Текстът е писан точно преди една година, но в Майко Мила решихме, че е подходящо да му дадем трибуна отново, тъй като почти нищо в описаното по-долу не се е променило. Единственото нововъведение е един асансьор, поставен пред ЦУМ и бившия хотел Шератон, който обаче с нищо не помага, ако трябва да ползваш метрото от станция Сердика – тя е все така горда и непристъпна. Транспортът също е все така непревземаем, тротоарите – все така изпочупени, а шахтите са все така (че даже и повече) криви и стърчащи. Контейнерът за боклук на ъгъла на булевард „Дондуков“ и улица „Веслец“ все така си стои ВЪРХУ пешеходната пътека. Този текст, публикуван отново с леки съкращения, е посветен на въпросните, явно вечни, особености на пешеходната инфраструктура в столицата.
Няколко месеца преди да родя, твърде объркана от пищното изобилие от бебешки колички, които се предлагат на този изстрадал свят (с маншони за ръце, с три колела, с каучукови гуми, с джанти, с пет врати, багажник, поставка за чаша, телевизор и фритюрник), реших, че един очевидно толкова сложен въпрос не може да бъде решен в уединение и спешно инициирах референдум сред компетентната Фейсбук общественост.
В моите представи количката беше една елегантно изглеждаща конструкция, тежаща около три килограма и двеста грама, в която инсталираш бебето и тържествено отплаваш на екзотично пътешествие с автобус до Златните мостове или поне до Южния парк, където се разхождаш и празнуваш чудото на майчинството, лочейки бира.
Затова и учудването ми беше голямо, когато статистиката показа, че „НАЙ-ВАЖНИ СА ГУМИТЕ!!“, „В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ПОМПАЩИ СЕ!!!“ и „ГЛЕДАЙ ДА Е ЛЕКА И С ГОЛЕМИ КОЛЕЛА!!“ са трите най-популярни отговора на своеобразната ми анкета.
Боже, казах си, какви нервни, луди хора. Купуват, значи, някакви олекотени трактори с гигантски, непомпащи се гуми, сенник и маншон за ръцете, товарят клетите бебета в тях и очевидно ги мъкнат по разорани полета и ниви.
Аз, разбира се, в никакъв случай няма да постъпвам като тях. Аз ще ходя по тротоарите, като един нормален човек, и ще кръстосвам столицата надлъж и нашир, през всички сезони на годината.
Така смятах, че стоят нещата преди пет месеца.
А сега ще ви разкажа как стоят в действителност, започвайки с тротоарите. В София, както вече веднъж писах, не знам защо въобще им викат тротоари. Уикипедия твърди, че тротоар (от френски: Trottoir) е вид пешеходна алея по протежението на дадена улица. Според дефиницията той е леко приповдигнат и откъм страната на улицата обикновено завършва с бордюр. Аз обаче съм готова да развенчая тази лъжа.
В София тротоарът е всичко друго, но не и алея – той е най-вече коларски път, идеален за коне и друг добитък, осеян с шахти и канали с криви капаци, които ВИНАГИ стърчат над повърхността.
Защо стърчат? Какво ли искат да ни кажат? Дали е някаква неразбрана от нас, простите жители, архитектурна приумица, или пък е хитър опит гражданството непрекъснато да бъде държано нащрек и накарано да си гледа само в краката – не мога да преценя. Факт е обаче, че няма канал и шахта в София, която да е НА нивото на настилката – те винаги стърчат, така че да можеш да се спънеш и да си свалиш всичките нокти на краката с все обувките (едно огромно удобство!).
Да прекосиш столичен тротоар с бебешка количка е още по-трудна задача – нужен е едновременно стратегически подход, за да избегнеш пропадане в крива шахта, пълна с железа и кабели. Когато това не е възможно, подходът става силов – да можеш сръчно да извадиш наследника и количката от дупката, и щастливо да паднеш в следващата.
Бордюрите на така наречените тротоари също са сложни инфраструктурни елементи, разнообразни в своята височина и изработка. Често бордюрът на единия тротоар е свален по някакъв примитивен начин (някой е излял една кофа вар и цимент и посредством маламашка е образувал вълнист наклон), а на следващия бордюрът е висок около 30 сантиметра и граничи с пет-шест шахти с разкривени капаци и железа.
Това отново е един вид закачка с пешеходеца, едно намигване и подсещане, че ние не сме на тази земя, за да ни е лесно. Животът, един вид, нямаше да е тъй вълнуващ, ако можехме да си слизаме и да си се качваме по тротоарите с бебешки колички както си поискаме, без да се заклещим поне осемнайсет пъти дневно.
За да не съм голословна, прилагам снимка. Такава е картинката на ъгъла на булевард „Мария-Луиза“ и улица „Кирил и Методий“, където може да видите така наречения бордюр, ЕДИНАЙСЕТ (!) броя шахти, един по-малък канал на преден план, който брани големите шахти, и няколко колчета, наръсени за радост на окото.
Продължавайки надолу по „Мария-Луиза“, стигаме до едно от най-големите изпитания – подлеза на метростанция Сердика. Този подлез, намиращ се на една от първите метростанции в клетата ни държава, отчетливо НЯМА асансьор, въпреки че аз много съм го търсила. Обикаляла съм около подлеза, зад подлеза, гледала съм и под пейките – да не би пък там, далече от хорските очи, да е скрито едно мъничко асансьорче.
Уви, няма.
Очевидно еуфорията от нечувания исторически прогрес с пускането на метрото е била толкова голяма, че е пропуснато той да бъде поставен. Така опцията за придвижване напред и към въпросното метро е само една – релсите, поставени на стълбите.
Релсите в подлезите може би стават за пускане на теснолинейка или вагон с въглища, но те не стават, повтарям – НЕ стават, за слизане с бебешка количка (или инвалидна!). Първо, колелата на количките не влизат в тях (още на този пункт релсите стават неизползваеми). Второ – дори да набуташ криво-ляво колелата, наклонът на релсите е почти като на писта за гигантски слалом – не мога да кажа, че виждам живота си на лента всеки път, когато се опитам да мина по тях, но краят определено изглежда близо.
Ако майката успее да преодолее и това препятствие, тя има две опции:
1. Да си остане в подлеза, докато детето поотрасне и започне да ходи самó, като на Коледа, Великден и лични празници идват роднини и хвърлят на бедстващото семейство бисквити, козунак и консерви.
2. ВСЕКИ ПЪТ да се моли на по-услужливата част от пътникопотока в подлеза да ѝ помага със свалянето или качването на количката.
До този момент аз винаги съм избирала втората опция, тъй като не ми се стои 2 години в подлеза.
Съвсем наблизо пък, на някакви си 200 метра оттам, се намира и една пешеходна пътека, която си заслужава отделна глава в роман. Това е пешеходната пътека на улица „Веслец“ и булевард „Дондуков“, която е вовеки затапена от огромен контейнер за боклук. Той тържествено е забоден ТОЧНО там, където се предполага, че пешеходецът прави първата си крачка към отсрещния тротоар, така че клетият гражданин е принуден да търси други варианти, чрез които да обяви присъствието си на булеварда. Всички те, естествено, са свързани с внезапно изскачане на пътя, под удобното прикритие на кофата.
Единственият що-годе нормален подстъп към „Дондуков“ е осигурен чрез небрежно построен бордюр (кофа вар и цимент, наплескани с лопата). От всички останали страни бордюрът е толкова висок, че слизането с количка е практически невъзможно, без след това да трябва да посетиш кабинет 108 в Пирогов.
В един идеален свят, също така, може би щях да имам възможност да се кача с количката на трамвай, тролей или автобус, но в този несъвършен нямам. Точно пред нас минават два трамвая – 12 и 18, но аз мога единствено да гледам тъжно как те спират, орди от баби започват сръчно да се набират с бастуни и торби с чушки до първото стъпало, което е високо колкото тях, и, почти лазейки, да продължават нагоре. След това трамваят потегля с тях – вътре и мен – отвън.
На една от вратите на тези трамваи има удивителна синя лепенка, изобразяваща майка с количка. Това е една много странна лепенка. Лепенка, която отново е една шега към уважаемата гражданка с болен мозък, въобразяваща си, че може да се вози с бебето си на трамвай, хаха.
Майка с количка НИКОГА не може да се качи в трамвай (автобус, тролейбус) в София, освен ако не е гюлехвъргачка. Защото единственото, което отличава специалната врата за майки с колички от другите врати, е липсата на дръжката по средата.
Някои хора биха предположили, че стъпалото ще е по-ниско или ДОРИ на нивото на земята, но аз с такива хора избягвам да общувам, понеже имат нереалистични представи за живота.
Единственият трамвай в столицата, в който майка с количка може да се качи, е трамвай номер 7. По тази линия се движат модерни мотриси, чиито врати са на нивото на земята. Уви, аз нямам никаква работа по местата, които трамвай 7 обслужва, но някой път, по някакъв специален повод – примерно на рождения си ден, ще се кача на него просто защото МОГА.
Освен нещата, описани дотук, в града съществуват още много препятствия пред майките с колички, хората в инвалидни колички, както и обикновените пешеходци. Нямам възможност да ги изброя всичките, тъй като ще свърши интернетът, затова само ще загатна за някои от тях:
- счупени или изумително неравни плочки по тротоарите (дори и на скоро ремонтираните), като на места неизвестен автор като че ли е рязал плочките с макетно ножче и ги е подреждал отново на ръка, за по-артистичен ефект
- коли, които паркират там, където човек трябва да слезе от тротоара
- дупки, които заплашват да се слеят и да глътнат целия така наречен тротоар, с все шахтите, хората и сградите
- мръсни и смърдящи контейнери за боклук, сложени по ъглите на улиците, така че хем да не можеш да пресечеш, хем и хората с коли да се блъскат по-качествено.
Използвам случая да се обърна към кмета на столицата Йорданка Фандъкова, приканвайки я да се запознае с групата Път за бебешки колички, създадена от няколко столични майки, на които малко ни е писнало. Там ще видите снимки, изпращани от много други майки, на които също им е писнало. Снимки на града ни във вида, в който го виждаме ние, всеки ден, месеци наред.
Освен това може да дойдете, когато пожелаете, на разходка с нас, да минем през няколко подлеза, да се опитаме да се качим на трамвай, тролей или автобус, и заедно, в шеги и закачки, да паднем в няколко канала и дупки. Пътьом ще пием сок или по една студена вода, за наша сметка.
След това вие ще се приберете в кметството, където се надяваме да помислите по всички гореописани проблеми, а ние, както напоследък казваме тук, ще продължим напред. Keep walking му викат в едни други общества, което е същото, но с един скучен елемент на изтънченост, навяващ мисли за трамваи с нисък под и шахти с равни капаци.
Може би ще харесате
Още от Животът с деца
Мислех, че дъщеря ми е злояда. А всъщност има хранително разстройство
Това е личната история на една майка, на която ѝ отнема 13 години да разбере какъв е проблемът на дъщеря …
Мамо, имаш сопол!
Теодора Илиева вече ни разказа за любовния си живот в Tinder. Сега на дневен ред е разказ за дъщеря ѝ, …
Първокласник в Испания
Дарина Рангелова е редовен гост в Майко Мила. Текстовете ѝ покриват всякакви сегменти от живота, което е съвсем нормално, защото …
2 Коментари
За голямо съжаление, все още актуална тема-проблем. От 8 години насам никаква промяна. Инфраструктурата не само в София, а и в други градове е истинска катастрофа. Понякога преминаването по българска улица е равнозначно на „сървайвър“, а пресичането е като игра на „руска рулетка“. Спомням си, че когато моят наследник беше в бебшко возило един фотограв ме беше снимал, след това чрез колаж направил перки на хеликоптер върху количката. Може би трябва да се изобрети нещо подобно.
Ето сникка на трамвайна врата, която според ватмана или депото (не знам) е подходяща за бебешки колички. Тук вярно, че няма дръжка по средата, но стълбите са толкова стръмни, че здрав човек тип „атлет“ трудно ще се качи без да ползва ръцете си