Няма нищо по-хубаво от непослушно дете

Няма какво да говорим: да гледаш малко, лудо хлапе е едно от най-трудните неща в тоя живот, който сам по себе си е един от най-трудните, така че, представяте си колко трудно е всичко. Докато си играеш на звероукротител и се чудиш как така от тих, благ и скромен човек, си се превърнал в разтреперан истерик (припомняме си текста на Десислава Сивилова, кимайки с разбиране), то расте пред очите ти и докато ти къса нервите, ти маха и главата с чудесата, които твори. Писали сме вече за Стокхолмския родителски синдром – как умираш да го пратиш на градина и щом то пристъпи прага ѝ, вече ти е мъчно за него. Разказвали сме и Що е то тодлър и какво се случва в главата му. Днес споделяме мислите на един татко, който след три деца вече си дава сметка, че май е по-добре и за тях, и за света, че са непослушни. Смятайте колко му е зле на човека…

Синът ми Чарли е на 3 години и притежава несломим характер, който обикновено подлудява родителите му. Чувствам се едновременно възхитен и разнебитен, когато го гледам какво върши пред очите ми. Притеснявам се, че ще се нарани. Въодушевявам се като виждам как грейва за най-малките неща. Това е периодът на чудесата, казват. Но си има цена.

Както ще потвърди всеки родител, малките деца са най-прекрасната бъркотия в историята на прекрасните бъркотии. Чарли ме кара да се гордея, че съм се родил. Но ако трябва да съм искрен, често ме кара да се чувствам, че краят наближава – все едно масивен инфаркт ме зове по име.

Накъдето и да се обърна, чувам собствения си глас и, хора, много ми писна от него.

Чарли, слизай от масичката!

Чарли, стига си отварял хладилника!

Чарли, вдигни седалката на тоалетната и стига си си играл с авокадото! И, Господи Боже мой, спри да си пъхаш лего парчета в устата!

Отглеждането на малко дете е изтощително: физически, емоционално и психологически. Лягам си и потъвам в люлката на износения матрак, въздишайки с най-дълбоката възможна въздишка от пълно изтощение. Как изобщо оцелях днес? А Чарли? Падна от високата катерушка 6 пъти един след друг. Може би трябваше да го издърпам оттам, за да не се пльоска по очи пак и пак. Сбърках ли, че изобщо го оставих да се катери? Лош баща ли съм, че не му се скарах за това? Дали не оставих дисциплината и безопасността му на заден план заради опънатите си до краен предел нерви?

Или пък най-накрая, НАЙ-НАКРАЯ, след толкова много викане и заплахи съм успял да се преборя със собствените си страхове и да оставя едно малко момче само да се справя с тези неща?

Синът ми е добро дете. Но както много други добри деца на неговата възраст, тотално игнорира майка си и мен. През цялото време.

И когато това се случва, е ужасно. Нищо не скапва енергията и мозъка ми така, както да гледам как моята плът и кръв захвърля собствените ми команди в лицето ми. Изисква се страшен дзен, за да можеш да правиш забележка или да предпазваш от самоунищожение собственото си поколение, запазвайки спокойствие.

Но докато лежа нощем в леглото си, климатикът жужи, нервите ми се успокояват (вероятно не без помощта на малко вино) и премислям всичко, изведнъж нещата придобиват повече смисъл.

В отиващия си ден се ражда един смел извод и той е този: малките деца, които не слушат родителите си през цялото време или през по-голямата част от него, вероятно са много по-добре от онези, които ги слушат.

Наречете ме луд, кажете, че си създавам кухи илюзии в опит да успокоя разклатените си нерви, но, знам ли, мисля, че съм прав. Мисля си, че след като съм минал по този път с трите си деца, отглеждайки ги сам, започвам да схващам.

Падане. Разливане. Ужилване. Ожулване на коляно на купчина дърва, от която му е казано да слезе поне 90 пъти в рамките на три минути. Изгорено небце. Стени надраскани с флумастери. Панталон пълен с трохи. Счупени играчки заради това, че се използват като чук. Ако на пода точно до тоалетната. Всичко това. Всичко. Всяка родителска молба/ изискване/ заплаха, която е многократно игнорирана, всичко това трупа към есенциалния шедьовър на живеенето, наречен (познайте!) опит.

Тези деца, които се сражават с нас със зъби и нокти, за да минат по собствения си малък път, ще са много по-добре в дългосрочен план.

Онези, които не слушат, се учат от грешките си. Те за нула време ще разберат, че интелигентността идва с ученето.

Свободолюбивите деца без всякакви задръжки може би правят света много по-добро място. Те са тези, които ще растат по собствени стандарти, ще създават изкуство или технологии, или нещо друго от световна важност, нещо, което ще остане. Те създават и щастие за другите, защото са се научили на това, вървейки по собствения си път, спъвайки се в собствените си грешки.

Всички други деца, тези, които много слушат, чиито очи са леко премрежени от фината мъгла на постоянното подчинение, като нищо ще бъдат вързани зад бюрото, обречени на живот, постоянно забиващ в задънена улица.

Погледнете детето си, тичащо към светещия хоризонт, дори когато му крещите “Спри! СПРИ! МАМКА МУ, СЛУШАЙ КАКВО ТИ ГОВОРЯ!!!!”

Има поезия и обещание във вечния им полет, нали?

И един ден те ще управляват света със същата безразсъдна страст, която днес расте пред очите ни.

Post Views: 13,414