристигат и други. На около 2 години са всички. Леко се гледат подозрително. Моят не понася да му грабят от ръцете. Посмее ли някой, е положен с искания предмет. В един момент, в този иначе прекрасен ден, напрежението ескалира. Някъде там, между солетите, търкалата, моторите, колите, разни финтифлюшки и очарователни детски личица, агресията взима връх!

Точно срещу нас е яхтеното пристанище. Решавам, че е най-добре да си хвана рязярения ангел и да го поведа на разходка. По пътя натам още е злобен и ми ръфа ръката.

Разглеждаме всичко друго, но не и яхтите. Гларуси разни, самолети, камъчета, точки, въжета, но не и основното.

Връщаме се. Тук трябва да уточня, че му махаме памперса и е без него. Вече сме на връщане от “разходката” и слизаме от мостчето. Делят ни няколко метра от края на пристана.

Сещам се, че не е пишкал, пък си изпи сока. Радвам се, че съм се сетил. Изпикавам го на едни камъни. Доволен съм много. На това място има две стъпалца, за да се качиш на алеята. Качвам ги аз. То се е закотвило долу и не мърда.

К’во става сега пък!

Тогава ТО си вдига главата и ме поглежда. Така може да те гледа само някой, който безумно се е насрал.

В главата ми е ураган от кръв, лайна, апокалипсис и мисълта, че не е акал от 3 (три) дни.

ТРИ ДНИ!!!

Защо на мен?! Защо сега?! Защо тук?! Опитвам се да овладея паниката и си казвам, че жена ми се бори с това всеки ден. И аз ще успея!

Все пак вкъщи се минира навсякъде, по всяко време. И аз ще успея!

Така. На метър от мен стои маркуч с кран за вода. Казвам си, че това е невероятна възможност. Отпада автоматично, след като виждам издутината на гащите.

Това са КИЛОГРАМИ ЛАЙНА!

Хващам го под мишниците и го вдигам, стремейки се да не правя много резки движения.

ТОВА Е МИНА, ВСЕ ПАК!

Виси като сопол и не мърда. В знак на солидарност, може би!

Нося го към WC-то на хотела (четири звезди), пред който сме седнали. Вече съм изтръпнал от ужас. Как ще го пренеса през лоби бара? По някаква, все още неясна за мен причина, решавам да го пусна на земята. Гледа ме все така опулено, но някак спокойно.

Чудя как да го пренеса до тоалетната. В този миг от тая сага, част от съдържимото в гащите се отронва през крачолчето и пада насред центъра на Вселената!

Тук изпадам не просто в паника. Чувам се да крещя “ПОМОООЩ”! Аз съм на 30 години, зрял мъж. Притичва се една от по-близките ми майки. Да си здрава до живот!

Тук ми се губят някви моменти. Овладявам паниката. В тоалетната сме. Не знам как сме стигнали до там, НО СМЕ ТАМ. Жужа е до мен. Три мивки с общ плот. Качвам го, за да ми е лесно да работя. Свалям му гащите.

Какво да ви кажа… Плача. Всичко от кръста надолу е кафяво. Предници, задници – ВСИЧКО! Вонята е неописуема. Три дни са това! В помещението има толкова метан, че ако се появи искра, ще избухне половината планета.

Вратите на тоалетната са отворени и непрекъснато минават хора, приключили със закуската. Това ме кара не просто да се потя, а да тека. Как дишаме – нямам идея…

Всичко е в лайна. Гащи – долни, горни, плот. Всичко! Мивката се запушва.

Why MEEEEEE!

Поглеждам към Жужа, опитваща се да натика гащите в торба, без да се докосне до радиацията. Лицето ѝ е в такава гримаса, че се чудя тя ли е, не е ли тя. Предлага да изхвърля гащите. Съпругата ми е забранила, щото къде ще му излезе краят? Навира ги някак и ми вади чистите дрехи.

Мойто чадо междувременно се радва на голотата си. Хили се в огледалото. Измивам го. Няма топла вода. Не ми пука. Обличам го. Поднасям си ръцете към носа. Искам да ги отрежа и да ги изхвърля в морето.

Пожелавам си да ми е вкусен обядът след половин час!

Радвам се, че оцелях…