Полет над щъркелово гнездо

Миа Сердарева е автор на този разкошен разказ, в който една майка на тийнейджърка търси път към дъщеря си и към смисъла в убийственото си софийско всекидневие, лишено от природа и от време за нормални отношения.

Ку-ку, ку-ку – обажда се електронният часовник от бюрото.
Ура! Пет минути почивка!
Тия дни, вместо фейсбук – уеб камерата в Ярлово. Жив валериан…
Ехо, здравей, щъркеличке!
Станала е да пораздвижи дългите си червени крака. Това облачета ли са? Ха, още едно! Докато мигна, и поникна пред камерата. А около него се стрелкат бели чертички.
Снежец! Виж ти, в София слънце, в Ярлово – сняг. Вали по гнездото, по нея… Милата, няма как да се скрие на сухичко и топло. Майка е, къде ще ходи – ще търпи. Ще търпи и ще прави сухичко и топло на яйцата си.

Знам какво е, що мътене отнесох и аз… Рискова бременност, вика докторът. Ако искаш да го износиш, ще трябва да пазиш леглото. И не трийсетина дни като щъркелите – шест месеца лежане… Половин година е това, ей! Да можеше и мене да ме сменя мъжкия…

Обаче, устисках геройски, измътих я. Щастие и чудо, като се роди. Гордост! Лежах в родилното и се гордеех цялата: майка съм вече, майка! Видя ли ме какво изтърпях, Ти, който раздаваш лесното и трудното според заслугите. Ще ме наградиш с добро детенце, нали?

Да, да. Кой го знае къде е блял. Ей го, десет мина, диването още спи… Три пъти ходих да я будя, три! Последния път ми се разкрещя, все едно съм ѝ най-омразното нещо… Стига, няма да рева, това са ми петте минутки за душата…

Щъркелицата рови с клюн покрай яйцата, обикаля ги внимателно, обкрачва ги, прикляка бавничко и се намества върху тях.
Късметлийка си, миличка, че няма да те сполетят моите майчински драми…

Преди 10 години, като чуех да ми се оплакват от сприхави неуправляеми тинейджъри, тайничко си мислех, че това може да се случи само на кофти родители. Ние сме отговорни хора, интелигентни, моля-моля, аз цяла счетоводна кантора въртя, та едно дете ли ще ми се опре? Майко мила… Докато детето ти е още малко, нищо не знаеш за живота. За търпението, за смирението… за унижението… нищичко.

Другите как ли се оправят с техните? Моята Яна, като я слушам, явно повечето единадесетокласници са същата трагедия. Оня ден ми носи снимка от часа по физика – в класната стая само господинът и двама ученици, с нея трима. Значи много майки са на моя хал, само дето никой не говори за това. Срам ги е. Ми то си е за срам. Що за родител си, ако не можеш да накараш собственото си дете да ходи на училище. Не да учи, не шестици да изкарва, да ходи поне…

А може и да не знаят, другите майки. На мен кантората, ако не ми беше в собствения двор, Яна можеше да ме лъже както си иска. Щях да си живея в блажено неведение и да си мисля каквото ме устройва, само и само да ми е спокойно на душичката…

Добре де, на нейно място щях ли да съм прилежна ученичка? Ей сега, ако съм 11- клас и повечето ми приятели кръшкат. Знам, че всичко ще ми се размине: класната ще си затвори очите за фалшивите бележки, защото ако ме изключат, губят бройка. И да не уча, все ще ме избутат да завърша, та да не развалям реномето на училището… Като нищо щях и аз да правя като нея…

Боже, тоя свят е толкова далече от света на моето детство… Колкото София от Ярлово. Няма как децата да са като нас. Те освен тая лудница друго не познават. Колкото и да ги дърпаме към старото, то им е чуждо… Как да се напъхат в нашата представа за добри деца?…

Минаха пет минути. Край на антракта. До после, птичко.

Ку-ку, ку-ку.
Колко е часът? Няма значение. Доза почивка, че едва мисля вече…

Май е останало само едно яйце. Сутринта в чата писаха, че мъжкият изхвърлил другите две от гнездото…
Още не мога да повярвам – и щъркелите имали семейни проблеми… Интересно как ги преживяват тия неща. Без алкохол, шопинг терапия и психолози…

Помня като отивах при училищната психоложка. Нарочно пеша – да походя, да се настроя… Опитвах се да си представя какво ще ме пита. Защо, според вас, дъщеря ви има нужда от психотерапевт? О, тя няма нужда, просто си е внушила, че има, а ние сме отговорни родители, затова решихме да я доведем. Друго, друго… Какво питат по филмите? Има ли страхове? Обичайните – от паяци и болници. Какво я кара да се чувства добре? Ами… да виси на таблета. Знаете ги днешните деца. Има ли хоби? Кой е любимият ѝ филм? Разказва ли за приятелите си? Познавате ли ги? Споделя ли с вас? За какво мечтае?…

Боже, колко много неща не знам за дъщеря си!

Ами да, ние всъщност не си говорим много-много. Освен пак ти е разтурена стаята, стига с тоя таблет, нямаме пари за глупости, ставай за училище…

А аз се мислех за добра майка… Откога не съм си приказвала с нея за… за… за нея… Какво мисли, какво я вълнува… Не съм се сещала даже… То и със себе си не се сещам да говоря за тия неща… С какво ми е пълна главата, да ме пита човек? Със задачи. Първо, второ, пето, десето… график и чудо. А аз се щурам из графика като мишка в лабиринт.
Сега ако се прибера и си поприказваме за всичките тия неща, ще види, че въобще не ѝ трябва психолог. Трябва ѝ…

Стана и пет. Айде пак да бачкаме…

Ку-ку, ку-ку.
Четири следобед.
Камбаната в Ярлово бие. Момент… Това нашата камбана ли е? Боже, да! Чувам ги и двете, като стерео, почти заедно бият… Тръпки ме полазиха… Все едно че съм на две места едновременно!

Чакай, аз през повечето време съм на две места едновременно: тук, където съм, и някъде другаде, където искам да бъда. Паралелна вселена, където ми е хубаво…

Дъщеря ми дали и тя е така? Идея си нямам какво им се случва в главите на сегашните деца. Тяхната паралелна вселена трябва да е нещо като видео игра. А може и да имат по няколко…

Ще взема да я питам. Ето ни тема за разговор. Нещо, за което няма да се скараме. Аз и за онова не съм я питала още – приятелите, любимия филм, за какво мечтае… Все отлагам. А и само да се подам в стаята ѝ, и ме кара да се чувствам като скапан навлек. С тоя неин поглед – ледено студен и неодобрителен… Как го каза психоложката? За истинско общуване е нужна атмосфера на взаимно одобрение. Или беше приемане… В смисъл, да де, няма да седна да си приказвам с някой, дето видимо не ме харесва… Не че аз се държа много любящо… Но каквото почукало…

Ужас. Двете май си причиняваме едно и също!
Айде пак сълзи… Ама че…

Ку-ку, ку-ку.
Още пет минутки при птиците добре ще ми дойдат. И тоя път никакъв рев.

Коленичила е в гнездото, последното яйце се белее отляво, клюнът ѝ заровен в перата на гърдите. Вятърът си вре носа между тях, роши ги, фамилиарничи и пръхти в микрофона.

Затварям очи. Шумно е почти като на Цариградско, само че вместо коли – птици. Чуруликане и чудо. Тук-там бръмне муха, от съседните дворове лае куче…

Връщат ме на село тия звуци. При престилката на баба, дето все мирише на мекици. Ковьора над леглото ми, с шарки на странджанска носия. Люлката, вързана на черешата. Кокошките, прескочили оградата към лехите с магданоз и дядо, смешно размахал бастуна…

Отварям очи. Щъркелицата извива шия назад, главата ѝ почти допира гърба… Това ми е любимо! Толкова е изящна… като лебед! Сега ще почне да трака с клюн. Ето… Четох, че така си говорели. Какво ли казва сега?

Яна веднъж изръси иска ми се у нас непрекъснато да има гости, защото само пред чужди хора се държиш мило с мен. Лицемерка ме нарече. После цяла нощ ревах. Защото е вярно. Не знам дали е точно лицемерие – човек се съобразява пред другите, гледа да се държи пò… както знае, че трябва. А вкъщи, при семейството, ако не отпуснеш душата, къде? Тъпото е, че баш близките виждат най-лошата част от теб. А би трябвало, щом ги обичаш, пред тях да се стараеш най-много…

Няма да забравя оня разговор… май единствения, след който бях горда със себе си… След болницата, когато не биваше да вдигам тежко и я помолих да ми помогне с прането, а тя заяви, че не било нейна работа и излезе с приятелки… и аз се скъсах от рев: хем ме болеше от операцията, хем ме беше яд на нея, хем два пъти повече ме беше срам – що за майка съм, като не съм я възпитала в най-важното: състрадание, уважение, човещина. Чудех се какво да направя, като се прибере: да я накажа, ще ме намрази на нова сметка. Да не ѝ говоря – добре ѝ дошло. Да обясня спокойно колко съм разочарована? Тактиката на майка ми. Помня как се чувствах: като провал, едно голямо разочарование…

Тогава ми хрумна да поема вината. Повиках Яна да седне до мен на леглото и ѝ казах колко ми е гадно, че не съм успяла да я науча на нещо много важно. Ти не си виновна, грешката е моя, но искам да го знаеш и някой ден да научиш децата си – семейството е, за да си помагаме, да се грижим заедно за нещата; научи ги, че да обичаш, значи да правиш каквото можеш за другия.

Отначало се стъписа от кроткия ми тон, после наведе глава, а накрая ревна и се извини за пръв път от пети клас насам. Не че после се строши да ми помага, но съм сигурна, че разбра и запомни.

И пет. Айде пак да бачкаме…

Ку-ку, ку-ку.

Край на работния ден.

Така. Действаме. Първо малко щъркели, вместо медитация. Трябва да съм мноооого спокойна като вляза в стаята ѝ. Само когато съм спокойна, мога да бъда добра. И да опитам да говоря като мене си, не като майка. Ей така, както си приказвам наум. И всичко ще я питам, дето си го мислех. Дано да я хвана в настроение. То може и да не стане от първия път… Само като ме види, и се наежва цялата. Кой знае кога ще повярва, че идвам с добро…

В Ярлово е слънчево. Щъркелицата чисти перата си с клюн. Гръбчето, под крилата… Обръща се право към камерата. Боже, имам чувството, че ме гледа в очите… Птиците дали и те като хората усещат, когато някой ги наблюдава?

Над тъмнозеления ръб на планината прелита птица. Ето още една, по същата траектория. Душички! Изобщо и не подозират, че правят небето по-красиво.

Чуруликане, чуруликане… вече съм пълна с птичи песни. Лека, спокойна… Добра. Виждаш ли колко малко ми трябва, Ти, който си ни оставил да се изгубим в многотията.
Доза природа, време насаме със себе си… И пак съм човек.

По темата: