По какво разбираме, че сме се превърнали в баба си*

1989-та беше отдавна, но ние още живеем в наследството на тези времена. От баба си, обаче, може да сте наследили нещо повече от бюфетите с плъзгащи се стъкла, дуралекса от Чехословакия и газираната напитка „Етър“.

Много е вероятно да сте се превърнали в нея и по същия начин, по който като малка сте се заричала как никога няма да сложите мушама на масата в кухнята, след някоя и друга година децата ви да заплашват, че повече няма да дойдат на обяд, ако не махнете проклетата мушама на смокини.

Погледнахме назад в собственото ни минало, когато майките ни пращаха за „заводски“ от 37 стотинки и едно Работническо дело.

Четете, мили майки, и разказвайте на децата си как живеехме едно време, когато нямахме таблети, но имахме Ефир 2 от 5 следобед.

Нация Плюшкини

Една разходка в столичен квартал ще ви върне назад в хилядадеветстотин и някоя – редица (усвоени) балкони, наблъскани с кой каквото някога е срещал в живота си. Дървени ски, счупен Веф, части от Москвич или Лада, непотребни роднини (това е шега)… изобщо каквото ви хрумне. Това е като тежък комунистически махмурлук, от който вече над 20 години не можем да почистим остъклените си балкони.

Хората, които са преживели не една и две кризи и мизерия, не изхвърлят никога нищо. Домовете зад тези балкони са наблъскани с бюфети и порцеланови чаши със син печат на дъното, гардероби с миризма на нафталин, плетени подложки за столове, самовари и саксии със здравец.

Едно време, когато е имало един единствен хоремаг в квартала, да се изхвърля си е било истинско кощунство, затова дори старата, леко поръждясала нокторезачка се прибира в долапчето, защото не се знае кога ще ни потрябва нокторезачка.

И дума няма да отваряме за празния трилитров буркан от зимнина (или пък пълният буркан със зимнина, консервирана през 1986-та и още неотварян). Остатъци от храна не се изхвърляха, иначе как, мислите, е измислена рецептата за гювеча или яхнията?

Най-доброто (винаги) предстои (някога … в бъдеще…)!

Никой от фамилната ни история не помни и не е бил свидетел това чакано светло бъдеще някога да е дошло. Напротив – всички ние все чакаме светлите бъднини (на комунизма, социализма, демокрацията…).

Няма дом у нас, в който да няма запазени кристални чаши и официални порцеланови чинии, които ще бъдат ползвани за първи път, когато дойде светлото бъдеще. В повечето случаи кристалните бокали, официалният супник и посребрените прибори са дадени като подарък на сватба или за годишнина от сватба, което ги прави още по-скъпи.

Може би заради това и никога не са ползвани, защото никой светъл момент не е достатъчно светъл. Вероятно за нашите баби е непонятно как така изхвърляме леко пукната порцеланова чиния и купуваме нова от Икеа, и как така нямаме официален супник, който да прашасва някъде в някой бюфет със стъклени плъзгащи се стъкла.

Официалният супник и кристалните бокали се комбинират и с празнични одежди, които са се пропили с миризма на нафталин, защото никога не са били обличани. Успокоителното е, че понеже модата върти на всеки 20-тина години, дочените панталони пак ще са модни и ушанката от гъста козина пак ще дефилира.

Да вдигне ръка тази майка, в чийто дом дистанционното никога не е било увивано с найлон!!!

Синдромът „Какво ще си помислят съседите?!“

Освен когато сте пияни или афектирани, решения не трябва да се взимат и на база страх от хорското мнение.

„Какви ги вършиш? Какво ще си помислят хората? Хората ни гледат! Тихо, да не ни слушат съседите!“ Ей така изглеждаше родителстването, пардон – майчинството (защото това с равното участие между майката и бащата в отглеждането и възпитанието е по-съвременно от самовара и кафемелачката от Чехословакия).

Оттогава датират основите на майчините форуми, в които всякакви непознати са разбирали по-добре как се гледат вашето дете и са имали компетентна оценка каква майка сте вие.

На непознати и на улицата не се усмихваме

Всеки, който се е разхождал по Главната в който и да е български град, знае това. Усмивката не е въпрос на вежливост, а повод за притеснение, че нещо в облеклото, косата или поведението на човека е смехотворно. То и няма как да е друго с кварталния, който е научил бабите и дядовците ни на живот в страх, подозрения и съмнения.

От едно време датира и сравнението „да се смееш като идиот“ и са имали предвид точно това – ако нямаш конкретна причина да се усмихваш, например поздрав към човек, когото познаваш, значи нещо не си наред. Не се усмихват и чиновниците, защото очевидно са заети да вършат сериозна работа, а не да се хилят като лумпени, нали така.

Три дни яли, пили и се веселили!

Това не знаем дали е само наша черта, но у нас е особено застъпена. В Италия например кафето се гаврътва на една-две глътки и после всеки си продължава по пътя. У нас „да отидем на кафе“ значи да утрепем поне час на някоя маса в протяжни разговори, докато сръбваме миниатюрни глътки от отдавна студена кафеникава течност.

Обядът, на който се събира по-разширената фамилия, прераства във вечеря. Като се заженим, сватбените обреди заповат призори, към обяд вече всички са пияни, и приключват на другата заран. В Русия дори имат една поговорка: „ако вечерята стигне до десерта, значи партито е било пълен провал.“

*По публикацията 6 habits from the Soviet Union that Russians can’t shake на Eleonora Goldman, публикувана в Russia Beyond the Headlines.