Запознахме се с Таня Димитрова покрай нейната екшън история Детето ме заключи на балкона!, в която се оказва по пижама на -1 градуса и може би за пръв път се запознава с чувството за безпомощност.
Иначе е страшно опитен боец – не само защото е изкарала първите 7 след гимназията в Американската армия като медицински служител (в линейка и спешно отделение) и като специалист по кардиология. Подскачахме на всеки детайл от биографията ѝ, разпростряна на пет континента.

Служила е във военните болници на U.S. Army в Южна Корея и Германия, учила е наука за околната среда в Лондонския университет и енергетика, природни ресурси и журналистика в Калифорнийския (Бъркли), била е доброволец в център за диви животни в Намибия и учителка на местните деца, изследвала е околната среда в Централна Америка, пяла е български народни песни с тексаски баби…
И ето я днес, на разкошните 35, при нас. Издава онлайн научно списание за деца, готви се за преподаване в ново частно начално училище в София с фокус върху науката и води тренировки по пилатес за майки с малки деца в компанията на своята 2-годишна Айлия. И толкова харесва живота, че си е татуирала на ходилата един стих, който да ѝ напомня, че раят е точно тук.

– Здравейте Таня, чудесно е, че ви срещаме през лятото, за да ви видим татуировките на краката и да скъсим дистанцията с така оригиналния въпрос за тяхната история…
О, с удоволствие ще ви я разкажа. Преди години, в една от последните ми вечери в Калифорния, бяхме с приятели в парка Йосемити. Заговорихме се за поезия и всеки започна да споделя кое му е любимото стихотворение. Аз цитирах британския поет Джейми Макендрик с неговото Out There. Става дума за двама космонавти. Когато единият излязъл да се поразходи в космоса, се огледал наляво-надясно и казал на другия по интеркома „Абе, ние нали сме на небето? И казваха, че тук е Раят. Пък гледам, тук няма нищо! Дори молекули няма!“ А другият отвърнал „Аа, погледни към Земята. Това е нашият рай. Друг няма.“ И му намигнал.
Докато си говорехме за това стихотворение в парка, си бях вдигнала краката на една пейка и осъзнах колко прекрасно е всичко около нас. И реших да си татуирам последния куплет от него на ходилата, за да ми напомня, че съм в рая, всеки път, когато си вдигна краката…

Това е една от най-разкошните истории за татуировки, които сме чували, честна дума. Кажете ни сега как попаднахте в Американската армия?
Родена съм в България и имах доста обикновен живот до 17-годишна. През 2001 г., когато завършвах 11 клас в Класическата гимназия в София, баща ми взе зелена карта и заминахме за САЩ. Не съм от хората, обикнали Америка от пръв поглед, напротив. Беше огромен културен шок за мен и след като през 2002 г. завърших гимназия в Хюстън, щата Тексас, като някакъв тийнейджърски бунт реших да не влизам в университет, а в армията. Това всъщност не е нетипичен избор за младите хора в САЩ, включително за момичетата. И е доста добра опция, ако планираш висше образование, защото армията поема разноските по него след службата ти.
Какво ви беше най-сложно в казармата?
Характерната за армията култура да мислиш като един човек от цялото и с отговорност за работата на всяка брънка от колелото. Т.е., ако твой колега обърка нещо, независимо, че е новобранец, наказват всички. Всеки отговаря за всеки, което е абсолютно разбираемо, но много трудно за индивидуалист. Трябва да се пречупиш и да осъзнаеш, че времето вече не ти принадлежи.
И как ви мина времето там?
След като изкарах първоначалния двумесечен тренировъчен курс, започнах да уча (в рамките на армията) за emergency medic – хората, които работят в линейки и спешни отделения. Тренираха ни как да реагираме на всички травми, които могат да ти се случат при военни действия или обучения – от трахеотомия, през счупени крайници, до слънчев удар или измръзване. Първо ме изпратиха във военна база в Южна Корея, където изкарах 2 години. Беше страхотно, защото имах възможност да пътувам по време на отпуските в страната, която още през 2003 г. беше супер добре развита.

После специализирах кардиология и участвах като асистент по кардиология в над 300 ангиопластики. Беше супер удовлетворяващ момент от живота ми, виждайки как пациент, влязъл със сърдечен удар, се изправя на крака на другия ден и си тръгва. Но в един момент като че ли започнах да изпитвам страх при мисълта, че може да има и не толкова щастлив изход…
Някъде по това време гледах документалния филм на Ал Гор Неудобната истина/An Inconvenient Truth. Много ми подействаха посланията за климатичните промени и така реших да уча наука за околната среда в University of London, където се дипломирах като бакалавър през 2009 г.
Каква беше първата ви работа след армията?
Като модел.
Е, тук ни убихте…
Хаха, като модел за скулптури, в едно лондонско арт училище, докато следвах там. После се занимавах с журналистика, докато учих магистратура в University of California, Berkeley. Започнах със специалностите енергетика и природни ресурси. Докато дълбаех по темата за икономическата оценка на ресурсите обаче – например, да се изчисли колко ценен е един плаж сам по себе си при проект за застрояване – един професор ми каза, че хората не се вълнуват от финансови доклади. Трябва им истинска история, за да ги разберат.

Така отидох в Колумбия да разследвам обезлесяване на горите, причинено от нелегални златни мини. Беше доста екстремно – на местните всъщност не им хареса, че някой им се бърка в бизнеса и се наложи полицай да ме изпраща до летището. В Хондурас изследвах как могат да се развиват бананови плантации по екологично съобразен начин. В Мексико правих пак история за мина, чиято работа замърсяваше подпочвените води с арсеник. Тогава събрах проби от различни източници, които тествах после в лабораторията на университета и наистина бяха с много завишени нива.
Но малко по-късно станах танцьорка, хаха.
Е как така? То е чудесно да се танцува, ама след цялата тази наука?!
Въпреки профила, който имах – журналист с научен опит – не можах да си намеря желаната работа в медия. И доста се отчаях. Вече се бях занимавала със салса и кизомба в Лондон. В САЩ обаче кизомбата не беше толкова популярна и един изгряващ танцьор в жанра ми предложи да му стана партньорка. Така отново се преместих в Тексас, но в много по-хубав, либерален и одухотворен град – Остин. Разбира се, това приключение успя да ме задържи само година, защото нямаше достатъчно интелектуално предизвикателство в него.
Какво ви предизвика?
Станах учителка в чартърно училище (частно, но не „запазено“ за най-заможните, тъй като е субсидирано от правителството), където преподавах биология на деветокласници и анатомия и наука за околната среда на 11-и и 12-и. Училището беше много иновативно и имах пълна свобода сама да избирам начините, по които да преподавам. И така осъзнах, че учениците нямата достъп до поднесена на разбираем език научна литература и нови открития. По тази причина създадох дигиталното списание Science Journal for Kids, което адаптира академични статии на достъпен и атрактивен език.
И ето, всичко, в което бях скачала – журналистика, наука, преподаване – намери логичен завършек. А и списанието се оказа добър бизнес модел. Много научни лаборатории имат интерес работата им да бъде адаптирана на популярен език и да стига до повече хора – и покриват разноските по този процес.

Защо се върнахте в България, да не би да е заради мъж (за да скъсим още повече дистанцията)?
Хаха, мъжът се появи после. Списанието започна да се развива, но се запитах защо да правя дигитален продукт в Остин, където животът е много скъп. Мога да го правя и от България, нали? И така, по логиката на стартъпите, които почват проектите си в гаражите на родителите си, през 2016 г. се прибрах в София. Продължавам да развивам списанието и вече имаме над 120 статии на тема околната среда, биология, медицина, а отскоро и технологии. И 30 хиляди читатели месечно от целия свят, разбира се – по-голяма част са от САЩ.
Колко време останахте в „гаража“?
Хаха, не много. Всъщност много бързо заживях с настоящия си партньор, с когото преди това бяхме дългогодишни приятели. И малко по-късно родих Айлия.
Предполагаме, че много ви слушат вкъщи, все пак идвате от армията. Как се отразява този опит на живота ви сега?
Партньорът ми доста се майтапи с моята военна служба, но не е прав. Това си беше сериозно предизвикателство, което все още ме държи в отлична физическа форма заради всекидневното тичане и лицевите опори на ставане и лягане. Все повече осъзнавам, че заради този опит живея с усещането, че няма нещо, което да не мога да направя.
След като родих, например, много исках да тренирам нещо по-натоварващо от йога, но в компанията на дъщеря си. Започнах да търся места, където мога да го правя, и се оказа, че няма. И така реших да водя Пилатес за Мами в един детски център в София.
Вкарвате ли в часовете упражнения от армията?
Веднъж се опитах да вкарам Burpee – клякаш, от това положение скачаш нагоре, после правиш лицева опора, пак клякаш и пак скачаш… Много изморително се оказа за голяма част от групата обаче, така че поддържам по-умерено натоварване. Най-хубавото е, че децата играят около нас през това време, пълзят свободно, защото помещението е огромно и обезопасено, а едно от тях дори проходи по време на тренировките.

Много ми е важен този проект и ще се радвам, ако има все повече такива места, защото забелязвам, че за българските майки все още е много трудно да обръщат внимание на собственото си здраве и нужди. Като че ли има някакви социални очаквания след като родиш, целият фокус да е върху детето. Но какво по-хубаво от това то да вижда от ранна възраст, че се грижиш за здравето си, че физическата активност трябва да е естествена част от всекидневието? Освен това аз съм много по-спокойна, в много по-голяма кондиция в работата и родителството, когато спортувам.
Мъжът ви как ви подкрепя в начинанията ви?
Мъжът ми е страхотен. Той работи в рекламния бранш, но си взе 6 месеца отпуск по бащинство, за което работодателят му го подкрепи. Така и двамата бяхме около дъщеря си в първата година и сега тя има еднакво отношение към двама ни, вместо преференция и искания само към мен.
Той и досега върти голяма част от домакинството и не бих могла да се справя без неговата помощ, защото освен със списанието и часовете по пилатес, се готвя за първата си учебна година като преподавател на първокласници в Izzi Science for Kids – частно двуезично начално училище в София с фокус върху науката и изкуствата. Нямам търпение да започна, защото подходът е такъв, какъвто трябва да е, основан на практиката. И ако ще говорим за обезлесяване, ще тръгнем от засяването на семена и ще изследваме тяхното развитие. Ще си говорим за това кои растения имат нужда от слънце, и кои не и така ще свържем материала с този на колегите по география. Надявам се този модел да стигне до много повече деца.
Кои са любимите ви занимания в свободното време в компанията на дъщеря ви?
Всичко любимо го правя с нея. Спортът и пътуванията са само част от нещата. Още от Остин пея български народни песни – запознах се с едни разкошни баби, до които те бяха стигнали през 70-те години, и се включвах в техните сбирки. Тук продължих да пея – излязох на концерт в зала „България“ бременна в седмия месец, а после ходех с дъщеря ми. Бях и на TED конференция с нея, въобще – не се е налагало да мисля къде да я оставя, за да мога да правя нещо готино…
Имате ли белези от армията?
Имам две други татуировки, които са свързани с начина, по който се стече живота ми, заради армията. Преди да започна службата си, се прибрах в България и си татуирах на едното рамо йероглифа за път. И в следващите 10 години наистина се напътувах. Освен за държавите, за които ви споменах, бях доброволец във ферма за диви животни в Намибия, където водех и занималня за местните деца, с които учехме английски. Доброволствала съм и в зоопарк в Чили. Едно от последните ми пътешествия беше до Куала Лумпур в Азия. И докато се прибирах обратно с влак през транссибирската линия, си казах стига. Трябва да се установя някъде.

В Китай се бях запознала с едно момче, което ми помогна да избера йероглифа за къща. Като се върнах в София, отидох при същия татуист, за ми го направи. Беше много зает, болеше го гърба, изобщо не му се занимаваше. Но му казах „НЕ, НЕ, ТИ НЕ РАЗБИРАШ, ТРЯБВА ДА МИ Я НАПРАВИШ“.
Направи ми я на другото рамо и каза накрая „Ела след 2 години да ти направя и йероглифа за дете…“. Почти след толкова време се появи Айлия…
Може би ще харесате
Още от Жените могат всичко
Украинската депутатка Юлия Гришина: Трудно се описва войната
Можем да започнем този текст много емоционално. Можем да ви разкажем какво е над главата ти да летят военни самолети …
Ива Тодорова: “Между трагедията и комедията не минава граница, а време”
След като завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, Ива Тодорова започва професионалния си път на актриса на сцената …
Весела Бабинова, която мислим винаги и само с хубаво
Тя е една от най-популярните, умни, смели и талантливи актриси от новото поколение в българския театър и кино. От около …