Първият ден от дистанционното обучение на цяло едно поколение

Животът плътно вкъщи започна. Ден 1 от “хоум офиса” и “хоум скулинга” се отразява различно на всички. Ето как е минал при Йоана Станчева.

Добър вечер. Аз съм Йоана, имам три деца, партньор от мъжки пол и съм медицинско лице, което се занимава с бременни и нормални раждания. Ще открехна тежката плюшена завеса на отминалия първи ден от незнайно колко общо дни, в които българското семейство ще се опитва да функционира по нов начин, в състояние на принудителна “заедност”, която да бъде съотнасяна към работния, образователния и, общо взето, живия живот на най-малката обществена единица у нас.

Ще прономерувам децата в хронологичен ред като дете1, дете2 и дете3 спрямо годината, в която съм влязла в активна фаза на раждането с всяко от тях, като дете1 е най-голямо в този смисъл. Може да си мислите, че ви говоря като генерал Мутафчийски, но както той, така и аз, милеем за тази територия макар да сме наясно, че публиката ни ни се води, ни се кара.

Тъй като поради естеството на работата ми съм постоянно на повикване, самото отменяне на плановите прегледи в настоящата седмица незнайно защо ми е дало някакво усещане, че ще се наспивам. Затова съм гледала “Новият папа” до сто часа и сутринта не съм се събудила навреме, за да изюркам дете1 и дете2 да се подготвят за виртуалния вортекс, който се готви да засмуче всички ни.

Ядем нещо и започвам да юркам, както аз си знам – напоително и с повторяемост. Хубаво, обаче се оказва, че има неща за писане в учебните тетрадки. Учебните тетрадки не са публикувани онлайн в сайтовете на издателствата. Моля близки родители да ми пратят снимки по вайбър, за да препиша задачите на лист, та да може дете1 да ги свърши до 11 часа и да се включи в Скайп групата на класа си, където ще имат обсъждане на отговорите с класната си. Бързаме – преписвам четливо и бутам да решава. Хвърлям поглед, но не много задълбочен, защото имам и онлайн консултации с жени, които очакват здравната услуга, която предлагаме с екипа ми, да е сравнително непоклатима в новите условия.

От една страна, съм в тоалетната и говоря в конферентен разговор по вайбър, от друга страна, поправям умножение с двуцифрено число. От трета страна дете2, като дете-nerd, бива зарязано да преписва текст за хвърчилото Христо и да решава задачи на собствен ход. През цялото време дете1, дете2 и дете3 мрънкат, че искат да ядат и кога щяло да стане време за Скайп, че да може да видим сладките муцунки на юзъри като… Veso Pro Gamer123, KolioRobloxa, Mai4ka. Докато стане 11 часа всички юзъри са карали на полусъединител в Скайп групата. Има 20 съобщения от типа: Angel Pavlov says: Здравейте, аз съм Ангел, Peter Milev says: Здравейте, аз съм Петър. А вайбър групата дрънчи на всяка секунда: AJDE DA IGRAEME NA ROBLOX, MLUKNETEEEE, A PUK TEODOR IMA DUPE…

Добутваме го до заветния момент. Разбирам, че дете1 е свършило около една четвърт от нещата, които ще се проверяват в 11 часа. Това е първи ден от дистанционното обучение, няма да имаме високи изисквания все пак. И се започва едно включване в груповия чат. Едно крещене, едно ГОСПОООЖООО, еднo AMA NQKOJ ME IZKLUCHWAAA, едно невъзможие да се спрат микрофоните, когато трябва, и да се пуснат, когато има персонален въпрос. Защото, ей Бога ми, госпожата успя да провери домашното, да посочи деца, които да отговорят, и да отговори на всеки инфантилен въпрос по техническия и космическия ред на случващото се. Изчака всяко дете да отвори онлайн платформа, в която да въведе 4-цифрен код, за да направи тест по български. Аз само гледах отстрани и ме болеше главата, докато слушах шумовото натоварване. Не можех да повярвам, че има човек, който може да понесе тази джунгла от непоносимо повтарящи се въпроси и разпадащи се връзки, и да каже: Браво, деца, много добре се справяте! Тук за мен вече са нужни жълто-лилави хапчета, но аз не се славя с търпение така или иначе.

Няма нужда да казвам, че моята работа е на пауза в този час и половина. Тоест, как да кажа… не е на пауза, но не можете да си го представите, че реално в този момент и менажирах конфликтен работен момент, пишейки онлайн, за да не се чува средата, в която съм. В главата ми дрънчат разнородни мисли и изказвания, между които чувам, че се проверява домашно по Човек и общество за Втората световна война. Дете1 изглежда много незаинтригувано от войната, но решавам, че по-късно ще се опитам да разиграя значението ѝ, за да мога първо да довърша разговора за значението на клизмата и бръсненето в 21 век. Чувам как едно от децата повтаря “Хитлер” по онзи специфичен самонадут начин, който в някакъв момент ще може да доразвие, ако някой не реагира, но аз н я м а м устройство, на което да се включа, за да реагирам и да спася ситуацията, понеже сме 5 човека у дома, с 4 устройства и те не стигат, за да въртим хода на историята в първия ден от дистанционното обучение на цяло едно поколение. Дете1, дете2 и дете3 не спират да мажат филии с неща и да ровят за каквото им падне.

В някакъв момент започвам да се занимавам с дете2. Виждам, че във вайбър групата на родителите от класа му имам 4987 непрочетени съобщения и си казвам, че първи клас никога не е бил толкова мониториран, а то дялът на смешките, котянцата, “И ние” и благодарностите към госпожата е толкова голям, че реално не съм изпуснала нищо освен… домашното, което трябва да се направи. Моля да ми бъде казано, понеже е толкова нагоре в чата, че още не е било светлина в началото. Казано ми е. И почваме.

Смятаме магически квадрати, букви “Х” и намсиквоси. Госпожата по занималня прави отделна група във вайбър за домашните. Отделна, нова, чисто новеничка вайбър група за домашните в първи клас, които госпожата иска да ѝ изпращаме. И, разбира се, 25 родители изпращат 25 по 5 идентични страници от буквари и учебни тетрадки, в които първолакът е писал ченгели и букви, смятал е до 11 и т.н. Паметта на телефона ми прегрява от този обстрел и изпълнени задачи по 25, и питам, не много заядливо, “абе нали с нас ги пишат тея домашни, за какво да ги пращаме, нали все пак АЗ СЪМ ГРАМОТНА И ВИЖДАМ ДОМАШНОТО.” Госпожата учтиво ми отговаря, че имат да правят рапорти, но ако преценим, да не ги пращаме. Тук аз трябва да кажа, че като ми кажат, че нещо е задължително, но все пак и по моя преценка, аз абсолютно избеснявам, защото не може учителите да са функционално неадекватни и задавам уточняващ въпрос, който да покаже, че внимавам яко в картинката: “ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЛИ Е, ИЛИ Е ПО МОЯ ПРЕЦЕНКА?” Обяснява ми се, че госпожата ще се радва да ги види. И аз… пратих. Пречупих се и пратих. И след пет минути госпожата ми връща: Богдан е написал “хварчило” и няма решение на задачата с камиона. И така, благодарих обрано и го поправихме. Тя е чела 25 по 5 вайбър снимки с ниско качество за хвАрчилото Христо…

Докато правим това с дете2, дете1 учи посредством ucha.se. След това прави домашното в учебната тетрадка, КОЯТО Я НЯМА ОНЛАЙН В САЙТА НА ИЗДАТЕЛСТВОТО И АЗ ОТНОВО СЪМ Я ПРЕПИСВАЛА КАТО КЛЕТНИЦА ОТ ВАЙБЪР СНИМКА НА УРОКА. Установяваме, че не е разбрало нищичко от ucha.se и започваме отново умножение с двуцифрени числа. Правим цялото домашно наново. Оставям дете1 да сърба попарата от ненаученото от nenaucha.se и отивам да правя СУПА, защото тия моите селяндури не могат да се наядат без пет филии на всяко ядене. През това време дете2 е отворило ucha.se и гледа уроците по китайски. Пише йероглифа за “мама”. Аз влетявам и искам да видя докъде е стигнало дете1 с домашното с умножението. Доникъде – гледало е йероглифите. Крещя. Не мога да ги изтърпя. Не знам дали не се питате вече какво е правило дете3 през всичкото това време. Сега ще ви кажа.

Пречило е. През цялото шибано време е пречило. Искало е да използва всяка възможност, за да гледа филмче, да удари братята си, да пищи, да дразни и да бъде непоносимо.

Сега… ще ги нахраня и ще се преструвам, че ми се живее. Може би предпочитам да съм на обдишвач в Александровска. Знам в рационалната част на мозъка си, че не е така. Но скокът в дигиталното образование, барабар с всичките синджири роби, хайдути, князе и батенберзи от днеска за вчера ми разказа играта и нямам никакъв капацитет да го изменажирам и утре.

Post Views: 29,605