Ремонтът

2025 година.

От няколко години в София текат шестнайсет паралелни ремонта – освежаващ ремонт на Витошка с цел паветата да придобият цвят на по-златист хамстер, нов ремонт на НДК, който да поправи щетите от предните пет ремонта, и още десетина ремонта на Граф Игнатиев, Раковски и околните улици и градинки, с обещанието след тях София да получи нечуван и невиждан от никого облик, и да бъде разпознаваема с невъоръжено око на сателитни снимки от Космоса.

Една неповторима комбинация от площад в Македония, сух фонтан в Камбоджа, скосен тротоар в Монголия и всичко това – обвито в деликатната, ненатрапчива атмосфера на Димитровград по изгрев слънце!

В последните години прирастът на населението в града отчита невероятни флуктуации – от една страна то спада, тъй като някои от по-изнервените жители на града редовно се изпозастрелват едни други в задръстването по улица Раковски, защото в изблик на глупост са си представяли, че като минат светофара на Френската в петък, и айдеее, едва ли не, ще успеят да се върнат вкъщи за семейния обяд в неделя!!

По-реалистично настроените от тях обаче, които са обещали на родителите си в Младост 4 тази Коледа да се приберат за празниците, но виждат, че Бъдни вечер ги хваща на кръстовището на Витошка и Патриарха, просто изпиват предварително подготвената капачка с отрова и остават там завинаги – като един артефакт, като един видим резултат от инфраструктурния прогрес на столицата.

От друга страна, ремонтите влияят и положително на прираста – в задръстването много млади хора се намират по интереси и нужди. На един ще му потрябва мокра кърпичка и аспирин, защото новият грипен щам го е стоварил, докато чака да светне зелено на булевард България; на друг на Черковна и Мадрид му свършва сухия хляб и моли съседа по платно да му услужи със сухар.

Така, неусетно, между хората разцъфва любовта и младите се взимат – жената със синия Опел Корса се нанася у стабилно изглеждащия младеж с Фолксваген Пасат, който е много примамлив – автомобилът има достатъчно голям багажник, в който може да се правят, раждат и отглеждат и деца, а при по-добра организация, в него – точно до пожарогасителя и аптечката, може да се усвои пространство за малка баня, плюс остъклен балкон, с добра видимост към светофара.

В задръстванията започват да се търсят най-вече автомобили, заседнали на комуникативно и същевременно – тихо място, в близост до паркове, поликлиники, училища и големи хипермаркети. Най-предпочитани са автомобилите с пет врати и изложение юг-югозапад.

Бебетата, заченати в тази булевардна любов, се раждат директно на платното, там и израстват, и постепенно разделението на „селяни“ и „граждани“ отпада – децата започват да се делят на такива, родени в задръстването в Синя зона (по-яки), и на такива, родени в задръстването в Зелена зона (не чак толкова яки). Родените в задръстването отвъд двете зони автоматично се превръщат в Много Задръстени (бивши „селяни“).

Появява се инициативата Първи Частен Хаспел – две въжета, опънати на кръст между крайните квартали на София, към които всеки се закача, където му падне, и се откача, където му падне (или просто където падне).

Цели семейства се закачат сутрин на хаспела в Надежда и всеки поема по своя път – майката пада на Орлов мост, бащата – на Тодор Александров, децата пред Испанската и Математическата, и после вечерта оцелелите се връщат обратно.

Жителите на града също започват се делят на два типа – тези, които помнят София преди ремонтите, и тези, които не я помнят, защото междувременно са развили деменция, като защитен механизъм срещу новите плочки из града, а може би и ЗАРАДИ тях – по подобие на описвания в научните трудове ефект на синтетичните наркотици върху мозъчната кора на младите плъхове.

Нерядко по ремонтираните с новата настилка улици могат да бъдат видени граждани във видимо неадекватно състояние, които лежат върху нея и я ближат, твърдейки, че чуват гласове отдолу.

Двете групи граждани от време на време се събират в градинката на „Св. Седмочисленици“ (защото всички пътища в София водят към нея), за редовната беседа с проектанта на всички ремонти в града. Там те могат да Го видят, да се докоснат до Него и да чуят от извора на иновациите какви промени ги очакват в следващите месеци.

Мястото на срещата не е избрано случайно – откак е обновена преди няколко години, тя е новият символ на столицата и първа гордост на Проектанта – и на неговите близки и роднини, с които почитателите на проектите му се изчерпват, но човек не трябва да очаква да бъде харесван от всички.

Градинката пред Св. Седмочисленици. Снимка: Карина Караньотова

Градинката е нагиздена и нагласена, така че максимално да се доближи до скъпите спомени на Проектанта от първата му детска екскурзия до Димитровград, който той, незнайно защо, нарича Мюнхен. Там, някъде през 74-а година, той е видял смъртоносно красив сив плочник, върху който вятърът артистично довял и разпръснал парчета мукавени кашони – и изведнъж всичко в живота му се е преобърнало! Още в този момент малкият тогава проектант е знаел, че някой ден ще стане голям Проектант и ще превърне София във втори Димитровград, пардон – Мюнхен, и ще я застели със сив тапет, игриво напръскан с елегантни бежови лекета.

Да, вярно е, че нещата не се получават лесно – в началото има недоволни и обидени граждани, а някои по-емоционални от тях даже споделят необмислено, че настилката на градинката поразително наподобява разцветката на балатума в поликлиниката в Симитли (докато тя ВСЪЩНОСТ наподобява мушамата, използвана вместо врата за външните тоалетни по селата из Северозапада – но нека не ги съдим строго, хората лесно се объркват, когато са афектирани).

По-обидените си поискват обратно асфалта, с все дупките в него, а най-отчаяните са склонни да си вземат дори и само дупките, само и само да не е балатумът.

Проектантът обаче не е човек, който се засяга лесно. Той знае, че няма кой да го бутне и че детските мечти са за това – да се преследват, дори и срещу теб да стоят няколкостотинхиляди недоволни и неграмотни идиоти, и труповете на тринайсет кокер шпаньола, собственост на възрастни софиянки, които (кокер шпаньолите, не софиянките), като отишли на първата си разходка върху новата настилка, получили схващане от ужас и умрели на място – ей така, разчекнати върху мюнхенския балатум.

Някои от по-напористите граждани дори отиват по-далеч и дръзват – представете си, да искат обяснение от Проектанта, задавайки Му въпроса КАКВА Е ТАЯ ПРОСТОТИЯ, ЗА БОГА?? КАКВА Е ТАЯ ГРОЗОТИЯ? ЗАЩО ПРЕВРЪЩАТЕ ГРАДА НИ В СЕЛСКА БАНЯ?

Обаче той да не е нещо длъжен да им се обяснява?!? Той да не е там, за да се съобразява с нечии прищявки и желания?!?

Еми не, не е. Той е там, за да осъществи мечтите си и никой не може да го отклони от тях. Пък и на него балатумът си му харесва, създава му един топъл, домашен уют – така че гражданите могат да ходят да се застрелят някъде (например на Попа), а той смело продължава напред с модернизациите.

Сред тези модернизации е и пускането на движението по Граф Игнатиев – вярно, първоначално замислено за ноември 2018-а година, но всички знаем, че когато става въпрос за изпипване на детайли по един шедьовър, времето престава да е фактор. Микеланджело да не би е да бързал да покаже статуята на Давид?? Да не би някой да му е давал зор – айде, бе, Мики, фугираща смес ли чакаш, та да я покажеш тая статуя?

Не – всички са чакали търпеливо авторът сам да реши кога ще разкрие скулптурното съвършенство.

Настилка – съвършенство!

Така че, в края на краищата, граждани, ние какво искаме? Къде сме тръгнали? Не стига, че ни правят градинките по образ и подобие на площадите в Мюнхен, не стига, че имаме велоалея по „Раковски“, където съществуват данни, че миналия март е минал един велосипедист, не стига, че разполагаме с биде насред единствената пешеходна улица в столицата, ами сега и недоволстваме за едни фуги и плочки.

Еми не може така.

Нека оставим професионалистите, видели с очите си площад в Мюнхен, да си свършат работата и най-важното – нека не убиваме хубавите неща в зародиш.

Пък ако след това нещо не ни хареса…. ами, голяма работа. Както се казва в оня виц – ЩЕ СВИКНЕМ.

P. S. Иначе самата настилка по Графа не е съвсем лоша – прилича на абстрактна арт инсталация, направена от деца по системата Монтесори за ранно детско развитие, и, гледана под определен ъгъл, разкрива, че някои от децата действително са се развили рано.

P.P.S. Авторката прави уточнението, че няма за цел да обижда жителите на Димитровград или който и да е било друг град в страната. Все пак никой жител на който и да е град в България не е виновен за начина, по който въпросният изглежда, а и както е тръгнало, София много бързо ще задмине Димитровград по архитектура и дизайн, и не е далеч денят, в който димитровградчани ще си казват „Абе, само да не станем като тия в София!“.

Facebook коментари