Спрете Земята! Искам да сляза!

Какво се върти в главата на една майка, докато се опитва да приспи детето си и изпуска редкия шанс да се види с приятелки “по женски”.

Нашата авторка е записала мислите си преди време и ни ги изпраща сега, предпочитайки да остане анонимна, вероятно от свенливост, и ние уважаваме това.

Ужаваме и даже подкрепяме и позицията ѝ, че родителството е по-скоро влакче на ужасите, отколкото разходка в парка. Ето какво има предвид.

Всеки автор твори своите произведения в някакъв контекст и за да разберете (и съпреживеете) по-долните ми „гениални” разсъждения, първо ще ви запозная именно с контекста, в който се родиха.

Тиха лятна нощ…

По-рано през деня приятелки са се обадили (нещо, което, за съжаление, се случва все по-рядко), за да ме поканят на късно европейско кино (последната подробност е с цел самоизтъкване), както и да пийнем 1-2 преди това.

Уговаряме си среща в 8 и половина, а аз се “договарям” с мъжа ми да приспя девойката, тъй като той доработва от вкъщи, и след това свободно да си изляза “по женски”.

В 7 и 30 къпането е минало успешно, вечерната каша е изядена, момата протърква с ръце очи (всеки родител знае, че това е заветен сигнал да се изстреля по най-бързия начин към кошарата)…

Два часа по-късно вече съм изпуснала аперитивите, очевидно ще пропусна и филма. Правя се на заспала (докато детето неуморно подскача из кревата… и по главата ми) и разсъждавам дали ако се класирам за автърпартито, изобщо има смисъл да излизам, или направо да не си легна, че утре цикълът се завърта отново точно 6.

Та, седя си в тъмното и с тон на Кашпировски повтарям: „Мама спи вече. Лягай и ти. Мама спи”…

В такива „тъмни нощи” се раждат мисли като тази, че: „Майчинството е като влакче на ужасите – качиш ли се веднъж, няма слизане в следващите 16-17 години”.

Почваш ентусиазирано, приятели те надъхват – „Голям кеф! Велика емоция!”, затягаш неуверено коланите и си казваш, че щом други могат, значи може и да не е толкова страшно. При първото изкачване почваш леко да се съмняваш и неудобно да се озърташ дали някой друг също не обмисля да слиза.

И след това се пускаш.

Пищиш, махаш с ръце, адреналинът (а може би е налягането?) те бие в ушите, може и леко да се поизпуснеш… (точно като при раждането).

И после се почва – кърмене, шишета, защо реве, ама ЗАЩО?! Тъкмо „овладееш” някой етап от майчинството, глътнеш малко въздух и си помислиш, че може би не е чааак толкова страшно, и почва новото пускане надолу – пищиш, махаш с ръце, четеш с обезумял от недоспиване поглед „10 безотказни начина бебето да спи цяла нощ”, „Колко дни е нормално да не ака”, пиеш кафе от тенджера, пиеш вино от чаша за кафе (като спреш да кърмиш, разбира се) и оцеляваш…

Редуват се кратки (но животоспасяващи) периоди на спокойствие с нови и нови предизвикателства и трудности. Тъкмо се е захранило детето, че и кухня е прояло, и започва „спускането” на зъбите.

Пак се пооправят яденето и спането, и детската градина чука на вратата. (Само майка, преборила се с ИСОДЗ и оставила за първи път отрочето в държавна институция, може да разбере този ужас, но в онази топла лятна нощ преди близо две години, това беше все още далееечно спускане.)

Влакчето на ужасите не е непременно нещо лошо. Да, страшно е. Да, понякога ти се иска да не се беше качвал. Да, треперят ти краката, а може и да се изповръщаш (няколко пъти). Но, тъкмо си слязъл, усетил си твърдата земя под нозете и… искаш пак да се качиш.

Защото емоцията е страхотна.

А при родителството тази емоция е любов – опияняваща, всепоглъщаща, оставяща те без дъх и със силно разтуптяно сърце.

Но да се върна на влакчето. И по-точно на онези моменти, в които се носиш с бясна скорост и имаш чувството, че няма да успееш да слезеш жив.

За мен такъв момент например беше следродилната депресия. Хубаво е, че с интернет и достъпа до всякаква информация, вече има много статии и лични истории за „тъмната страна” на майчинството. Но за това друг път, че този текст се опитва да е смешен.

Вместо край да споделя личното ми виждане, че е важно бъдещите родители да са подготвени. И под „подготвени“ имам предвид не да са изкупили някой магазин за бебешки стоки, а да са осъзнати, че не всичко ще е „цветя и рози”, въпреки че и изказвания в другата крайност („Ооо, ще видиш”) могат да нанесат също толкова щети.

Раждането и отглеждането на дете си е нашето лично „возене” и това, което ни се случва на нас – дори и да прилича доста на някое чуждо „возене”, не е същото.

Така че, мили родители, пуснете една въздишка за аперитива и за филма и стягайте коланите!