Пратете детето на сърфистки лагер, за да се върне човек

Елена Димова се върна от жесток детски лагер, където по стечение на обстоятелствата попадат с дъщеря ѝ. Нямаше как, трябваше да ни разкаже за приказното лято, което все още все някъде се случва на децата, и да ни припомни да им вярваме повече и да ги пращаме по лагери (летни, не трудови, разбира се).

Едно синьо лято, или причината да напиша този текст:
„Мамоооо, каза „бе“! 20 клека!“ И аз клякам. Час по-късно, след много усилия и внимание за всяка дума, провеждам служебен разговор и някъде около мен чувам гласа на дъщеря ми: „Мамо, каза „баси“. Записвам си, за да не забравя – имаш да правиш 50 коремни преси!“

Ако се чудите за какво са тези „наказания“, ще ви разкажа.

Подготовката:
По една или друга причина, до момента 11-годишната ми дъщеря не беше ходила на зелено училище или лагер. Тази година, по една щастлива случайност, попаднахме в къмпинг, създаден с единствената цел да е сърфистки лагер за деца – нещо, което разбрахме впоследствие. Знаехме, че мястото е в Гърция, че се пътува с ферибот и че е диво и няма почти никакви хора.

В тая проклета Covid ситуация това беше достатъчно, за да тръгнем натам с 300. Подготвих всички 458 документа, QR кодове, PCR тестове, декларации, паспорти, багажи и очаквах деня, в който ще тръгнем. Вълнувах се, че за дъщеря ми всичко е съвсем ново. Беше ми изключително интересно как ще се справи с условията. И се надявах да не сме се провалили като родители.

Пътуването:
Тръгнахме с кемпер в 2 през нощта, за да не ни е топло (в кемпера нямаше климатик). Дадохме си аванс от няколко часа, защото последното ни пътуване беше свързано с 6-часово чакане на границата. Този път нямаше опашки и минахме горе долу безпрепятствено. Изключвам факта, че ме викнаха за втори PCR.

Пристигнахме в Кавала (откъдето тръгва фериботът) по някое време сутринта. Намерихме къде да спрем и отидохме да закусим. Температурата вече нажежаваше термометрите до пръсване, а беше едва 8:00! Нямах никаква представа какво ще правим до 16:30, когато трябваше да тръгне корабът. Напълно сварени и залепнали по асфалта, се качихме на ферибота час и половина преди потегляне.

Климатикът на кораба беше развален и във всички помещения термометрите бяха стопени. Навсякъде срещах сготвени в собствен сос хора, които се чудеха къде да се дянат. Вероятно това беше причината потеглянето да закъснее с 45 минути. Когато мозъкът ми успяваше да работи, единственото нещо, което измисляше, беше да хвърли тялото ми в морето. Без да влизам в излишни обяснения, само ще кажа, че за да пиша този текст, явно всички сме оцелели. Мисля, че огромното ни желание и залезът, който срещнахме на кърмата имат основна заслуга за това!

Ден 0:
Пристигнахме на острова късно вечерта. Всички бяхме адски уморени. Никой не беше спал през последните около 36 часа. Отидохме да хапнем в ресторант до къмпинга. С детето влязохме в тоалетната, за да си измием ръцете. Там ни посрещна скакалец с размер на малко коте.

И ако мислите, че се шегувам или преувеличавам, ще кажа, че в онзи момент би ми се искало да сте прави. Казват, че очите на страха са огромни, но това всъщност беше един от всички стотици хиляди скакалци, които срещнахме. И ако в онази вечер тръшнахме вратата подскачайки, то три дни по-късно нито един „киликандзер“ не ни правеше никакво впечатление. Научихме се да живеем в хармония с природата. Обясних на детето си, че не животните пречат на нас с присъствието си, а точно обратното. И с течение на краткото време, което прекарахме на острова, тя осъзна и разбра това, което ѝ казвах.

Ако през първите дни ходеше като в паници, за да не се убоде на някой трън, пазеше се от осите и се плашеше от бръмбарите, през последните няколко шляпаше боса и не забелязваше присъствието на нито една от споменатите твари.

Бързахме да си легнем, но някак, бързахме изключително бавно. На такива места напълно губиш представа за време, но това ще стане доста по-ясно, малко по-късно. След вечеря аз и дъщеря ми се оттеглихме към кемпера, който заради късното ни пристигне не беше вързан нито към вода, нито към ток. Включихме фенерите и тръгнахме на пътешествие към тоалетната на къмпинга. Стана ясно, че там няма нито осветление, нито топла вода. Така цивилизацията ни помаха за „сбогом“, а дивото ни прегърна с двете си ръце. И все пак нищо не беше твърде крайно, защото имахме всичко необходимо. Повярвайте, това дори в онзи изтощен и уморен момент, не беше проблем нито за миг.

Влизайки в кемпера и лягайки обаче, усетих, че тялото ми се топи от горещина. Нашият подслон се беше нагрял твърде много в трюма на ферибота и не знаех какво да направя. Вечерта беше от онези, много тихите и горещи, в които нищо не помръдва. Нямаше как да разчитам на вятър или течение и, въпреки отворените прозорчета, бяхме залепнали от топлината.

И тогава се разплаках от безсилие. Съжалих, че съм изгубила толкова години в незнание и неведение. Винаги съм искала да отида на къмпинг, да спя на палатка, да умея да се справям сама с всичко и да съм повече мъж, отколкото жена. Съжалих, че правя този експеримент заедно с дъщеря си.

Заля ме цунами от чувство за вина и почти ме удави през онази нощ. Реших, че ако за мен е дискомфортно в някакъв момент, това важи и за нея. Забравих, че тя и аз сме двама различни човека и че нейните усещания нямат нищо общо с моите. Забравих, че децата ни са корави и че могат да се справят доста добре във всякакви ситуации. Забравих, че често ги подценяваме и то напълно незаслужено! В онзи момент, мозъкът ми си правеше страшна гаргара с мен. Умората и безпокойствието така ме бяха затиснали, че почти не заспах.

Ден1:
Първото ми излизане от кемпера беше съпроводено с ужилване от оса. Оказа се, че на две крачки от него има гнездо на оси. Влязох вътре, затворих вратата и започнах да мисля как да се справя с тази ситуация. Помолих за помощ. Няколко часа по-късно, всичко беше наред. Помогнаха ни да преместим кемпера, да го свържем към водата и тока, махнаха oсите, изчистихме и подредихме с хлапето и така започна всичко останало. Това беше началото на едно от най-хубавите преживявания, които сме имали с дъщеря ми.

Любов от пръв поглед (и то баш когато е светло):
Просторът, вятърът, малкото хора (основно деца между 6 и 20), които се бяха слели с морето, бяха достатъчно ясен атестат за върховно разпиляване на душите ни във въздуха и по пясъка. Всички ни поздравяваха с широки усмивки, идваха да се запознаем и питаха дали имаме нужда от нещо.

Малко след ужилването ми стана ясно къде сме попаднали. За пръв път на подобно място, с хлапето се оглеждахме с огромни и любопитни очи и сърца, попиващи всяка подробност. Някак оттам нататък нищо не ни се струваше чуждо, далечно или непознато, а това, на което станахме свидетели, остави устата ми широко отворена, вдъхна ми надежда, а на детето ми отвори съзнанието за напълно нов и фантастичен свят. И затова са виновни всички, замесени в тази история.

Ден х, или защо времето няма значение:
Времето се превърна в понятие, което имаше смисъл само и единствено в прогнозен аспект – ще има ли вятър, или не. Ще се кара ли сърф, или не. Ще ходят ли децата от лагера на друг спот, за да карат кайт, или ще останат на този, за да придобиват все повече умения в уиндсърфинга.

ДЕЦАТА:
Винаги съм била почитател на old school възпитанието и на дисциплината. Old school, разбира се, претърпяващо нужната еволюция. Все не намирах подходящото по моите критерии място, докато не стигнах ТАМ. И докато не видях с всичките си сетива онези страхотни деца, които всеки ден ме впечатляваха и изумяваха с нещо ново.

Спяха на палатки. Всяка сутрин се будеха сами и ставаха рано, за да отидат всички на плажа (който се намира на 30 метра от „най-отдалечената“ палатка) и или да тичат, или да правят йога, или да играят на някаква игра, свързана с физическа активност, или да плуват до определено място. Закусваха, обядваха и вечеряха заедно при всички положения. Всеки ден четяха книги, абсолютно задължително. Не използваха телефони поради няколко причини:
1. Няма интернет.
2. Рядко им се позволява.
3. Имат толкова общи интереси, задължения и дейности, че не се сещат за каквито и да било таблети или телефони.

На това място видяхме как деца учат деца да карат сърф, кайт и изобщо всичко, което върви по вода без двигател. Разбрахме, че част от всички удоволствия, с които се срещат в лагера, са скачането от скали, играта на тенис, сандбордът и какво ли още не… Видяхме едни адски бойни хлапета, които шлайфаха, боядисваха, чистеха, пазаруваха и готвеха сами. Очевидно бяха напълно подготвени с желание и знания за „живия живот“!

Видяхме как най-малкият от групата – момченце на 6, с помощта на по-големите си приятели, помогна за изработването на две доста дълги дървени пътеки. Няколко пъти с дъщеря ми опитахме да помогнем с някакви неща, но единственото, което ни позволиха, беше да почистим едно от най-великолепните места на къмпинга – Великата сянка, подслоняваща всеки ден всички тези прекрасни хлапета. Под сянката се случваха много и все интересни за мен неща. Слушах разговорите на децата – говореха за книги, автори, филми, спорт, музика… Играеха на различни игри и общуваха.

Лагерът и неговият създател (или поне това, което видях):
Разбира се, имаше един човек, който отговаряше за всичко. Човекът, създал лагера. Той правеше всичко заедно с децата и им даваше пример, който хлапетата с удоволствие следваха. Той измисляше цялата програма за деня и когато говореше, всички мълчаха.

В лагера се влиза при определени условия. Най-важното е, че се спазват правила, които важат за всички. Без грубости един към друг, без „бе“, ругатни, псувни или без алкохол. Всяко „престъпление“ има някакъв вид „наказание“. За децата думата „наказание“ вероятно е съвсем точна. Не и за мен, защото всяко от тези наказания не ти взима, а ти дава нещо и е полезно за самия теб. Или правиш клекове, или коремни преси, или чистиш повече от другите, или работиш повече от другите, или оставаш без телефон за няколко дни. По-добре от това не знам как може да бъде измислено.

Станах свидетел на това как две момичета, които имаха известни разногласия, бяха поставени в ситуация, в която или трябваше да се справят с поставената им задача заедно, или бяха обречени на провал. А провалът там, някак, не е опция. Не и ако става въпрос за инат. Защото на останалото всички помагат да се научиш.

Направи ми впечатление, че две момчета са с бръснати глави и това имаше своето обяснение. Решили да пият бира. Нещо, което, както вече споменах, не е позволено. И урокът им е бил това. С тях е бил още един младеж, който не искал да се раздели с косата си. Тогава му оставили избор – всяка сутрин в продължение на седмица да сресва косата на една от девойките и да ѝ лакира ноктите. И той предпочел да се грижи за външния вид на момичето, вместо да остане без коса.

Моето дете:
Ще започна с това, че дъщеря ми плака няколко дни, след като си тръгнахме. Факт е, че ѝ беше нужно малко време за адаптация, след като последните няколко дни се включи в лагера напълно доброволно. Спа в палатка, раздели се с телефона си без никакво колебание и беше толкова щастлива! Не ѝ пречеше да се къпе с ледена вода всеки ден. Забрави какво означава „обувка“ и се радваше на прашните си крака. Откакто сме се върнали, всеки ден ме пита дали наистина догодина ще я изпратя в лагера за цялото лято. И всеки ден добавя ново „наказание“ за всички вкъщи. Трябва да четеш книга всеки ден, ако не – има последствия. Ако прекъснеш събеседник, ще тичаш с две обиколки повече от нормалното. И така нататък…

Извод:
Много бързо разбрах, че това, което такъв лагер би могъл да даде на детето, ти самият не можеш. И не защото не сме достатъчно добри родители, а защото децата имат нужда от самостоятелност, от вяра в самите тях, от увереност, от себеподобни, от чужд авторитет, от различна среда от домашната. И защото това е още една различна гледна точка към живота.

Затова може би е добре, вместо да се чудим какво да правим с ваканциите на децата си, да им дадем любов, доверие и шанс да растат свободно и щастливо. И да ги изпратим на лагер!