Много разкази за коледни подаръци и преживявания прочетохме, но това ни влиза в топ 10! Снежана Апостолова ни изпрати този разказ за необичайния коледен подарък, който е направила на 7-годишния ѝ син – пътуване със самолет от Варна до София и еднодневна екстремна екскурзия в столицата. При това – в компанията на приятелка с още две деца. Както можете сами да отгатнете, нещата не са протекли по мед и масло, но поне всички ще се посмеем на техен гръб!
******************************
Искате ли да ви разкажа за нашия коледен подарък?
След като Х години бяхме неуморен донор на Хиполенд, Джъмбо и Комсед, стигайки до положение, в което вече не е останал неподарен подарък от преждеспоменатите магазини, ми хрумна „гениалната“ идея Дядо Коледа да донесе на сина ми билет за самолет. Той ще стане на 7 през януари и досега не се е возил на самолет.
На всичкото отгоре привлякох за идеята и една моя приятелка – тя реши да се включи с нейните 2 деца – на 5 и 8 години, момче и момиче, да пътуваме заедно за 1 ден до София със самолет.
Речено-сторено. План: на 28 декември взимаме вечерния полет Варна- София, спим при приятели , на другия ден отиваме на Зоологическа градина, плюс музей по избор и вечерта – обратно.
Така, дотук добре. Дойде заветният 28 декември. От 06,45 започваме да броим часовете до тръгването. Според вас колко пъти беше зададен въпросът: „Кога тръгваме?“. Аз спрях да броя на 999-тия път.
В 19 ч. най-сетне потегляме от вкъщи. През цялото време се чудя това дете как не си поема поне малко въздух между въпросите: Кога ще пристигнем?, Какъв цвят е самолетът?, Защо тате няма да идва?, Какво ще ми купиш от София?, Това ли е летището?, Какво ще ми купиш от София?, Защо не отговаряш?, Какво ще ми купиш?, Къде е бате? (големият ми син предвидливо не поиска да дойде), Къде са Ния и Филип? (това са приятелите, с които пътуваме), Какво ще ми купиш от София?
Тук вече бях готова да се връщам, но нейсе. Качваме се на самолета, потегляме.
Едното дете започва да крещи „Помощ, ще скачаме ли с парашут?“, другото – „Урааа, излетяхме!“
Пътниците мълчат.
Капитанът обявава: „Зона на турбуленция, моля, сложете коланите “.
Самолетът се разтриса, аз пребледнявам. Детето крещи “Урааа, обичам въздушни дупки!“
Пътниците мълчат. Другото дете се провиква „Аварийно кацанееее!“
Всички започват да се оглеждат, аз се правя, че ме няма.
Решавам да питам стюардеста може ли да заведа моя син да зърне пилотската кабина – мечтае да стане пилот, обяснявам. Тя супер любезно се съгласява.
Отиваме. Първото, което пилотът пита, е “Какъв искаш да станеш, моето момче?“
Моят се изцепва:
„Миньор!!!“
Най-сетне, в 22.20, кацаме. Братовчедът ни чака, ние отиваме у тях, приятелката ми отива да спи при техните приятели. В колата детето заспива, но продължава да мърмори насън: “Кога ще отидем в Зоологическата, какво ще ми купиш от София?“.
Пристигаме. Прегръдки, целкувки, моят се активира…, беснее още 2 часа. В 01,30 заспива. Аз се въртя цяла нощ, не мога да спя на чуждо място.
В 8 ставаме, чуваме се с приятелката ми и се уговаряме да се срещнем в 10.30 пред Зоологическата, че да изпреварим тълпата и да има места да паркираме. В 10.29 сме на мястото, пукната кола няма. Идват и те.
Влизаме – единствени посетители сме. Явор пак започва – Какво ще ми купиш за подарък? Какво ще ми купиш? Добре че в това времем носорогът започна да пишка, та той се разсея от внушителната гледка.
Започва голямото плюскане – уж не бяха гладни, а се започна от входа: Гладни смее!Добре че си ги знаем и сме готови с баници, солети, мандарини, вода, сок и други. Раниците започват да олекват.
Стигаме до мечката – замерят я с парчета от портокал под предлог, че ѝ дават да яде. Ужас, добре че няма други хора.
Работници, които правят някаква декоративна оградка, ни гледат странно. Няма как да се направим, че тези деца не са наши. Приятелката ми вика – „Ако не престанете, ще ви пуснем при тигъра!!“
Единият работник мърмори: “Какво ви е направило животното?“ Колко вярно…
След час и половина най-сетне сме на изхода и решаваме да хапнем някъде. Стигаме до пицария в центъра. Всички са много гладни, поръчваме. След като пристигна храната, установяваме, че сме поръчали за 2 дена напред… Междувременно децата бягат из пицарията, в тоалетната влизат поне по два пъти, уж да си мият ръцете. Не искам да знам какво правят там.
Сервитьорката, в опит да ги укроти, идва с някакви моливи. Всички искат едновременно кафявото. Сбиват се, сервитьорката съжалява, но е късно.
Дават ни останалата храна в кутии и ни изпращат по живо, по здраво. Мисля че бяха готови и да не платим, само и само да се изнесем…
Отиваме в Природонаучния музей. Минаваме всички етажи за отрицателно време. Мисля че касиерката не успя да преброи парите за билетите, когато вече хуните ни трополяха надолу. Май отгоре чух ръкопляскане и откъслечни викове “Ура!!”, от сътрудниците по етажите, които ликуваха, че нищо не успяхме да счупим.
Излизаме. Аз и Дени сме капнали, нейната приятелка ни кани да отидем у тях до полета – живее наблизо, в пряка на Витошка. Колебаем се, но сме толкова уморени, че не чуваме вътрешните ни гласове, които ни предупреждават с тези 3 деца да не атакуваме хорските къщи.
Пристигаме. Домакинята любезно прави пуканки на децата и ги инсталира в другата стая да гледат филм. Ние сме се проснали на дивана и дишаме тежко след преяждането в пицария и трамбоването нагоре-надолу.
Изведнъж се чува адски писък, подскачаме като ужилени – единият от нашите се почуствал заплашен и… оскубал момиченцето на домакините. Домакинята се връща с шепа руси косми в ръка… майко мила!!! След малко всичко утихва, децата са разделени в две стаи, тишина, ние пием кафе.
Уви, за кратко, след малко се чува трополене, нашите 3 и техните 2 нахлуват в хола, всяко с по един Нърф в ръка. Настава канско крещене.
Боже, кога ще стане 19, да тръгваме??
Домакинята е супер готина и не ни изгони, мъжът ѝ – също! След нас вероятно ще намират още 3 дена пуканки из цялата къща и ще се нуждаят от основно подреждане също.
Стигаме до летището. Минаваме проверка, забравила съм шише с вода в чантата. Служителката безцеремонно изсипва съдържанието ѝ в панера. Моят се обажда:
„Мамо, нали работиш на летището, защо те проверяват?“
Умирам от срам, отново…Служителката ме гледа криво.
Как да е, прибирам „сергията“. Отиваме на гейта. Естествено, пак решават, че са гладни, изяждат последните запаси. Крещят, че искат вода, но няма откъде купим. Останалите 119 пътници ни гледат със съжаление.
След малко започва гоненица – Слава богу, има много хора и успешно се правим, че децата не са с нас.
Оставаме последни, качваме се на автобуса към самолета. Намираме местата си. Децата се скарват кой с кого да седи. Всички пътници около нас ни гледат със съжаление.
Излитаме, сега вече и аз искам да викам: “Ура! Прибираме се!”
След малко идва стюардесата и ни предлага вино. Ехаа, как позна??
Кацаме. Искам да целувам земята, но се качвам на автобуса чинно.
А отвън татковците ни посрещат и питат невинно:
„Как прекарахте?“
Може би ще харесате
Още от Животът с деца
Мислех, че дъщеря ми е злояда. А всъщност има хранително разстройство
Това е личната история на една майка, на която ѝ отнема 13 години да разбере какъв е проблемът на дъщеря …
Мамо, имаш сопол!
Теодора Илиева вече ни разказа за любовния си живот в Tinder. Сега на дневен ред е разказ за дъщеря ѝ, …
Първокласник в Испания
Дарина Рангелова е редовен гост в Майко Мила. Текстовете ѝ покриват всякакви сегменти от живота, което е съвсем нормално, защото …
