Жена като СТЪЛБА

Получихме този текст от една “страшно” висока жена – направо свят да ти се завие и да почнеш да ѝ говориш страшни глупости!

Ще карам направо. Вървя си по „Графа“ онзи ден, наслаждавайки се на нецензурираните изводи на данъкоплатците за ремонта, когато пред мен се изтъпанва мъж.

Той явно се е наситил на дефектите по „Графа“ и дебне за други:

„Е, НЕ, ТИ СИ ПО-ВИСОКА ОТ СТЪЛБАТА МИ“, казва, пляскайки се по челото, докато „стълбата“ го прескача що-годе учтиво и започва да се озърта за пряката улица, по която вървят най-малко хора, за да не се пречка.

Няма ден, в който някой минувач да не си докара синина на челото, отбранявайки се от моите 185 сантиметра (добре, 185 см и 5 мм). Толкова вина са ми донесли тези самонаранявания през годините, че дори и да съм сама в празна стая, пак имам чувството, че притеснявам някого и се страхувам масата да не я заболи като си шибна коляното в ръба ѝ.

В един-единствен прекрасен период в живота ми никой не се чувстваше длъжен да коментира височината ми – когато бутах бебе в количка, носех го в кенгуру или под мишница. Никой не ми обърна внимание дори когато количката тотално се разглоби в инфраструктурата на булевард „Прага“ (далеч преди ремонта му) и аз просто изкрясках на 10-месечното „Сега стани и ходи“. Бях просто някаква там майка с нейните си странности и никой не се фокусираше върху основния ми дефект.

Страхотен период – имаш бебе, човек си, жена си, хората те подминават с уважително безразличие, най-много при дъжд някой да ти направи път, оттегляйки бързо се под някой навес, или да се наведе да ти вдигне 20-те паднали пред касата стотинки, след като си излязла от магазина.

Посмееш ли обаче да се явиш по улиците без дете или някакво друго човешко създание, което ти осигурява анонимност и удостоверява нормалността ти, се превръщаш в непонятна ходеща инсталация. И някои хора се заемат да те гледат с толкова изкривен назад врат, сякаш не си стъпила на земята, а си увиснала от някаква видима само с телескоп точка в небето.

Сега някои ще кажете, че кокетнича и че винаги сте си мечтали да сте няколко сантиметра по-високи, но вероятно и вие, като ме видите, ще кажете, „а, не, не, чак толкова пък…“ .

Още на 5-6 години се наложи да разбера, че нещо не ми е наред. Много исках да тренирам художествена гимнастика, но усетих, че май няма да стане при колебливите стъпки, с които майка ми и баща ми ме отведоха в залата. И офейкаха в мига, в който видяха лицето на треньорката.

„Господи, сега пък някаква ВЪРЛИНА са ми довели!“, изохка тя и ме изпрати да си ходя, за да не се прекърша без време.

За да уважи и насочи правилно спортните ми въжделения, баща ми започна да ме води на спорт за височки деца, в един от които се развих доста прилично и освен това попаднах в глобална среда, пълна с великолепни дългучи. Извън комфортната зала обаче, нямаше начин да не чуеш някой от следните изтъркани комплименти: „Щъркел“, „Скелет“, „Чирус“, „Жираф“, „Маркуч“, „Щеките с обувките ли се продават?“, „Мозък нависоко не вирее.“, „Ти няма ли да спреш да растеш?, „С какво те поливат?“…

Тия реплики са артефакти от 90-те, но през годините като че ли въображението на хората (в частност това на мъжете) мръдна с няколко милиметра, така че любим ми стана поздравът „ЗДРАВЕЙ, ЛАСТИК!“. От един, който беше решил да ми измисли прякор без да ми знае името само защото бяхме редовни посетители на един и същ бар (него май друг го фрасна по челото).

След това обградено от тролове тийнейджърство и моминство взех, че се задомих и забременях и станах горд автор на фразата „за всеки ескалатор си има пътник“. Насладих се на онези няколко месеца анонимност, принудих детето да ходи и реших да се върна на работа на пълен работен ден.

Ранна пролет е, слагам дънки и кецове, прибирам си косата в качулката на якето и с най-оптимистичното чувство на света се отправям към офиса. Минавам през двора на една църква и съм толкова щастлива, че ще видя колегите си само след 10 минути, че когато бабичка с пластмасова чашка в ръка се насочва към мен, съм готова да напълня тая чашка не с един железен лев, а с две банкноти.

До момента, в който чувам: „МОМЧЕНЦЕ, ОЩЕ ПО-ГОЛЯМО ДА ПОРАСНЕШ, ДАЙ НЯКОЯ СТОТИНКА…“

Сега вече бъдещето се очертава не толкова прекрасно и осъзнавам, че отново се връщам в периода, в който съществуването и на високи жени е твърде притеснителен и объркващ за околните факт. И че пак трябва да отговарям на въпроси като:

„КОЛКО СИ ВИСОКА ВСЪЩНОСТ, ИМАШ ЛИ 2 МЕТРА?“

„КАК СИ НАМИРАШ ДРЕХИ?“

„КАК СИ НАМЕРИ МЪЖ?“

Протегнах се и го откъснах от върха на една стометрова крайбрежна секвоя.

Мислех си, че с годините този мой комплекс ще влезе в някакви поносими рамки и ще мога да отида да си купя хляб от кварталния магазин без ужаса, че ще смутя клиентите му, привиждащи в мен бродещ стелаж с човешко лице.

Но – чухте го оня със стълбата. Заповядайте с мен в метрото, в някое кротко учреждение като банков клон или пък в малък ресторант с приглушена музика, където някой клиент ще направи едно предпазливо движение назад, все едно нахлувам, биейки сервис. Друг пък ще ме изгледа с обтегнати към тавана клепачи, за да се замисля сега тук ли ми е работата, или да ходя да бруля орехи и да сменям крушки.

Всичко това трябваше да е само забавно, но за да не си помислите, че е фикция, ви споделям коментара, заради който реших да ви занимавам с дребните грижи на високите жени:

„Добре че имаш син, а не дъщеря, че ако беше взела твоя ръст…“

Последвано от нещо като плюене в пазвата, това бе казано от мъж, долу-горе близък при това, с тон, който предполага, че височината те обрича на неграмотност, ниски доходи и затворническа килия.

Сега вие кажете какви комплименти отнасяте, вървейки по улицата, докато аз се протегна леко да врътна една таванска лампа.

Още за “недостатъците”: