Не си мила, когато си майка на седмокласник

Ирина Василева – една изтощена, но удовлетворена майка на седмокласник, приет в езикова гимназия, днес ще ни въведе в кошмара, наречен “подготовка за влизане в гимназия”. Ако си мислите, че нещо се е променило от времето, в което вие сте кандидатствали – много се лъжете. Все още се ходи на уроци и курсове, все още се решават задачи и се зубрят стихотворения до припадък и най-вече – все още децата трябва да кажат какво е жътва, а именно – част от трудовия календар на българския селянин. Сетихте ли се вече? И ние се сетихме и си казахме – УЖАС! Благодарим на Ирина, че ни върна в “дните детски” и ни разсмя, макар и горчиво.

Когато си научил какво е „училище-гнездо“, използваш правилно в изречение „матура“ и „НВО“ (не, не е ейчбио, национално външно оценяване е!) и можеш да рецитираш училища по номера (или поне тези, чиито имена са приковали амбициозното ти внимание), значи си майка на софийски седмокласник. Само ако си била, можеш най-накрая да разбереш истерията на тези преди теб. На тези, на които им предстои, можеш тихо да съчувстваш, прикривайки радостта си, че си го отметнала, и да ги успокояваш, че ще мине. Минава…и не остава „…срама по челото, синила от бича, следи от теглото…“.

За радост повторяемостта на преживяването се ограничава до броя деца, с които живееш. На децата им се случва веднъж, на майките – по х броя. Трае 10 месеца – от септември до юни. Чакането на резултати и класирания през юни вече е „Една дълга агония!…“, както казва Вазов, и непоносимо финално изпитание на нервитеспоред мен. Най-близките роднини и приятели са засегнати в сложни логистични операции и часове телефонни и лични разговори. През това време немилият-недраг седмокласник гледа на теб като на неуморен шофьор, готвач, камериерка, лошо ченге и враг номер 1. Докато ти гледаш на себе си като на грижовен вдъхновител, приятел и добро ченге.

25 години, след като самата аз съм се лутала между „Трябва да влезеш в добра гимназия?“ и „Защо да трябва?“, се вълнувам много повече. За първи път ми е да съм от двете страни на барикадата – хем на негова страна, хем на моя – на родителя, който трябва да „ръчка“.

Да живееш със седмокласник е въртележка, в която той се лашка между пълно безхаберие и тотална мотивация (чак звучи убедително на моменти!). Говориш си с възрастен, зрял индивид, който след малко те гушва и ти казва, че те обича (това след извинението, че сте си повишили тон). После започва учебната година с 4-ки на двете входни нива и за миг ти се иска да го унищожиш, въпреки че си го родила и гледала 13 години.

Едно време имаше уроци, сега се ходи на курсове – всяка събота. Всяка, дори при минус 15, го карах в 7:50. Не, нямаше сила на света, която да ме накара да му приготвя закуска преди това. Междувременно си купувах цветя (за разкош), пазарувах храна (много), спортувах (за самосъхранение) или готвех (с любов, но по задължение). Прибирах го в 15:00. Той – изморен след седмица училище и 6-часов смъртоносен маратон по български и математика. Аз – изморена от всичко. Той – готов да предозира няколко часа на устройства, аз – да предозирам с вино.

Пих много в последните месеци. Литрите вино сигурно могат да влязат в директна корелация с часовете, които той е посветил на учене. И мога да изведа теорема, която доказва, че ако една разумна майка не пие, това драстично намалява шансовете на седмокласника да живее със същата в мир и разбирателство.

Месеците минават в непрестанно броене и зачеркване на дни. Още само 5 месеца и край, още само два месеца и край, още 3 седмици и край! Идва момент, в който го чуваш с напевен глас и интонация на отегчена учителка от 20-и век да повтаря (с мааааалко ирония, но наизуст): “По жътва” е разказ. Думата „по“ насочва към повторяемост на действието…жътвата е част от трудовия календар на българските селяни. За тях природата е равна на Бог и всяка година природата, тоест Бог, взима по една жертва…Трета глава на повестта „Немили-недраги“ е идейно емоционален център на произведението. С речта си Странджата възвръща самочувствието на хъшовете, които страдат за това, че са далеч от родината си. Чрез речта разбираме какво истински означава да бъдеш хъш – герой и мъченик…

И ти става мъчно, че 25 години по-късно системата не е направила дори една мъничка крачка напред. И дори децата го усещат. Заобиколени от тотално изобилие информация в свят на технологии, дигиталните местни са принудени да зубрят литературни анализи от миналия век.

Плаках – от умора, от отчаяние (че може би не слага(м) достатъчно усилие), от радост (когато го приеха точно там, където искаше, от първия път).

Не отидох на #FloatingPiers, но десет месеца ходих по вода. Балансирах. И двама ни. Златните пътеки на Изео не могат да се сравнят с удовлетворението от крещящия му по телефона глас „Мамо, приет съм във Френската!“.

Заплашвах, че ако не се справи добре с изпитите, ще провали живота си. Рисувах бъдещето вербално със замах, хладнокръвно и с всички нюанси на черното. В картините ми често имаше спане на улицата, работа на строеж, корички сух хляб за вечеря или стада животни, които чакат да бъдат отведени на паша в южните Родопи. Нямаше wi-fi, гостуване с преспиване у приятели, нов смартфон и дилемата Париж или Тоскана през лятната ваканция.

Мотивирах го, намирайки търпение да говоря спокойно на ръба на почти всяка своя нервна криза.

Колебах се – твърде строга ли съм, твърде мека ли съм, ще успее ли…

Четох – статистики, коментари и грозни сайтове на училища. С ръка на сърцето си признавам, че не съм прочела 1 (един) ред учебен материал от тези, които му минаха през главата.

Разбирах (го) и не (го) разбирах. К‘во толкова пък да решаваш задачи 4 поредни часа? Умира ли се от това? Не. Има ли по-трудни неща от това? Да. Значи??? Продължавай и без повече коментари!

Не е като да нямаше изненади…справи се добре, без да е брилянтно, но запази самообладание по време на всички изпити. Важно ми беше да научи този урок. Тъкмо си помислих, че шифри като 9. ФЕГ ЧЕ-ФЕ;ИЕ;БЕЛ;И (да се чете; 9-та Френска езикова гимназия с чуждоезиков профил – Френски език; Испански език; Български език и литература; История) са piece of cake и се оказа, че дори след изпитите, все още въобще не съм разбрала как се балообразува. Което наложи учене на стихотворения до 14 юни и пренареждане на желанията. И много дълбоко дишане.

Маратонът завърши с обаждане до педиатърката, която го е теглеше на електронна везна върху масата за кафе вкъщи, когато беше на 10 дни и само около 4 кила, за да поискам да му напише медицинско. И „помниш ли го какъв беше…да, тежи повече от мен и ме гони на височина“. И си казваш „ейййй, кога мина това време, а аз съм си все така прекрасна на 25“.

Мамо, благодаря ти, че пътува всяка ваканция, за да си с нас. Благодаря ти, че се грижи за детето си, за да може то да се грижи за своите.

Остава ми година почивка до следващата одисея и мисля да и се наслаждавам. С момичетата било по-трудно (казват). Ева, ти можеш, сърце!

Post Views: 1,601