Ово е цвърчак! и други балкански истории

Ето и втората част от пътешествието на Красимира до Хърватска. Първата част, изпълнена с доста мъка и тегоба заради едно катерене до Мальовица, може да прочетете тук – Малко, но запомнящо се балканско пътешествие.

**********************

И така, въоръжена с люспи, падащи като мокър сняг от ушите и носа ѝ, клетата ви Красимира пресече границата със Сърбия и, като един заклет по това време пушач, първото нещо, което направи, беше да скокне като млада, прегоряла коза до фришопа и да се сдобие с цял стек от любимите си цигари. Всеки пушач ще ме разбере – няма нужда да се обяснявам колко е сладко да си осигурил порока си в достатъчно големи количества, така че да можеш спокойно да изкараш 18 часа в кола без да полудееш.

Както можете да се досетите, объркахме пътя още от самото начало – и то не заради нещо друго, а защото братята сърби бяха разкопали чудно хубавото шосе, по което джипиеса се опита да ни прекара, и така се наложи да се лутаме по някакви прашни сокаци, докато в един момент установихме, че вече сме изнемощели от глад и спряхме насред пътя. Там опънахме един мой шал на капака на колата и наредихме отгоре част от харизаните ни провизии, а именно:

варени яйца
розови домати
чудовищно смрадлив и вкусен овчи кашкавал от марка, която вече, за съжаление, не произвеждат – може би някой се е оплакал от миризмата
Петроханки (с тях си станахме първи приятелки след адовото катерене на Мальовица)
кисело мляко
и, кой знае защо и откъде – сливи

Ето така, кротко облегнати в ужасната, 30-градусова жега, потънали в прах и акари, изядохме най-вкусния обяд в живота ни, а бяхме на едва 1/10 от пътя си до град Оребич – крайната точка на нашето пътешествие. И понеже крайпътните сръбски канавки не предлагат, нали, някаква особено луксозна обстановка за хранене, набързо изгълточихме кашкавала и сливите, свихме шала обратно, натъпкахме се в колата и потеглихме.

Така се яде на капак – в случая на връщане през Албания, но принципът е един и същ.

Не мога да опиша много точно всяко впечатление по пътя, тъй като аз съм от хората, които, като се заблеят през прозореца, може да се озоват в другото полукълбо без дори да разберат, но ще спомена някои от по-важните случки.

Около час и нещо по-късно изведнъж се озовахме до непретенциозна бариера и надпис Република Српска, където някакъв митничар, мотаещ се около нея, ни провери паспортите и ние продължихме – без, естествено, да взимаме твърде насериозно табелата за ограничение на скоростта от 70 км.

Е, каза моят мъж, досега в Сърбия беше 90, а сега 70 – откъде накъде??, и преди да успея да му контрирам, че може би е редно да намали, пред нас се материализира полицай с палка и в колата се спусна ледено мълчание.

Разбира се, веднага отбихме, тъй като гонки със сръбски полицаи не влизаше в плановете ни за лятна почивка и, по стар обичай, той излезе да се разправя със силата за сигурност, докато аз осторожно наблюдавах развоя на събитията в огледалото.

Комуникацията, да ви кажа, не течеше добре. От една страна, полицаят беше кисел, защото бяхме в нарушение заради превишена скорост, от втора страна – в колата имаше цял стек цигари, които бяха обект на нездрав полицейски интерес и подозрения, че съм седяла няколко безсънни нощи в мухлясало мазе, където съм низала тютюн и съм произвеждала контрабандни кутии, от трета страна – имахме аптечка, триъгълник и пожарогасител, та поне за това не можеха да ни хванат.

Цялата тази амалгама от факти доведе до това, че полицаят се подпря на багажника да пише акт, след което го връчи на мъжа ми и му постави задачата да хвръкне до някакво село на разстояние 30 километра, където да намери незнайно учреждение и да плати хвърчащото листче.

Мисля че това беше преломният момент, в който на моя бъдещ съпруг му писна, а може би и леко се притесни, и от немай къде започна да повтаря без да спира следните две изречения: СОРИ, АЙ ДОНТ ЪНДЪРСТЕНД! и НЕ РАЗБИРАМ НИЩО!, като на около пет хиляди трита и петото повторение, полицаят получи лек тик на лявото око, махна ни с ръка и в общи линии ни каза да се разкараме.

Не чакахме повече любезни покани – потеглихме веднага (със 70 км в час) и се отправихме към Сараево, където също доста се повъртяхме поради една типична за мъжете черта, която се проявява докато шофират, а именно – в НИКАКЪВ СЛУЧАЙ!!! да не се пита случаен човек за правилната посока, а същата да бъде налучкана след безброй изгубени минути, километри и неврони. Това е една от най-мистериозните разлики в поведението между двата пола, която аз никога няма да разгадая – дано някой ден, някой по-умен от мен човек, стигне до задоволителен отговор и получи Нобелова награда за мир.

Та, след като налучкахме и Сараево, продължихме с пълна газ напред, защото ни чакаха още около 10 часа път – по тази причина успяхме да се насладим на гледките покрай нас за съвсем кратко, а те въобще не бяха малко. Изумруденозелените води на река Неретва, която минава през Мостар, е нещо, което си заслужава спирането и снимането – ако ще минавате по този маршрут, спрете за 10 минути.

Някъде из Босна.

Пътуването из тези територии е едновременно магично и тъжно – природата е зашеметяващо красива, планини, реки и къщи се преплитат в много ярка картина, и човек се чуди как е възможно на такова прелестно място да са избити хиляди хора. Ако планирате да ходите в Сараево, обърнете внимание на сградите – много от тях продължават да носят пораженията от куршумите – това е нещо, което преди години видях и по сградите в Нови Сад. Хората си пазят спомените от войната, за да знаят всички какво се е случвало по тези земи само преди някакви си 25 години.

Пътят ни продължи през Мостар, а след това през красиви селца и планински местности, наподобяващи нашите ждрела из Родопите, например. Към 8 вечерта стигнахме босненско-хърватската граница, преминахме в Хърватска, поздравихме се дружно и, за наша изненада, след 30 минути, ОТНОВО се озовахме на граница, на която пишеше Босна. Не бях проучила предварително, но се оказа, че Босна е получила малък излаз на Адриатическо море през град Неум. Крайбрежната ивица на страната е само 20 километра, но това налага отново да минеш граничен контрол, да караш 20 км на босненска територия и после пак да влезеш в Хърватска.

Това допълнително ни забави с още около почти час чакане по границите и така добирането до къщата ни в Оребич се случи някъде около 11-12 през нощта. Озовахме се пред огромна къща, където ни посрещна нашият прекрасен хърватски хазяин Юре Зегура, настани ни, а ние имахме сили само за малко смрадлив кашкавал и глътка вода, след което се капичнахме на леглото и заспахме като лалугери.

На следващата сутрин, приятели, се събудихме от прекрасният аромат на нацъфтели дървета и едно специфично цвърчене, което така и не можахме да отгатнем откъде идва.

Затова, след като се осеферихме и възвърнахме говорните си умения, отидохме при Юри, казахме му Добрутро! и попитахме кое, по дяволите, издава тези звънки цвърчения.

Кое, каза Юре? Ово ли?, докато ние кимахме любознателно.

Ово е ЦВЪРЧАК!

Ааа, казахме си, ЦВЪРЧАК! Това обяснява нещата.

Цвърчаците се оказаха, разбира се, цикади, които (не знаех) стават особено активни в горещината и правят звуковия фон доста наситен.

А сега малко за Оребич.

Това е прекрасно, малко градче, разположено на полуостров Пельешац, с хубава крайбрежна ивица (няма пясък, само камъчета), заведения, предлагащи най-разнообразна морска храна, малки магазинчета за НЕЩА (в които кокошки като мен се опияняват и искат да изкупят всяка прахосъбирачка), МЕНЯЧНИЦА (чейндж бюро), и чудесно пристанище, от което можете да хванете ферибот и да се разходите до Корчула отсреща (срещу билет от 7 куни).

Корчула е малък и красив остров, чийто център се обхожда лесно и бързо, а след това задължително трябва да седнете на брега и да изпиете една бира, докато местните си карат мотопедчетата и пазаруват хляб от пекарните (лакомии като мен нахълтват в пекарните и се тъпчат с печено тесто като невидели, но не звучи елегантно, затова се правете, че не сте го прочели).

На около 2 часа от Оребич пък се намира Дубровник – задължително място за посещение! Ако сте близо до Дубровник и не го посетите, да знаете, че няма да ви говоря повече.

Остров Корчула.

Дубровник наподобява Венеция, но с малко по-строг вид (австрийското влияние си е казало думата), с разкошни сгради, красиво пристанище, а от всеки ъгъл можете да кривнете нянакъде и да изследвате града по собствени пътища. Непременно седнете да хапнете някъде из историческия център (риба и таратоЛ, тоест салата Снежанка), а ако разполагате с повече време – идете на плаж.

Качете се и към градските стени, които опасват историческия център на Дубровник и погледнете към морето – там ще изгубите едни два часа за селфита и снимки, защото гледките са наистина зашеметяващо красиви и човек започва да се чуди как е възможно по света да има толкова хубави керемидени покриви и бели къщи, и защо у нас националният цвят е утрепано сиво.

Градските стени на Дубровник.

Докато сте в историческия център на Дубровник, направете един тур и по малките магазини и се сдобийте с някаква глезотия, иначе щастието няма да е пълно. На някои места дори може да ви почерпят с домашен орехов ликьор (малко е като да пиеш йод, но става).

Следващите ни 5 дни преминаха в лежерно изтягане по плажовете, кротки разходки из Оребич и околностите, където на всеки завой можеш да си откриеш 2 метра ивица плаж и да се избухаш в морето, а след това да си постелеш хавлията върху седалката, за да не замирише на мокро куче, и да отпрашиш към следващия завой.

В Оребич се натъкнахме и на доста семейства, произвеждащи вино – сдобихме се с няколко бутилки, а хората охотно ни подариха коруби от рапани и морски звезди.

Доизгоряхме доволно, ядохме риба, и, разбира се, си източихме целия интернет от телефоните, така че в една прекрасна сутрин просто ни ги спряха.

Да ти спрат телефона, докато си на пътешествие из Балканите и ти предстои да се връщаш през Албания и Косово, е един чудесен ход – препоръчваме го с две ръце!

Така дойде денят, в който трябваше да поемем наобратно към България – разделихме се с Юре и неговата съпруга и в знак на вечна благодарност им харизахме едно кило овчи кашкавал, след което бързо избягахме, преди да са го отворили.

Планът за връщането беше да минем през Будва (черногорската френска ривиера) и да се набухаме в Албания, в Косово, след това – Македония и оттам – в България.

На пръв поглед изглежда лесно, така че се натоварихме на колата и тръгнахме по адриатическото крайбрежие на Хърватска и Черна гора.

Без да изпадам в лирически отклонения ще ви кажа, че пътуването по този път ще ви дари с вълшебни гледки и малко ще ви свие стомахът от яд, че докато съседите ни имат прелестна Ривиера, ние така хубаво сме си осрали Черноморието, че прилича на междублокова площадка в Младост.

На влизане в Будва ще видите целия залив отвисоко и ще ви се прииска да останете там завинаги – голямо и широко пристанище, яхти, плажове, музика и, както прочетох – забележителен нощен живот.

Гледки из Черна гора.

Пътят минава през града и продължава през няколко курортни селища около Будва – ще се удивите от природата там, която е решила, че планините трябва буквално да извират от водата.

С тези гледки се разделихме с Адриатика и се впуснахме към Албания през град Шкодра.

Там започна и нашето приключение – още с влизането в града се загубихме зловещо, и този път, въпреки желанието на мъжа ми да попитаме накъде е правилния път, намирането му беше много трудно осъществимо поради езиковата бариера.

Хората, които срещнахме, не разбираха и една дума английски, ние не разбирахме и една дума албански и се наложи да общуваме посредством жестомимичен превод, включващ енергично разгъване на подмишницата, сочене в няколко посоки и мучене – и от двете страни.

Някъде из Албания.

Накрая хванахме пътя, който ни отведе към красиви планински местности, в които карахме поне 2 часа, през които не срещнахме НИТО ЕДНА кола.

Тъкмо бяхме започнали да се притесняваме, че ще замръкнем из планините и ще ни оглозгат вълци, когато пред нас се материализира стар Мерцедес, спрян насред шосето – бяхме чували, че в Албания карат стари Мерцедеси и спират където им скимне на пътя, но не очаквахме да е чак толкова буквално. От друга страна, като така или иначе не минават коли, защо да не спреш на средата на платното?

Не се разсейвахме много обаче, защото трябваше да се доберем до Косово и да влезем в Призрен – успяхме да стигнем до границата след два часа каране по празните албански пътища, и там започна екшънът.

Границата на Албания с Косово – последната снимка, която успях да направя преди да мръкне.

Граничарите на албанско-косовската граница не са особено разбрани, не говорят друг език, освен косоварски албански (или поне тези тогава не говореха) и са склонни да се заяждат доста. С нас например – заради това, че не нямаме лепенка BG на номера (както беше по социалистическо време), въпреки че BG е изписано на номера на колата. „Провинението“ трябваше да ни струва 300 евро, а в допълнение бяхме принудени да купим и специална застраховка за влизане в Косово – въпреки че минавахме транзит.

Заради цялата неразбория отбиха колата на по средата между двете граница, и пратиха мъжа ми да плаща застраховката с неизвестна цена, а мен започнаха да разпитват с какво се занимавам и много внимателно да разглеждат паспорта ми. Комуникацията, както се сещате, пак не вървеше леко – те отказват да говорят на английски, аз не говоря косоварски албански (и никакъв албански), така че накрая просто извадих журналистическата си карта, с която разполагах по това време, и им я показах. Това, изглежда, ги впечатли по някакъв начин и, след като показахме току-що купената застраховка, ни пуснаха без да плащаме глобата за измислената лепенка на номера.

Оттам се отправихме към Призрен – малко градче, в което се въртяхме сигурно 1 час, защото отново се загубихме. Призрен е културната столица на Косово, но ние минахме през него набързо и то – привечер, та не запомних нищо културно, освен опушените кебапчийници, жените, които се разхождаха, облечени в официални, лъскави рокли и глъчката по уличките. Целта ни беше да излезем колкото се може по-бързо от града и да налучкаме пътя към Куманово – границата с Македония.

За съжаление, джипиесът не вършеше работа (ето това имах предвид като казах, че не е добра идея да ти спрат телефона посред пътуването ти из Балканите), а Красимира, в ролята на навигатор с хартиена карта, е като хамстер, пуснат да управлява совалка в Космоса. Това доведе до мини семеен скандал, в които се чуваха реплики от типа „КОЛКО ПЪТИ ЩЕ ИЗПУСКАМЕ ТАЗИ ОТБИВКА, НЕ Я ЛИ ВИЖДАШ НА КАРТАТА??“ и „НЕ МОГА ПОВЕЧЕ ДА СЕ ОПРАВЯМ С ТАЯ КАРТА, ГЛЕДАЙ СИ Я ТИ!!“.

Вечерта се беше спуснала над нас и в един момент се оказахме сами на някакъв черен път, в неизвестно място насред Косово, без джипиес и с карта, която за мен е също толкова полезна, колкото е и мравуняк или Северното сияние, тоест – николко.

Криво-ляво налучкахме пътя, с леко присвити сърчица да не паднем в някой изкоп в тъмницата и да си останем там завинаги. Никога не съм предполагала, че така ще се зарадвам на надписа KFOR и граничари с автомати, но, Бога ми, направо ми идеше да ги запрегръщам, когато стигнахме македонската граница (възпрях се, естествено, защото съм чувала, че граничарите с автомати не обичат да ги прегръщат).

Вече беше 12 часа полунощ (карахме от 7 сутринта!) и тепърва влизахме в Македония. Помня, че беше четвъртък, а в центъра на Куманово беше фрашкано с хора – стори ми се, че цялото население на града беше излязло да пие и да се весели.

Оттам се качихме на някаква магистрала и се отправихме към нашата граница – беше, може би, 2 през нощта, когато спряхме на бензиностанция около Радомир, мъжът ми излезе от колата и се запъти към нея, за да си купи сладолед. Никога не бях виждала човек да ходи толкова накриво! Милият, люлееше се като пингвин заради безбройните часове зад волана. Стигнахме в София към 3 и половина през нощта, изпълзяхме от колата и се вградихме в леглото, където изкарахме следващите няколко дни. Дълго време отказвахме да се качим на кола и не искахме да чуваме за пътуване, по-дълго от 8 минути.

Естествено, когато разказвам всичко това сега, ми се иска моментално да се метна в колата и да отпраша наново. Знам, че някой ден ще го направим пак, само че този път ще има подобрения – ще спрем за нощувка в Сараево, ще имаме навигация и ще си отделим поне един месец, защото, повярвайте ми, седмица не стига за пълноценно пътешествие из Балканите.

С това ви казвам Чао! И ви пожелавам чудно хубаво лято, особено ако ще ходите към Хърватска. И, нали помните – ако чуете непривично цвърчене, да не се чудите. Ово е цвърчак!

А аз на следващото си пътешествие из Хърватска ще пребивавам по този начин: