Отиват две майки с четири деца в Пловдив...

Както знаете, септември е изключително стресиращ месец. Освен краят на лятото, който депресира клетия родител, комбиниран с началото на учебната година, която го изкарва за месеци напред от финансов и психически стабилитет, септември ни е подготвил и няколко пакета „почивни“ дни. Това са дни, през които родителят трескаво се чуди КЪДЕ ДА ЗАВЕДЕ ДЕЦАТА, ПО ДЯВОЛИТЕ, И КОЛКО ЩЕ СТРУВА ТОВА и след като едва е преживял мъчителната „почивка“, да иде да се наработи през няколко последователни съботи.

Така е!! Да сме мислили преди да раждаме деца в държавата на „отработването“!

Та наближи последният „пакет“ и аз самоотвержено реших да оставя изтощения си благоверен мъж в София и да отида в Пловдив с децата, защото там по това време има какво? Култура!

22 – 25.09 – Нощ на музеите, галерии, арт работилници, стотици барове, ресторанти – каквото ви душа иска, за да ви се повиши културното ниво. Внезапно се оказва, че Тинейджърката не иска да покачва културното си ниво и се примоли да я оставя в София срещу обещание да чисти, простира, сготви и да направи десерт.

Аз, разбира се, се съгласих, казвайки си егоистично, че малко миене и чистене могат да те подготвят за живота далеч по-добре, отколкото две галерии и някой и друг театър, и поех с другите две деца към любимия Пловдив.

Няма да ви лъжа. Шестгодишното и Бебето не са сред най-големите културтрегери в страната, но посредством поредица от внушения се надявам да ги подготвя за културния им разцвет.

Уви, още на магистралата попаднах в титанично задръстване, което ме извади от културния ми унес, рязко повиши кръвното ми налягане както и тона, с който разговарях със служителката на номер 112. В цялата си невинност и наивност, бях решила (не знам откъде ми хрумна подобна глупост), че на 112 ще знаят КАКВО СТАВА на магистрала „Тракия“ и защо моята крехка личност е жертва на задръстване.

Но дамата от другата страна на линията, разбира се, не знаеше. Първо ми обясни, че:

1. Няма как да знае, защото то принципно не се знае
2. Празници са
3. Полицаите принципно били раздразнителни хора и не обичали да споделят информация
4. Все пак ако искам, да изчакам да попита, но да не се надявам на нищо

След 2 минути изчакване ме уведоми, че на магистралата няма никакви катастрофи, само едно стеснение, което е причината за всички проблеми. Аз отново неразумно я попитах на кой километър е това стеснение, което я възмути до безкрайност. Рязко ми отговори, че НЯМА КАК ДА ЗНАЕ къде е това стеснение (вероятно защото това е едно подло, подвижно стеснение, което обикаля магистралите като бродник) и тъй като аз ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ съм си там, по-добре да си стоя. И ми затвори.

Така потънах в пълно неведение и пред нервен срив, обладана от силно желание да се върна в София, да причакам някъде служителката на 112 и да я удуша. Естествено се оказа, че има тежка катастрофа, която подминах след 5 минути и за която 112 няма как да знаят, та успях да стигна задоволително до Пловдив.

Сега е моментът да ви кажа, че обожавам Пловдив. Толкова го обичам, че съм готова да обикалям с дни из центъра, да посещавам всички възможни социални и културни събития One Design week, One Dance Week, Нощ на музеите, Капан феста и още десетки, за които се сетите. Ако се организира състезание за най-автентична полска мишка, пак ще отида с радост да дам компетентното си мнение за всяка мишка, която изглежда дори бегло като чешка или унгарска.

Но има и една друга причина.

Аз приятели, срам не срам, обожавам да ям в Пловдив. И щом пристигна, първата ми работа е да изтичам в турския ресторант Паша, където жадната ми, изпосталяла софийска душа потъва сред рай от агнешки кебапчета, пиде, телешко, шкембе и… кюнефе. Ако някой от вас не знае какво е кюнефе, то той нищо не знае и на мен ми е жал за него. Жал ми е за вас, обезкюнефени хора, които досега сте водили празен и нещастен живот.

Така се случи, че този път заведох една обезкюнефена душа, майка на две деца на име Камелия, да яде в Паша, за да се просветли. След като я натъпках с дюнери, ориз и леща, мощно ѝ тикнах вилица топло, разкошно кюнефе в устата и трепетно зачаках да се взриви от щастие.

За мое голямо смайване, тя направи физиономия и каза – о, ужас, че кюнефето е отвратително. Това наложи да заведа тази дилетантка при известните гофрети и мелби с шоколад на Affredo. Не че там е лошо и съвсем естествено си хапнахме добре, но къде са, драги читатели, две посредствени гофрети, къде е вълшебното кюнефе на Паша?
Ние, обаче, не можем да направим нищо с непросветените хора освен любезно да им сочим пътя, пък те – ако искат.

Та, обикаляхме цял ден с децата из Пловдив – кога щастливо, кога изнервено, кога кресливо. От време на време губехме някое дете и после го намирахме, крещяхме до припадък „не пипай“, „стой“, „не бъркай на кучето в окото“ и други изконни реплики от живия живот. Да ви признаем, много култура не видяхме. С 4 деца на възраст 7, 6, 4 и 1, нещата трудно влизат в рамките на голямото изкуство. Накрая, изтощени до смърт, се прибрахме в наетия от нас апартамент.

Това, обаче, което вие не подозирате, докато четете е, че ние с Камелия сме нормални жени, които силно изгарят от желание да излязат без деца, да пият алкохол, да се размотават и да купонясват с други хора без деца. За тази цел бях издирила две детегледачки сестри, които любезно ни чакаха пред апартамента, когато пристигнахме.

Тъй като двете прелюбезни сестри ми бяха препоръчани от приятели, никога не ги бях виждала и останах смаяна щом взорът ми падна върху тез русокоси пловдивски феи. Въпросните достолепни дами се оказаха детски учителки с 40-годишен стаж, които грабнаха тези 4 неконтролируеми деца с усмивка на уста, извадиха игри, флумастри, моливи и листа и произнесоха с глас по-сладък от горски мед вълшебните думи „Всичко ще е наред. Приберете се, когато искате“.

И, ах, драги ми читатели, как обикаляхме ний с моята прескъпа приятелка Камелия. Първо посетихме Ръкоделницата в Капана ( снимката на поста), където видяхме на живо как се подготвя екипът за детските уъркшопове, посветени на велики писатели. После посетихме бар, а накрая се качихме на Сахат тепе да пием вино, да ядем дюнер, да гледаме Пловдив и да слушаме концерта на Кататония, който се носеше от далеч. Всичко това благодарение на Вера.

И така, отпочинали се прибрахме при заспалите ангели. Двете детегледачки ни съобщиха, че не са виждали толкова прекрасни деца и че си личало ДОМАШНОТО ВЪЗПИТАНИЕ, но ние забелязахме треперещите крака, пребледнелите лица и уплашения поглед. За щастие, бяхме толкова доволни, че дори не се почувствахме неудобно.

Така се изниза и следващият ден, приятели. Уви, без детегледачки. Според мен, дамите бяха толкова впечатлени от възпитаните ни деца, че им се е наложило да спят минимум 36 часа след това.

Ние, за сметка на това, пак хапнахме добре и този път посетихме няколко галерии, музеи и събития. Пловдив беше неповторим. За тези, които не обичат блъсканицата, сигурно не би било приятно, но аз щастливо се слях в тълпите весели хора, ядящи сладолед, двойки, облечени в носии, които се целуват под дърветата, децата… и всичко това, осветено от хилядите прозорчета на работилничките, магазинчетата, музеите, галериите, отворени цяла нощ за щастливите гости.

Честно да ви кажа, беше изморително. Ако имате възможност, идете без малки деца. Старият град е невъзможен за бутане на количка, малките деца лесно се губят в тълпата, но с големи деца е прекрасно (моята тийнеджърка все пак дойде за една вечер).

И изобщо, идете в Пловдив, яжте, обиколете арт магазините, идете на опера, на театър и НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ КЮНЕФЕТО НА ПАША!!!!

Post Views: 287