Какво беше, какво стана...

От момента, в който разбрах, че съм бременна, у мен се загнезди един огромен страх (освен този дали бебето ще се роди с пълен комплект крайници и уши, разположени на обозначените за целта места) – и това беше страхът за тялото ми. Бях се наслушала на истории за жени, които имат купища проблеми по време на бременността, и толкова се вторачих в тях, че въобще не си давах сметка какво очаква горкото ми тяло след тези девет месеца!

Още на втория месец вече бях запозната със съдбите на няколко непознати клетници, забременели като млади кайсиеви овошки, но след опустошаване на казани свинско със зеле и леки следобедни закуски от гювеч и пържени яйца, постъпили в родилното с размерите на чудовищни баобаби. Не ме подминаха и заплахите за отблъскващо грозни петна по лицето, заради които ще заприличам на грохнала берачка на ориз. Към тях се присламчиха и слуховете за километрични стрии, които ще се спуснат като бримки от врата до глезените ми, а самите глезени, с извинение, само аз съм щяла да знам, че са такива – никой друг нямало да заподозре, че двата подпухнали дирека, застопорени в галоши 50-ти номер, са естествено продължение на краката ми. Трилърът завършваше с разкази за кървящи венци и разклатени зъби, заради което подхвърлянията, че докато съм бременна, косата ми ще е фантастична, НО СЛЕД КАТО родя, ще опада цялата и ще заприличам на луковица, въобще не достигаха до ума ми.

Господи, казах си, това е някакъв природо-научен ад! Гледах се в огледалото и си представях как след 8 месеца оттам тромаво ще ми помаха със закърнялата си, подпухнала ръчичка едно затлъстяло влечуго, натъпкало краката си в гигантски рибарски ботуши, покрито с люспи и старчески петна, което ще се усмихне с петте си зъба и ще се отправи с тежка стъпка към болницата, за да снесе яйце с размерите на тиква-цигулка.

Заканих се да не допусна такава груба метаморфоза и с немалко усилия в края на деветия месец имах що-годе приличен вид, обувах си сама обувките до последно и приятелите ми ме разпознаваха без да им напомням коя съм. Косата ми приличаше на гиздаво овче руно, глезените ми бяха по местата си и си бях купила точно три дрехи за бременни, които, на всичкото отгоре, НЕ приличаха на платнищата, с които Кристо опакова Райхстага. Какво повече може да иска човек! Улисана в стремежа си да не се видоизменя обаче се оказа, че съм пропуснала да проуча какво ме очаква след като родя, затова и шокът в началото беше огромен.

Да започнем с гърдите. Зарежете подплънките с по петстотин кубика силикон, кремовете с екстракт от лютиче и фолклорните поверия, че бозата прави чудеса. Мога да ви уверя, че нищо на тоя свят не предлага по-скоростна промяна в обемите от раждането! Някакви си часове, след ми връчиха бебето и ми казаха „Ето, КЪРМИ!!!“ (като че ли вече съм го правила в час по трудово в седми клас), се затътрузих към банята, където с изненада установих, че под нощницата ми се е зародило нещо неописуемо, което боли, пари и всеки момент ще избухне. На изписване три дни по-късно едва се вмъкнах в сутиена, с който бях дошла. Със сълзи на очи си казах, че си заслужавам съдбата задето се присмивах на бельото по сергиите на Женския пазар, очевидно шито за жени-исполини, които искат да са добре подготвени за превратностите на съдбата, и в случай, че им се наложи да скочат от 19-я етаж, да могат да опънат сутиена като крило и да отлетят с южняка. Влачих си хомота (и гърдите) доста месеци, преди нещата да се регулират до някакви нормални размери и сега с ръка на сърцето (след като вече го усещам) мога да кажа на всички жени – не си ги уголемявайте зорлем с операции. УЖАСНО Е, тежко е и е никому ненужно!

Това обаче беше само началото. Едва влезли вкъщи и сложили бебето в леглото му, нещо се случи с мен – огледах стаята, втренчих се в лилавия килим на пода, озъбих му се и започнах да рева безутешно, за ужас на всичките присъстващи. Всякакви опити да спра бяха неуспешни, а на въпроса „Ама ЗАЩО, бе, кажи??“ само вдигах рамене и изпадах в нов пристъп на рев. Ако трябва да класирам най-лошия период след раждането, това със сигурност ще са първите дни! Хормоналната буря, която се изви в мозъка и тялото ми, рисуваше картини на черна безнадеждност, в които с огромни червени букви пишеше ПЪТ БЕЗ ИЗХОД, КРАСИМИРА! ХО-ХО-ХО!!! Още първата вечер след изписването трябваше да се върна в болницата за някаква манипулация и буквално се впих ревяща в лекарката ми, която бързо и с няколко мили думи от рода на „Това е съвършено нормално, от хормоните е, пореви си“ успя да ме вкара в релси. Тръгнах си в доста по-читаво психическо състояние и ще ѝ бъда вечно задължена за тази миниатюрна, но жизненоважна намеса в объркания ми мозък.

Когато се отървах от първоначалната депресия, дойде време да започна да се отървавам и от косата си. Имам много от нея и в началото не обръщах внимание на случващото се, но една сутрин установих, че през нощта в леглото ми явно се вмъква и семейство оплешивяващи кучета, което доста ме озадачи. Всяко минаване с ръка през скалпа ме снабдяваше с огромно кълбо косми, подобно на онези, които се търкалят из пустинята. Това продължи с месеци и няма да е преувеличено, ако кажа, че остатъци от косата ми са разпръснати по всички краища на страната. Добре е да си призная и че една лятна вечер на морето небрежно прокарах ръка през главата си и от нея се откъсна огромно валмо от около хиляда и двеста-хиляда и триста косъма. Събрах ги на топка и поради липса на кофа за боклук ги пуснах да летят накъдето им видят очите. Секунди по-късно с ужас проследих, че кълбото дълга, тъмна, очевидно женска коса, се загнездва в една от най-красивите яхти, акостирали на кея, на който се разхождахме. Все още се моля перуката да не е предизвикала прекалено текъж семеен скандал!

И докато косата сама си тръгна по пътя, друга част от мен до ден-днешен упорито не желае да се разкара. Долната част на корема ми вече повече от година живее собствен живот, със свои разбирания накъде да се тресе и откъде трябва да изскача. Фактът, че е точно толкова привлекателна, колкото е и парче престаряла свинска пача, още повече ме натъжава, но, в края на краищата, нищо не мога да направя – моя си е, ще си я гледам, ще я водя на кино, на море и на планина, и ще се старая да се чувства добре.

Едно от най-странните последствия от бременността обаче дойде напълно неочаквано за мен. Първия път, когато реших да си обуя различни от кецове обувки, с ужас установих, че дясното ми ходило очевидно е пораснало. Вкарах копитата отново в кецовете и реших да пробвам след няколко дни, но резултатът беше същият и това ме отчая. Тъй като така или иначе нося 40-ти номер, избягвам да разсъждавам по въпроса „А ако имам второ, С КАКВО ЩЕ ХОДЯ?“, защото отговорите (сламени сандали, парцали от стара съдрана пижама, увити около краката ми и т.н.) въобще не ми харесват, а са единствените възможни!

За капак на всичко това се оказа, че не мога и да пуша. Не че не пробвах – напротив! Няколко пъти опитах да се върна към любимия си порок, но спирах малко преди да падна в несвяст – и на петия опит се отказах. По незнайни причини от дима ми става лошо и нищо не мога да направя! Разбира се, всъщност се радвам – толкова пъти съм пробвала да ги откажа, че това сега си е чист късмет. Но когато ти е опадала косата, кривокрак си и една част от корема ти непрекъснато се тресе като малеби на силен вятър, е добре поне да можеш да си запалиш една цигара!

Така че, мили бъдещи майки, ако вече сте бременни, не се вманиачавайте прекалено в тревогите за целулит и тъмни петна, защото страданията съвсем не приключват с раждането. Понякога животът след него се оказва пълен с далеч по-големи странности и невиждани феномени (коса, която си хваща багажа и се евакуира от главата ви!), които може да ви превърнат в нелепа картинка от типа Преди и Сега: Открийте десетте разлики!, само че, за да е по-лесно за отгатване, надписът ще гласи Открийте десетте ПРИЛИКИ!

Разбира се, в цялата тази тегоба има нещо успокоително и то е, че се носят легенди, според които до две години всичко се оправяло. Мога само да кажа – ЩЕ ВИДИМ!

Post Views: 1 077