С дете на летище

Михаела Георгиева е майка на почти двегодишно момиченце, която ще ни разкаже какво е да пътуваш сама с дете в самолет и да клечиш по летища, особено на летището във Виена. Там Михаела прекарва три часа, достойни за пълнометражен филм, но тя хубаво го е синтезирала в този текст, който сега ви поднасяме и ви заклеваме да прочетете – особено ако ви предстои да пътувате с деца! Be afraid! Be very afraid!! А след това си припомнете, че сме публикували и Трикове за по-лесно пътуване с деца (двупосочно)

*************************

Предстои ми пътуване до София с 21-месечната ми дъщеря: за втори път ще летим само двете.

Първият път тя беше почти на годинка, не ходеше, носех си я в раничката и единствената запомняща се случка беше скандалът, който вдигнах на един господин, който, незнайно защо, се беше залостил в продължение на половин час в тоалетната за майки с бебета, точно когато трябваше да сменя пълния памперс на дъщеря ми и, разбира се, в момента, когато извикаха пътниците на нашия полет за качване.

И така, мисля си аз, няма как да е по-различно този път – ще се справя. Да, обаче, има моменти, в които Вселената решава да си направи експеримент и да забърка всички статистически невъзможни вероятности в едно тържество на невероятните случайности.

Три дни преди пътуването съм болна като куче и на антибиотик. В деня на полета се събуждам с усещането за дупка в стомаха, гади ми се и въобще замислям се сериозно дали да не зарежа всичко и да се върна вкъщи, където да легна и да не се помръдна поне три дни.

В главата ми се върти в 3D сцената как припадам и как ми оказват първа помощ. Въпросът, който ме гложди обаче, е къде е по-добре да се припадне: преди качването в самолета или по време на полет? Е, ето сега имам шанс да тествам емпирично тази несъвсем дооформена хипотеза.

Стискам количката, поемам дълбок дъх и се устремявам към контролата за сигурност. Там на въпроса дали съм извадила всички предмети с течности ме заглождва мисълта за едни капки за нос, които пъхнах в багажа в последния момент, но не се сещам къде точно. Успявам да прикрия колебанието си и, слава Богу, рентгенът не хваща подлите капки, и преминаваме благополучно.

Вече сме в самолета: след като надлежно сложих пликчето за повръщане най-отгоре, с облекчение установявам, че гаденето е отминало. До мен седи младеж на не повече от 30, който не отговаря на моя поздрав, но след известно време, ей така, изведнъж, започва да се закача с дъщеря ми. Аз съм свикнала на обичайните въпроси за бебето, но този ме хваща неподготвена: не проявява ни най-малък интерес към името, възрастта, дали ходи на ясла и прочее. Само я гъделичка от време на време по крачетата и ръчичките, и услужливо ми задържа чашата с вода, докато аз жонглирам с бебето и сандвича, който ни раздадоха.

Това поведение ми е много съмнително: аз задавам няколко разследващи въпроса с цел да установя какво точно да си мисля за моя спътник – нямал деца, но обичал децата. Хммм, в ума ми изплуват две опции: социално неловък тип или човек с лоши помисли относно деца.

Най-сетне кацаме във Виена. Моят спътник предлага да ми помогне при слизането и аз се съгласявам, мислейки си, че той ще вземе поне една от трите чанти, които мъкна.

Но не би – човекът взима дъщеря ми и се запътва към изхода.

Единственото, което ме възпира да се провикна “спрете този човек – отвлича бебето” е фактът, че долу ни чака автобус до терминала и няма къде да избяга. Догонвам го, взимам си бебето обратно и съм почти убедена, че трябва да докладвам на Европол за този съмнителен господин.

Запътвам се към опашката на самолета, където разтоварват количката и другия ръчен багаж, който не се побира в кабината. Устремът ми е спрян от служителка на летището във Виена, която с леден глас ми обяснява, че ще си получа количката в София. Изпадам в паника и ѝ показвам трите чанти и бебето и настоявам, че са ми казали да си взема количката при кацане. Освен това имаме близо 3 часа до следващия полет!

Без успех: политиката на летище Виена е да не разтоварва колички, имало под наем на терминала. В последен опит да я разоблича настоявам да видя дали на етикета наистина пише София и виждам как тя преценява каква е вероятността да грабна количката, да метна бебето с все трите чанти и да пробягам разстоянието до терминала, където да поискам убежище и се позова на чл. 5 от Хартата за родители, пътуващи соло.

Единствено болката в стомаха ме спира да прибягам до този сценарий и примирено се отправям към терминала.

Пристигаме на гишето за проверка на документите, където дъщеря ми се опитва да премине нелегално границата, докато аз ровя едновременно и в трите чанти, за да намеря писмото от баща ѝ и убедя австрийския полицай, че не я отвличам. Чувствам се като многоръкия Шива, но в режим на остеритет – с две ръце трябва да поема 3 чанти, 2 паспорта, 3 документа и едно дете, което прави пети пореден опит да премине зад линията на това стъклено гише и потъне в дебрите на терминала.

Запотена, изтерзана, викаща на горкото дете и проклинаща на глас политиката на виенското летище относно количките, се отправям към гишето за информация, откъдето се наемат колички.

Лош късмет – не са им останали никакви. Препращат ме към съседно гише, където също нищо не е останало. Единственото положително в ситуацията е, че покрай тътренето ни от гише на гише е минал около час от престоя ни. Намирам свободен кът с една осмоъгълна структура, наподобяваща басейн – явно предназначен за деца. Отдъхвам си – най-сетне някой е помислил за изтерзаните родители без колички на виенското летище и им е предоставил място, където да оставят децата да щъкат свободно в сигурно и оградено пространство.

Облекчението ми трая 2 минути и половина – толкова бяха необходими на дъщеря ми да открие, че може да се покатери, прекрачи оградата и избяга на свобода. И ето ме мен, като Рамбо в “Първа кръв” – моментално претеглям в ума си капаните на виенското летище и каква трябва да е следващата ми стъпка: грабвам само чантата с документите и парите, зарязвам останалите две и с подскоци настигам дъщеря ми, която вече е в магазина на Версаче и две мазни ръчички са на милиметри от най-новата рокля в колекцията, гордо изложена на манекен на първа линия.

Обзема ме тих ужас, но не мога да преценя дали заради осезаемата възможност манекенът да се стовари върху бебето или заради вероятността да се наложи да заплащам роклята.

Отдалечаваме се на безопасно разстояние от шопинг зоната, но дъщеря ми е оценила комичността на ситуацията да я гоня по летището и продължава да търси начини да се отскубне от мен и с кикот да изчезне зад някоя стъклена врата или коридор, където започва игра на криеница: тя се спотайва като мишка и не отговаря на моите викове да се покаже, а аз се заклевам, че на връщане ще си нося термален бинокъл в чантата с памперсите.

По уредбата за Н-ти път звучи предупреждението да не се оставя багаж без надзор и че глоба от 35 евро грози нарушителите. Вече подготвям наум защитна пледоария в случай, че някой докладва моите две безнадзорни чанти – как това е най-некомфортното летище за родители, особено тези, които пътуват сами с децата си!

И изобщо да не ми хвалят „шопинг и дайнинг“ възможностите на летището. Не ща Версаче, не ща Старбъкс, даже и Моцарт Кугел не ща! Ето, пушачите си имат аквариум с висока концентрация на никотин, която им държи поне за един презокеански полет. И аз искам подобен аквариум за родители с деца – направо един паноптикум да ни подготвят, първа ще съм там!

Междувременно дъщеря ми е открила ескалатора – тези, хоризонталните, които се движат с десет стотни от секундата по-бързо, отколкото ако си на собствен ход.

Препускането по летището най-сетне придобива цел и посока: през следващите 45 минути преминаваме по ескалатора отново и отново – безспир и без колебание.

Крачкомерът ми прегрява, преизпълнила съм на 300% плана за деня: напът съм да достигна ново ниво на атлетически умения и се замислям дали да не предложа нова спортна инициатива само за родители: нещо като „Iron Parent – airport edition“!

До полета ни остава половин час – време е за тоалетната. Повечето родители сигурно знаят, че тоалетните за деца са също и тоалетни за хора с физически увреждания. Дотук добре, само че във Виена тези тоалетни са автоматизирани. Сиреч, няма резе или ключ, а бутон, който затваря вратата, отделен бутон, който я заключва и трети бутон, който я отключва.

Представете си неустоимото привличане, което всички бутони крият за малките детски ръчички; добавете и липсата на количка или друго ограничително средство, което да увеличи разстоянието между вашето дете и тези бутони поне за минута, която на вас, като на един трениран родител, ви е предостатъчна, за да ползвате тоалетната.

Имайте също предвид, че вратата се отваря тежко и тържествено и в пряка видимост към ескалатора, който е като един конвейер, доставящ делегати за поне едно мини-ООН.

Ето сега може да разберете моята дилема: да приема ли съвсем реалната възможност една тържествено отваряща се врата да разкрие голия ми задник (със сигурност и за това има глоба от 35, че и повече евро!) или напук на родителския ми инстинкт да използвам колана на дънките си, за да вържа временно малката изследователка за тръбата на мивката.

Най-сетне сме в самолета: трите чанти са напъхани в три различни багажни отделения, бебето стои кротко в скута ми и все още не си е прищипала пръстите на колана, торбичката за повръщане очаква прилежно да влезе в употреба, макар че, както сигурно е станало ясно, тя има по-скоро символна роля на потушител на моите обсесивно-компулсивни изблици. През място от нас стои мой сънародник, който учтиво поздравява и за голямо мое облекчение не проявява ни най-малък интерес към мен или бебето, нито пък раздразнение от това, че дъщеря ми прекарва почти целия полет до София в методично отваряне и затваряне на люка на прозореца.

Кацаме в София – и мисълта, че това изморително пътуване най-сетне привършва, ми дава прилив на енергия! Минути ме делят от моите мили родители, с които сборно най-сетне ще достигнем необходимия брой ръце за пренасянето на всички багажи и едно много немирно малко дете. Подавам паспортите за проверка и в този момент до мен изниква полицай, който взима документите ни и любезно ми казва да го последвам.

Първата ми мисъл е, че това е допълнителна проверка, за да разсеят всякакви съмнения, че отвличам (или в случая, „довличам“) детето в София. Не е това – заподозряна съм, но не за отвличане. Едва сега се сещам, че когато аз и поне 1/3 от пътниците на самолета преминахме вратата, за да влезем в терминала, се задейства алармата за сигурност. Та в момента въпросният полицай и колегите му, с които разменят оперативна информация по телефоните си, се опитват да издирят всички заподозрени, които във въпросния момент са преминавали през вратата.

Питам полицая какво точно кара алармата да се активира и отговорът ме смущава дълбоко:

Радиация!

Веднага в мозъка ми изниква подозрението, че онези прословути коларголови капки, за които смътно си спомням, че пъхнах някъде в последната минута, са активирали системата за сигурност. Този ужасен кафяв цвят със сигурност се дължи на някаква радиация!!

Честно казано, моето притеснение в момента е, че въобще нямам идея къде са въпросните капки и колко ще е ужасно, ако извадят всички партакеши от всичките три чанти. Стигаме до вратата и полицаят ме кани да преминем отново – аз пристъпвам неуверено и за голямо мое облекчение алармата не се задейства. Отдъхвам си, полицаят се извинява за неудобството и веднага праща заръки на колегата си, да намери и спре “онази, другата жена с якето”. Запътваме се към изхода и почти съм се примирила, че сега ще получа количката ни, счупена на две и омазана с керосин, докато куфарът ни все още си седи в някой хангар на Виена.

Но, о, чудо – куфарът и количката ни излизат най-напред от багажното и невредими; дъщеря ми цвърчи от удоволствие, че количката ѝ най-сетне се е завърнала от своята одисея. Напрягам мускули, за да избутам едновременно един 25-кг куфар и количката с трите чанти плюс бебето – последни метри до финалната права…

Пристигнахме – ураааа!

И така, мили родители, ако ви предстои да пътувате сами с децата си:

1. Наспете се добре преди това, заредете се с високопротеинови десертчета за енергия, вода не ви трябва – в краен случай, пийте вода само десет минути преди кацане и ако имате поне час до следващия полет.

2. Не преминавайте транзит през летище Виена. Ако все пак летите оттам, носете си раница, слинг или която и да е друга допустима джаджа, която би могла при нужда (разбирай, неминуемо) да послужи като временна усмирителна риза за отрочето ви

3. Ако някой спътник ви предложи помощ с детето, непременно уточнете, че имате нужда от помощ с пренасянето на багажа, не на детето ви

4. Ако все пак е възможно някой да пътува с вас – дядо ви, съседката от долния етаж, пети братовчед по майчина линия, приемете помощта с отворени обятия – направо им купете билети и инструктирайте как успешно да удържат детето ви да не разкопчава колана си и тича по пътеката на самолета при излитане или кацане

5. Не се опитвайте да пренасяте плутоний през летище София. Не е 100% сигурно, но може да ви хванат в момента, в който тътрите куфара към изхода.

6. И накрая, въоръжете се с търпение и не се нервирайте, когато някой ви пожелае “приятно пътуване”.

Post Views: 863