Психологическият ефект да живееш с много често срещано име

„Измислихте ли име?“ вероятно е един от най-често задаваните въпроси към бъдещите родители в целия свят. „Мисленето“ на име, особено напоследък е натоварено с големи очаквания и много често борбата за оригиналност излиза извън мащабите на този и други светове – справка името на новороденото дете на Илън Мъск и Граймс, което звучи като заглавие на прототип за някакъв роботизиран домашен помощник, нещо като R2D2, само че по-незапомнящо се.

По въпроса дали е добре да живееш с много често срещано име, или тъкмо обратното – оригиналният напън на родителите отваря врати в бъдеще, разсъждава Сара Тод в своя статия за Quartz и съвсем честно отбелязва, че самата тя живее в сянката на името Сара, което едва ли не носи всяка втора жена на улицата.

Има стих в една поема на Чеслав Милош, която помня много добре: „Любов значи да се научиш да гледаш към себе си/ така, както човек гледа към предмети в далечината/ защото ти си просто едно нещо сред всички останали.“ Както се предполага в това стихотворение, ключът към щастието е да разбереш, че не си специален, за да може по този начин да се свържеш по-добре със света наоколо.

Харесва ми това схващане, особено като се има предвид, че никога не съм се чувствала изключителна. В края на краищата се казвам Сара.

А това е четвъртото или петото по популярност име в Щатите между 1980 и 2000 г. Аз съм родена през 1983-а. Практическият ефект на всичко това е, че прекарах детството си, очаквайки да бъда една от много, щом вляза някъде. Собственият ми баща ме викаше с името и фамилията ми, когато някой ме търсеше по телефона, просто за да ме разграничи от другите Сари, които може би се мотаят горе в стаята ми.

Ако целта на името е да означи обекта, често срещаното малко име е много неефективно. Когато някой на улицата извика „Сара!“, обикновено не си правя труда да се обръщам, знаейки, че най-вероятно в близост има още „Сари“. И така започнах да мисля за „Сара“ не като име, предназначено специално за мен, а като някакво общо описание – нещо като „жена“ или „момиче“, или като нещо друго, което важи и за мен, и за много други хора.

Наскоро се зачудих дали и останалите хора, носещи популярни имена, имат същото отношение към собствените им названия. Има доста информация за възможните негативи и позитиви от това да носиш рядко име. Но какви са психологическите ефекти в това да израснеш с име, което се налага да делиш с всички останали?

Какво е името?

Фактът, че си задавам този въпрос е показателен за времената, в които живеем, смята Лора Уотънбърг, основател на сайта за измисляне на имена Baby Name Wizard.

„Мисля, че предишните поколения са се стараели имената на децата им да се вписват. Но в последните 20 години фокусът е 100% към това да изпъкват“, казва тя. „Родителите истински се притесняват да не би децата им да са обикновени.“

Уотънбърг отдава тази културна промяна на няколко фактора, сред които въвеждането на статистика за броя имена и експлозията на кабелната телевизия, която даде възможност на хората да се срещнат с по-голямо разнообразие названия. Но най-важната промяна е зората на дигиталната ера. „Два аспекта на интернет имат голямо влияние“, казва Уотънбърг. „Всеки от нас избира потребителски имена за акаунтите си и някак свикнахме с идеята, че името трябва да е уникално, за да е ползваемо.“

Търсачките също промениха начина, по който мислим за имената. „Преди беше така, че ако имаше една Софи Адамсън, има и още 100 други Софи Адамсън, и тя никога не би узнала за тях. Но сега родителите пишат някакво име в търсачката и виждат, че то е „заето“ и изпадат в паника.“

Разбираемо е защо родителите се притесняват при избора на име: имената ни изпращат сигнал към света кои сме. На базово ниво може да дават идея за възрастта, етническия ни произход или религиозната ни принадлежност. Проучване показва, че имената ни могат да отразяват и социално-икономическия статус и политическите възгледи на семействата ни. И тъкмо защото името разкрива толкова много информация на света, изборът му е игра с високи залози. Както пише Мария Конникова в Ню Йоркър: „Срещаме се с някакво име, имплицитно асоциираме различни характеристики с него и използваме тази асоциация, макар и несъзнателно, за да правим необосновани предположения за компетентността и способностите на човека, който го носи.“

Но има и изключение: често срещаните, класически имена издават много малко. Библейските имена винаги са на мода, което значи, че хората, които ги носят, може да са във всеки един възрастов диапазон. Може да са еврейски или християнски имена, може и изобщо да не са свързани с религиозна принадлежност. Има бели хора Майкъл или Дейвид, или Мари, има и черни, и латино, и азиатци със същите имена. И тези имена не са задължително свързани с политика. Според изследване за политическото поведение от 2016 г. „белите майки в либерални квартали е също толкова вероятно да дадат на децата си библейски имена като Джейкъб, Даниел, Хана или Сара, колкото и майките в консервативни квартали.“ Когато се натъкнете на човек с име Дейв, Джен или Майк, е по-вероятно да им отговорите на имейла или да дадете вдясно в Тиндър.“

Много хора обаче с право се гордеят с това, че имат специфично име, което да говори по някакъв начин за културата и произхода на семейството им. А пък да носиш име, което крещи отвсякъде „базово“, си има своите предизвикателства. За да видя какви може да са те, се обърнах към това, което познавам най-добре: извадка от други „Сари“.

Останалите Сари и аз

Повечето Сари, с които говорих, споделиха, че не чувстват името съвсем като свое. „Сара“ никога не е било име, което ми принадлежи. Не казва и нищо за моята личност“, казва Сара Балистрери, преподавателка от Ню Йорк. „Това не е толкова моето име, колкото име, което споделям със страшно много други жени. Това е една от причините, поради които знаех от съвсем млада възраст, че няма да променя фамилията си, тъй като от нея черпя някакво самочувствие и принадлежност към семейството ми.“

Изглежда фамилиите имат добавена стойност в моята представителна извадка. „Хората много често се обръщат към мен с фамилията ми, което много ми харесва. И това може би се дължи на факта, че фамилията ми е уникална за разлика от собственото ми име“, споделя Сара Щокъл, писателка, работеща върху образователни технологии. „Харесва ми и че във фамилията ми няма род, така го чувствам повече като моето име, отколкото като някакво име за „момиче“. (Не всички Сари обаче, имат щастието за полово неутрална фамилия: моята е Тод, което също е и мъжко малко име, извикващо асоциации за колежанчета от братствата с вдигнати яки.)

Някои Сари казват, че всъщност им харесва да споделят името си с други хора. Сара Кеслър, репортерка в Quartz, споделя, че винаги е чувствала някаква инстинктивна близост с останалите жени с името Сара, които среща. „Все едно сме част от някакъв клуб“, добавя тя.

Радостта да се впишеш

Със сигурност има положителни страни в това да носиш често срещано име, особено като дете, когато да се впишеш е изключително важно. Емили Ардън, собственичка на организацията за изкуства ReCreative Spaces, казва, че като дете е била много приятно изненадана като е успявала всеки път да намери името си по ключодържатели и бижута, и защото името ѝ се превежда лесно в много култури и народи. „Имах купичка, която баща ми ми беше донесъл от Париж, с Емили, изписано на френски, която страшно обичах“, споделя тя. „Никога не ми е пукало, че името ми не е особено „оригинално“.“

Още една колежка, редакторката Дженифър Чанг, казва, че е благодарна на родителите си – първо поколение имигранти от Тайван, че са ѝ дали популярно американско име. Това ѝ е позволило да се чувства по-спокойна сред съучениците си в началното училище в Тексас с предимно бели деца. „Китайците обикновено кръщават децата си с имена, които извикват късмет или са някакво пожелание за бъдещето“, казва тя, „нещо, което ще ги пази или ще ги прави щастливи. Така че това, че са ми дали обичайно име като Дженифър, за мен значи, че са имали желание да бъда приета като американка.“

Да направим имената по-лични

В Западния свят нещата са в друга посока – хората по-скоро се стараят да измислят уникални имена, което говори за по-индивидуалистичната природа на западната култура. „Да откриеш име, което има автентични корени, но не се използва, е най-търсеното“, казва пред Ню Йорк Таймс през 2013-а Памела Редмънд Сейтран, основател на платформата за имена Nameberry.

Уотънбърг добавя, че тази културологична промяна обикновено отразява притеснения относно икономическата мобилност и конкуренцията. „Родителите се тревожат за бъдещето на децата си и искат да им заделят почетно място на пазара на живота“, казва тя. „Някои смятат, че ако името на детето им е отличително, това ще им помогне.“

Винаги я има и възможността да се опитваш да си смениш името с някакво по-необичайно. Когато бях в пансион на 16 години, реших, че ще се представям с едно от вторите ми имена – Шарлот. Но в крайна сметка си останах със Сара. За да съм Шарлът, според мен трябваше да се обвържа с определена персоналност – по-фина и женствена, и да съм момиче, което ходи по изложби през уикендите и говори безупречен френски. Проблемът не беше, че не се чувствам като Шарлот, а че се страхувах, че няма да се справя да живея като такава. А пък Сара не предполагаше никакво обвързване с какъвто и да е лайфстайл.

Подаръкът

Скорошно изследване, публикувано в Журнала по личностна и социална психология, потвърждава моите подозрения за анонимността, която носи често срещаното име. В течение на осем експеримента изследователите помолили хора от Франция и Израел да разгледат снимки на непознати хора и да се опитат да отгатнат имената им от списък по пет опции. Участниците посочвали правилното име много повече пъти, за да е чиста случайност.

Защо? Според учените това е заради факта, че външният ни вид е обусловен от културни очаквания и стереотипи, асоциирани с името ни. „Обусловен си да изглеждаш по определен начин, защото искаш да се впишеш и да бъдеш приет“, казва един от авторите на изследването и професор по маркетинг в бизнес факултет Стърн на Нюйоркския университет Ан-Лори Селиър. Хората очакват момиче на име Радост да е весела и усмихната и затова тя развива такава персоналност в отговор на това.

Но има и изключения. „Ако говорим за стереотипи, стереотипът за Сара е „шумна“, казва Селиър. Има прекалено много примери – Сара Мишел Гелър, Сара Пейлин, Сара Силвърман.

А колкото до това дали е добре, или зле да израснеш с име, което е като измита чиния, Селиър не може да е категорична. „Може би има прекалено много свобода какъв да си и затова да не ти харесва. Да имаш прекалено много избор не е добре.“ От друга страна, когато не си овладян от културни натрупвания и очаквания, можеш да правиш със себе си каквото си искаш.

И това всъщност е подаръкът, койот съм получила от родителите си, когато са ме кръстили. Може и да нямам много живописно име, но то ме е накарало да се чувствам свободна. Като дете познавах Сара, която си беше книжен плъх, познавах и Сара, която беше дръзка и популярна сред другите деца. Имаше Сара, която можеше да прави всякакви трикове по катерушките и друга, която беше клоунът на класа. Чела съм за хора с моето име, което с изобретатели, музиканти, активисти и писатели. Така че израснах с идеята, че може би няма да ми се налага да избирам. По този начин родителите, които дават обикновени имена на децата си, може би правят друга орисия: можеш да си каквото си поискаш.

Post Views: 13 264