Планираме морска почивка и това ме убивa

Кой каза, че всеки човек обича да пътува – и нещо още по-лошо – да си почива, докато пътува (един вид целта на пътуването да е ПОЧИВКА)?! Ами няма такова нещо, скъпи зрители и драги радиослушатели, има хора, които не искат никъде да ходят, още повече на море. И това им желание е толкова по-голямо от тях, че излиза от затвора на съзнанието им и се материализира като стомашен вирус, чиято цел е една единствена – да предотврати морето. Това е историята на Владимира Краева (помните я от „Бебето ми не може да спи и това ме прави зъл човек„) и нейното „ходене“ на море.

Ще започна с едно срамно признание. Не е някаква чутовна изродщина като например, че обличам сина си в розово, за да го правя „джендърче“, или че не ползвам хомеопатия, но пак е доста притеснително.

Не обичам да пътувам. Всеки път щом тръгна нанякъде и видя табела „София 350 км“, получавам продроми на паник атака. Не изпадам в религиозно преклонение, когато се кача на някой планински връх, от който се разкрива гледка, спираща дъха. Изобщо не обичам да ми спира дъха. Не се чувствам добре, когато съм далеч от болница. Дивата природа ме потиска. Бърборенето на чужд език по летища ме кара да се чувствам като издухано глухарче.

Повярвайте ми, знам какво изпускам. Виждала съм величието на водопадите Игуасу с реещите се над водата лешояди. Пила съм бира на плаж в Палма де Майорка. Яла съм скандална пица с артишок на езерото Комо. Заспивала съм на плажа Ипанема. Дори донесох магнитче от Мачу Пикчу на психиатъра ми с благодарност за добре нацелената терапия, която ми позволи да се отдалеча от квартала.

И все пак… не обичам да пътувам. Затова с наближаването на семейната морска почивка, започнах да се изнервям. Не че не харесвам морето с неговата сладникава меланхолия и лъхаща от вечното му движение тревожност. Не че не обичам да спя в чаршафи с пясък и да мажа с кисело мляко подутата си кожа. Но вече имам опит и просто знам какво ще стане.

На някой ще му стане лошо още по пътя. Някой ще хване ентеровирус. Някой ще изгори. Някой ще слънчаса. Някой ще се дехидратира. Някой ще бъде нахапан от комари. Друг – ужилен от стършел. Детето ще реве. Кучето ще лае. Мъжът ми ще мрънка. Аз ще пия бензодиазепини. Ще си крещим. По принцип съм позитивен човек, но опитът и интуицията чертаят пред очите ми холограмата на ужаса на семейното море.

Денят на пътуването обаче наближава стремително, нямам счупен глезен и по всичко личи, че ще се ходи на море. Затова започвам внимателно да подкопавам крехката увереност на съпруга ми, че всичко ще бъде наред. Звъня в ангажираната с връзки квартира и се оказва, че в нея няма климатик. Няма я и в интернет.

„Хмммм, подозирам висок процент на опасност да пукнем от жега“, казва той и аз изпърхвам в съгласие.

За да не тегне над мен евентуалното решение да прекараме една страхотна седмица в София обаче, предлагам да звъннем на още някакви места на съответния морски курорт с пълното съзнание, че няма никакъв шанс да има свободни места от днес за утре. Казано ми е, че няма.

Една позната услужливо предлага хотелче, подходящо за деца и кучета, звучи точно като за нас и няма никакъв шанс да има свободни стаи с short notice. Звъним по телефона. Има една свободна стая точно за периода, който ни интересува.

Докато съпругът ми тържествува, аз тихо плача в другата стая. Мечтата ми за софийска седмица, в която чистя с парочистачката вкъщи, обядвам у баба ми и прекарвам вечерите на балкона или в краен случай на Орлов мост, се разтапя като нефелен слънчев лъч на фона на прииждаща лятна буря. Ще се приготвя багаж. Ще се дават нечовешки пари за лекарства. Ще се повръща в колата. Детето ще реве. Кучето ще лае. Някой ще изгори. Друг ще го ужили стършел. Ще говорим за развод. Ще се давим в повръщано и разстройство.

Детето изглежда унило. Стои в банята по памперс и гледа тъжно. Оказва се, че има разстройство! След час е с висока температура. Страданието му се трансформира в моето спасение и се чувствам като лоша майка, дъно, ригиден егоист, подчинена на тревожността страхливка, вещица.

Докато отмервам точното количество температуропонижаващ сироп, пред очите ми се изнизват всички морски моменти, които няма да се случат тази седмица. Детето джапа в морето с широка усмивка. Кучето плува сред вълните. Изтръсква се от водата върху приятно затоплените ни плажни тела, всички се смеем. Преяждам с пресни миди. С мъжа ми медитираме под опънат бял чаршаф на плажа. Взимаме си по една кола от бензиностанцията и слушаме Ицо Хазарта, докато през отворените прозорци долита мирисът на водорасли. Вечеряме с приятели на фона на омайващ чилаут в бийч бара и разкошен залез. Пускам снимка на разкошния залез в Инстаграм и печеля някакъв конкурс по фотография, в който дори не съм участвала.

Последното ме събаря и очите ми се насълзяват. Толкова много ми се ходеше на море, а сега ще трябва да прекарам седмицата в чистене с парочистачката и обгрижване на болно дете. Животът е просто черен път към смъртта и нищо няма смисъл.

Това, приятели, се нарича невроза.