Няма как да обръщате еднакво внимание на децата - и това е нормално

Вината, която майките и бащите изпитват по различни поводи по време на порастването на децата, е една от най-сигурните емоции в живота ни като родители. Без значение колко деца имаме и как ги отглеждаме, вината е вечният спътник, който седи кротко в ъгъла и чака удобно време, за да изскочи и да те посочи осъдително като „най-ужасния родител на света“. Рене Бейкър споделя своята родителска „вина“ – че не е успяла да даде необходимото, според нея, внимание на двете си по-малки момчета, с прозрението, че в крайна сметка нещата май не са чак толкова зле.

Докато отглеждах три деца под 5-годишна възраст, понякога ми се искаше да имаме само едно.

Когато най-голямото ни дете Хана беше бебе, я носих навсякъде с мен в слинг. Когато поотрасна малко, със съпруга ми правехме салта, за да отбележим успехите ѝ с гърнето. Когато започна детска градина, отговаряхме внимателно на всеки неин въпрос. Нямаше нищо по-хубаво от това да обръщаме внимание на Хана. И това да имаме повече деца изглеждаше като да имаме още хубави моменти.

Дойде второто дете – Айзък. Хана беше много лесна и аз подсъзнателно си мислих, че той ще е като нея. Но синът ни си имаше други планове. Беше много сладък и гушлив, но имаше много ушни инфекции, което значеше, че спеше малко и плачеше доста.

Най-голямата трудност в това да установя по-топла връзка с него, беше фактът, че във всеки един сладък момент помежду ни, се появяваше изискващо русичко момиченце, което ни прекъсваше, за да хапне, за да ѝ разкажа приказка или защото има да се тръшка за нещо. Какво стана със следобедния сън на нашето малко ангелче? Като се появи Айзък в картинката, изведнъж Хана вече никога не беше изморена.

Почти веднага почувствах, че Айзък е изтеглил късата клечка. И нямах много време да се фокусирам върху неговите успехи, защото още един малък човек бързо навлизаше в света ни.

Бени се роди, когато Айзък беше на 15 месеца. Парите бяха малко и знаех, че това ще ни е последното дете, затова си наложих да забавя леко темпото и да изживея бебешките му дни. Но изживяването беше невъзможно с две малки деца, постоянно търсещи вниманието ми.

И ето тук ще си призная нещо: вместо да предвкусвам с удоволствие дните му, в които расте и е в най-сладката възраст, исках да минат по-бързо. Понякога се улавях, че броя дните до третия му рожден ден, когато се предполагаше, че ще спре да прекъсва блажения момент пред телевизора на Хана и Айзък, като натиска дистанционното с невероятна бързина.

Когато Хана беше по-малка, нейните „ужасни две години“ често ми се струваха сладки и затрогващи. С Айзък беше леко досадно, но си давах сметка, че е така, защото съм бременна и изморена. С Бени нивата на търпението ми заораха дъното.

Един ден пълнех ваната за децата в банята. Обърнах се за миг да съблека блузата на Айзък и в тази секунда Бени скочи с дрехите във водата.

„Бенджамин“, изкрещях, добавяйки и някаква не особено прилична дума. Издърпах го рязко за ръката и се измокрих цялата.

Бени ревна с глас.

„Браво, мамо. Крещиш на едногодишно дете“, каза 6-годишната Хана.

„Не съм крещяла“, казах в своя защита, „Повиших тон.“

„О, да, да, въобще не си крещяла“, отговори тя, докато потупваше нежно брат си. Бени се сгуши в нея. Айзък го прегърна. Почувствах се като Лошата вещица от Запад.

Какво се беше случило с мен?

Години наред се чувствах виновна, че не мога да дам същото качествено внимание на синовете ни, каквото успях да дам на дъщеря ни. Понякога си представях какви деца биха били момчетата, ако бяхме прекарали толкова време с тях поотделно, колкото с Хана. Със сигурност щяха да имат повече интерес към книги и по-малко щяха да хленчат, да реват, да блъскат и да хапят.

И въпреки целия хаос и агресия, изглежда момчетата все пак растяха като умни, обичливи, щедри и забавни деца. Виждали ли сте някога как 15-месечно лежи с главата надолу на гърдите на брат си на 2 години и половина, за да може да си смучат палците заедно? Виждали ли сте как същото двегодишно споделя парче от любимия си ябълков пай, хапка по хапка, с брат си, без да е накарано от възрастен?

С порастването на децата стана по-лесно да намирам възможност да съм насаме с всяко от тях, водейки ги например в кварталното кафене за кексче с боровинки и топло какао. В крайна сметка осъзнах, че целанието ми за повече време с тях в ранните им години е било по-скоро нещо, от което аз съм имала нужда. Аз бях тази, която се чувстваше ограбена от възможността да опозная всяко от момчетата като бебе, както опознах момиченцето ни. Аз бях тази, която трябваше да се откаже от предварителните си нагласи за точните съставки, които правят чудесното дете. Каквото внимание не бяха получили от мен и от баща си, се оказа, че са получили един от друг или от сестра си.

И са си съвсем добре. Много повече от добре всъщност. И най-накрая знам, че животът и любовта, които сме им дали, са били повече от достатъчни.

Facebook коментари