Няма такова нещо като неработеща майка*

Заглавието е заимствано от популярното изказване „Няма такова понятие като неработеща майка.“, дело на Хестър Мъндис (американска комедийна писателка)

Майко Мила! винаги ще адмирира и подкрепя с две ръце жените, които искат да работят, да се чувстват независими и осъществени чрез работата, която им доставя удоволствие. Затова днес ви представяме Наталия Александрова – майка на две деца, жена, която си има доста работа по всички фронтове, но – защо ли ни е познато това – не може изтърпи и една свободна секунда. Затова се захваща и с ДОБРОВОЛЧЕСКА дейност. Наталия и доста други майки организират кулинарни работилници в цяла България, популяризирайки Деня на хранителната революция – това е ден, в който децата по цял свят се забавляват като готвят и ден, в който се обединяват всички, за които проблемът с храненето при децата в детските градини и училищата не е безразличен.

Този разказ Наталия посвещава на Маги, Катя, Ели и на майките от всички краища на България, „които помогнаха в рамките на един месец да организираме 34 кулинарни работилници за почти 1000 деца в 15 български града и така направиха възможен първия национален Ден на хранителната революция, част от глобалната инициатива на известния британски готвач Джейми Оливър Food Revolution“.

************************

Наскоро си направих хороскоп (ей така, от любопитство) и астроложката ми каза, че дори когато си почивам, трябва да правя нещо из къщата, т.е да готвя или чистя. Ужас, това не е за вярване, аз не съм перфектната домакиня!

Аз се интересувам от сериозни неща извън темата за чистата и подредена къща, въпреки че на някои хора може да не им се вярва. И перфектната майка не съм, много често оставям децата си да зяпат телевизия, само за да мога да си прегледам Фейсбука на спокойствие.

Винаги съм знаела, че нещо не е наред с мен – много често задачите не са ми достатъчно и постоянно си измислям нови. Така се случи и преди 3 години, когато излязох по майчинство. Някакси ми беше странно да си стоя вкъщи и да се оправям с двете деца, затова реших да уча и да работя от вкъщи.

Майка ми само ме преследваше и мърмореше: „Другите майки излизат по майчинство, за да си почиват, а ти?“

Ами… аз съм си такава.

Преди няколко месеца реших, че повече не мога да гледам как дават кифли и баници всекидневно на детето ми в първи клас. Възмутих се искрено от сърце. Толкова много се старая да измислям на моите деца вкъщи „здравословни“ менюта. Редовно мислите ми се лутат между спаначените палачинки и суровите бонбони. Да не говорим, че вече напълно съм откачила на тема етикети, захар, глутен и каквото още се предполага, че едно дете не трябва да яде, ако искаме да е здраво.

Затова отново запълних времето си, този път с доброволческа дейност, посветена на здравословното хранене.

Интересното в тази история е, че се оказа, че не съм сама. Имало и други като мен. Събрахме се и заформихме един вирутално-дигитален екип от нахъсани майки, готови да правят революция в храненето в българските училища и детски градини.

(Е, сравнително скоро след това ни свалиха розовите очила, но това е друга тема).

Но сега искам да се фокусирам върху това как една майка с две деца, служебни ангажименти и съпруг работи като доброволка.

За тези, които не са организирали кампании, искам да обясня как се организира събитие от мащабите на националната кампания Food Revolution Day. Това е нещо като да организирате сватба и детски рожден ден на 15 места едновременно.

Eто как се случват на практика нещата:

1. Оперативка – в компаниите оперативката или на съвременния бизнес жаргон „meeting”-ът се провежда регулярно, с цел вътрешна комуникация между участниците в екипа, споделяне на информация и търсене на ефективни решения. Да организираш оперативка между няколко жени с деца, работещи доброволно за определена кауза, се оказа изключително предизвикателна задача. В рамките на цял работен ден в чата се уговаряхме кога да направим „оперативката“ и в крайна сметка тя редовно се провеждаше в часовия диапазон 10:00 – 12:00 вечерта. Да живее Фейсбук!

Онлайн чатът се оказа едно от съвременните технологични постижения в полза на работещите майки – доброволки. И тъй като това се случваше почти всяка вечер, в рамките на няколко седмици, след като децата бяха по леглата, а мъжът ми доволно гледаше телевизия, веднъж той просто ми каза:

„Що не си намерите по един любовник и да приключите цялата тази история?“ – явно отстрани изглеждахме като отегчените съпруги от американските сериали, които имат нужда от забавление.

2. Провеждане на срещи с партньори. Уговарям среща в удобно време за потенциалния партньор на кампанията. Разбира се, по законите на Мърфи, едното ми дете не е на детска градина, уж е болно (винаги изпитвам някакви съмнения по тази тема).

Отивам на срещата заедно с него.

Нося солети, бисквити (разбира се, всичките са здравословни). Поръчваме кафе. За детето – сок. Разговорът започва. На третата минута детето е изпило сока. Иска да яде. Давам солетите. Разговорът продължава. На петата минута детето е изяло и солетите. Давам бисквитите. Разговорът продължава, а вниманието ми вече е раздвоено. На десетата минута вече няма и бисквити. Давам мокри кърпички, с които малкият почиства всички маси в кафенето, пода и кожените столове (ужас, остават мокри петна по тапицерията), но и това му омръзва в рамките на 5 минути.

Междувременно разговорът тече, а аз вече давам на заето, опитвайки се да наблюдавам почистващата акция на малкия. Харесва си гердана ми, ръчна изработка (все пак, докарала съм се за срещата). Няма как, ще го жертвам. Започва да го мята като ласо из заведението, заплашвайки да омотае не само гостите, но и всичко наоколо. Скоро заплахата е предотвратена, защото герданът се къса. Идеално, малкият започва да го донакъсва на парчета и така се занимава сам още 5 минути и срещата приключва на цената на един гердан.

3. Решаване на казуси по телефона. Както обясних по-горе, е много сложно да се синхронизират във времето няколко работещи майки, всяка с по няколко деца. Затова разговорите по телефона са важни и не ги пропускам, независимо от момента.

Ситуация: прибираме се от детската градина заедно с баткото и малкия. На тротоара сме. Звъни телефонът, вдигам. Единият от любимите ми синове носи чадър, за втория не съм се сетила да взема (как да се сетя, като в главата ми се вихрят спаначени палачинки, тениските за събитието и предстоящия рожден ден на малкия??).

Докато водя разговора, започва бой за чадъра. Опитвам се да балансирам с количката, телефона и няколкото пазарски чанти.

Борбата за чадъра е жестока.

Писъците със сигурност се чуват надалеко, въпреки автомобилния трафик. Аз продължавам да говоря по телефона, а минувачите ме гледат озадачено и укорително „Що за майка е това!“.

Те пищят, аз говоря. Те пищят по-силно, аз не се отказвам от разговора по телефона.

Всичко приключва със затварянето на телефона и употребата на дясната ми ръка.

4. Медийни изяви. След упоритата работа през последния месец следват медийните изяви. Имам планирано интервю за обяд, в 12:00 ч. Предишната вечер успявам да си легна в 1:00, а не в 2:00, както обикновено. Спя няколко часа и ставам в 6.30, за да приготвя кутии с храна, закуски, дрехи и други подобни.

Аз съм робот! Аз съм машина! (повтарям си тази мантра, за да успея да се справя с всички задачи). Междувременно, след като всички са изпратени на детска градина, училище и работа, се заемам със себе си.

Не е за вярване! Черните кръгове под очите ми са като черни дупки. Налагам ги с тампони, напоени с вода от лайка (и аз не знам защо съм си купувала такова нещо, но влиза в употреба).

След 5 минути виждам, че няма никакъв ефект. Изчаквам 10 минути, но резултатът е същият. Преминавам към тежката артилерия – грим. Опитвам да направя каквото мога, но освен че очите ми са по-изцъклени, а сенките по-черни – друго не постигам. Е, поне междувременно успявам да си оправя косата, така че ще разчитам в общата ми визия тя да е акцентът.

Интервюто минава добре. Поне аз така си мисля, но за всеки случай избягвам да гледам записа. По време на интервюто съм с тениска на кампанията „Food Revolution Bulgaria”. Всичко е както трябва до момента, в който осъзнавам, че нямам резервна и се налага да обиколя центъра с въпросната тениска и да направя без да искам предварителна промоция на кампанията.

5. Денят на събитието. Всичко е планирано и организирано до последния детайл. Отивам на събитието заедно с по-голямото дете – уж и то да се забавлява. Преди да пристигнем, детето получава 10-минутен инструктаж за правилно поведение. Пристигайки в залата, инструкциите са забравени и се налага отново да лавирам между претенциите на един 8-годишен и екстремната обстановка, в която попадам и за която не съм подготвена психически. 50 деца –участници в събитието. Всичко се развива толкова бързо и некоординирано, че просто се оставям на течението.

Но важното, в края на краищата, е, че всички деца си тръгват щастливи и с подаръци, и никой не обръща внимание на собствените ми тревоги. А още по-важното е, че въпреки екстремната обстановка, през която преминах (скачането с бънджи вече ми се струва фасулска работа) имам още повече желание и енергия да продължа напред.

Затова участвам в създаването на Фондация “За храната“ и планирането на програми за подобряване на храненето на децата в България.

Явно настоящият разказ ще има продължение.

Post Views: 352