С диагноза невроза след раждане: “Не познавам по-голям ужас от този”

Няма да спрем да говорим за депресията и за всички промени и проблеми с психиката ни, защото сме убедени, че въпросът за психичното здраве е от първостепенна важност.

Може да прочетете и някои от предишните ни текстове по темата: Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия, Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, Следродилното изтощение може да трае 10 години!, както и Нещо наистина не беше наред, след като родих.

Днес публикуваме текста на дама, която се свърза с нас и пожела да остане анонимна, но все пак иска да разкаже какво ѝ се е случило, за да помогне на някой друг в беда.

Говорим за натрапливата невроза, отключена след раждане, и се надяваме текстът и основният съвет в него – потърсете помощ!, да вдъхнат кураж на всеки, който има нужда от него в момента.

Тук няма да говоря за следродилната депресия, която отричах, а се оказа доста широко разпространена, а за неврозата, която отключих след раждането. И не става въпрос за онази невроза, с която всички се шегуваме, а за истинската – диагнозата.

Появата на детето ми беше най-щастливият момент в живота ми, докато комбинацията от бушуващи хормони и потиснати дразнители не ми изигра лоша шега.

Започнах да получавам натрапливи мисли как наръгвам мъжа си с нож, как отрязвам пръстчетата на детето си, как я тръшкам в земята, заливам я с вряла вода, как ѝ отрязвам главата и куп други ужасяващи неща.

Цял месец се измъчвах и обвинявах за мислите си, които се появяваха просто от нищото, докато извършвам ежедневни дейности или просто си стоя спокойна и щастлива, гледайки детето си как спи.

Не познавам по-голям ужас от този.

В един момент просто рухнах, разплаках се и споделих с мъжа ми какво се случва с мен. Той разбира се беше ужасен, но, забележете, не от мислите, които ми минават през главата абсолютно неконтролирано, а от факта, че досега не съм му споделила за проблема.

Казах му, че ми трябва помощ и трябва много спешно да отида на психолог.

Тук е мястото, на което искам да се обърна към всички с подобен проблем: потърсете ПСИХОЛОГ, а не ПСИХИАТЪР (с цялото ми уважение към психиатрите). Психиатърът ще ви изпише хапчета, които ще потиснат проблема, и когато ги спрете, ще се върнете в същия ад с двойна сила.

Тръгнах на терапия. Вече ходя от няколко месеца. Там ми обясниха причината, поради която се появяват тези мисли (забележете, не беше свързана с раждането, а с неща, заметени много преди това).

Всичките ми подсъзнателни страхове за близките ми хора, гарнирани с огромна доза любов, бяха накарали мозъка ми да създаде странни невронни връзки и да прегрее. В резултат получих тази невроза с натрапливости.

Не, вие няма да посегнете не детето си НИКОГА – това са просто проектирани страхове, появяващи се по възможно най-бруталния начин.

Потърсете помощ и говорете с близките си.

Един добър психолог ще ви даде не само обяснение, но и начин да се борите с проблема.

При мен вече е лош спомен, но признавам, че състоянието, до което ме докарваха тези мисли, ме убиваше емоционално и физически. Никога не съм се чувствала по- безпомощна и рухнала.

Тези неща са много важни, но понеже са ужасяващи, никой не говори за тях. Надявам се този текст да помогне на повече хора и да им даде куража да потърсят СПЕЦИАЛИЗИРАНА помощ.